Магията Потър

Магията, наречена Хари Потър, е реалност и всеки опит да отвърнем глава гнусливо или да се присмеем на нейните недорасли читатели си остава за наша сметка. Светът или поне западният свят отказва да бъде разомагьосан въпреки всички теории на модерните социолози ("философия на обратното омагьосване" го нарече Лидия Денкова в интервю за вестник "Култура"). Както изглежда, бедата с тези теории идва именно откъм тяхната модерност, в която вече не се помества реалността на постмодерния свят. Магията Потър не е модерна, всеки опит да я видим от тази позиция ще я направи инфантилна, плитка и еклектична в безобразното смесване на културни кодове. Това обаче идва да ни подскаже, че магията в ХХI век навлиза по пътя на психическата регресия към все по-ранни пластове на човешкия опит.
Нека да тръгнем от името на героя, по друг начин казано: от начина да се назове героичното, да се персонифицира желанието за героична идентификация на читателя. Хари Потър със сигурност е всичко друго, само не необикновено име, особено върху фона на екстравагантното име-формиране, което владее текста. Самият герой в своето поведение и характер балансира по границата между посредственото и възвишеното, между ежедневното и необичайното. Важна е именно тази граница или по-точно усещането, че няма граница между тези неща. Простото преминава в сложното, страхът - в героизъм... Така Хари Потър успокоява страха на всяко дете, че е обикновено, малко и незначително, че никога няма да бъде забелязано, че няма да му се възхищават... Пред нас е приказка на порастването, която няма нищо общо с традициите на модерния bildungsroman. Мирча Елиаде твърди, че на практика всички вълшебни приказки разиграват перипетии с инициаторен характер. По своето въздействие върху детското несъзнавано дискурсът-Хари Потър е съвършено структуриран като вълшебна приказка, не без задължителната стерилност на съвършенството във всяко изучено подражание. Той въздейства върху ранния детски страх пред способността за порастване, облекчава естествената фрустрация на малкия, незначителен индивид, вдъхва вяра в добрия изход на неговите терзания (това всъщност е ситуация, която натрапливо се повтаря в поведението на Хари Потър). Магията Потър разрешава проблемите на инфантилната колебливост пред голямото, неизвестно зло на социалните отношения, в които се крият страшните Волдеморовци на властта и авторитета, отблъскващите Петунии на дребните интереси, надменната конкуренция на всички Малфоевци, родени под щастлива звезда... Страхът, колебанията, травматичната неувереност в себе си в парадоксално съчетание с грандоманския опит на нарцистичното преживяване са типични аспекти на детския опит. Текстът предлага конфигурация от магически стратегии за тяхното разрешаване, той облекчава травматизма на несъзнаваното, вдъхва увереност в наличието на скрити спасения. И освен това предлага съблазнителни фабулни очертания на типичните егоистични фантазии, които храни всеки човек (а това са преди всичко фантазии за безпрекословна обич от страна на другите хора и за власт, измерена в различни критерии: власт върху знанието, върху парите, върху любовта, върху социалните отношения...), при това с щедрата и ефектна красота на силното и добре тренирано въображение. Наистина, магията Потър изглежда най-ефективна върху спецификата на детската психика, където работи, удобно прицелена в потребността от интеграция на инфантилния опит. В същото време обаче тя е способна да въздейства върху всяка психика, върху всеки опит, защото инфантилното продължава да бъде матрица на човешкото преживяване - в различни степени и стратегии според тежестта на забраните, формирани от законите и забраните на азовата структура. И още нещо. Точно този тип на инфантилното регресивно (себе)омагьосване се оказва особено характерен за човека, който навлиза в ХХI век.

Милена Кирова







Думи
с/у думи