Активно пишещи субекти

На 27 февруари т. г. в зала "Вяра" на Столичната библиотека при отворени врати и в камерен състав протече Литературният преглед за 2000 и 2001 г. на Сдружението на българските писатели. "Ние сме тези, които сме", отсече по библейски Михаил Неделчев по повод броя на присъстващите - малко повече от 20, без да броим фотографите и приятелките. След това говори, както винаги увлекателно и разточително, за "опасността от реконструиране на мита за големия социален роман", за юбилеите в алтернативната писателска гилдия (и под евфемистичното "възможност за синтетично обглеждане на един писателски път" обгледа местата и модусите на празнуване), възмути се с право от уж-дебатите на уж-литературни теми в киселата вац-овска среда (противопоставянето Радичков/Дончев за Нобелова кандидатура, поставянето на самия Дончев в центъра на насилена дискусия, в която българистката Мари Врина-Николова косвено опонира на историчката Мария Тодорова с "клишираните националистически представи" по повод "Време разделно" и пр.). Човекът-сдружение зачекна и неблагодарното нашумяване на новата българска литература в популярната преса единствено по повод скандали и ревниви подялби на територии и привилегии, като в случая с неубедителния подбор в края на 2000 г. на 14 наши автори за гостуване във Франция по проекта "Хубавите чужденки" (компанията беше: Анжел Вагенщайн, Алек Попов, Антон Дончев, Блага Димитрова, Богдан Богданов, Вера Мутафчиева, Георги Господинов, Емилия Дворянова, Иван Бориславов, Йордан Радичков, Кирил Кадийски, Николай Кънчев, Севда Севан, Христо Бойчев). Тази година, поясни той, България е фокусна страна на форума "Европалия" в Брюксел, подготовка за участие вече се провежда под ръководството на Еми Барух, но в "пълна конспирация" за писателската общност. Ето ти суровина за трупане на медийна чернилка и писане на негодуващи мемоари за публикуване при поредния политически обрат.
След всякога възрожденския патос на Михаил Неделчев, членът на управителния съвет на Сдружението Пламен Дойнов отрезви обстановката, като поговори за "междинност на краевековната ситуация", "изтляване на голямата идея за постмодернизма", "разпад и зачезване на литературното общуване", "миловидни бабички, понесли съчки към кладата на симулакрума" и разминаване на "активно пишещи субекти". Милена Кирова додаде яснота с мнението си за спасителното отчуждение и митологичните модели в новия роман, като наблегна на ключови положения от типа на "женскостта" и "повествуващата субектност", каквото и да значи.
Останалите изказали се полемизираха антологични ли са поетичните антологии и дали периодът 1989-2002 г. е цезура, краевековие, междувековие, средни векове или предмилениумна треска в българското художествено слово. До изложението на Марин Бодаков за поезията (вж. "Култура", бр. 8/9 от 1 март т.г.) и Митко-Новковите тезиси относно прозата, практически не стана ясно от позицията на какво се говори, към кого е обърнат прегледът, колко и чии произведения са излезли през разглежданите години, какви и доколко адекватни са били реакциите на критиката, кои са "синдикалните" спешности за решаване и най-важното - какво стана с Читателя, защо от събитието отсъстват издатели и разпространители, как може да се усъвършенства мижавият PR на българския писател, къде заглъхнаха обещаващи начинания като "Пътят на книгата".
За сметка на това имаше прехвърчане над кукувичето гнездо на досиетата, мимолетно напомняне за литературата в Интернет, изговаряне на възможността за дебат по въпроса за преподаването на съвременната българска литература и поредно връщане към нелепия конфликт в БНР от миналата година, в който Сдружението действително изигра единствената си централна медийна роля. Но в полето на лошите.
Има ли нужда да се разказва, се питаха реторично участниците в Литературния преглед. Зависи на кого, кога и как, предполагам.

Нева Мичева

Бел. ред. Повечето от съобщените на прегледа становища за романа и въобще за литературата през последните две години предварително бяха изложени в разговора "Разчленяване на романовия релеф", който скоро ще бъде публикуван в "Култура".


Онова, което не може да се теоретизира, трябва да се разкаже, Умберто Еко за Името на розата