Да анкетираш века
Една година след френското издание на нашумялата голяма "анкета върху века" на Цветан Тодоров, книгата "Памет за злото, изкушение на доброто" беше публикувана и на български език от издателство ЛИК. Преводачът Стоян Атанасов, който състави сборника с материали от конференцията в чест на Цветан Тодоров ("Цветан Тодоров: подвижната мисъл". ЛИК, 2000) е посветил превода си на бащата на автора - проф. Тодор Боров, връстник и свидетел на столетието.
"Паметта за злото, изкушение на доброто" предполага, че за ХХ век "централното събитие е появата на едно ново зло - на непознат дотогава политически режим: тоталитаризмът..." и анализира двете му разновидности - нацизма и комунизма. Според автора проучването му има три страни - тоталитарното минало (злото); начина, по който го помним, правото на памет и паметта за болката (на френски език думата зло има значение и на болка); и сянката, която то хвърля върху настоящето (тук питането е за какво ще ни служи споменът за злото и как изобщо е възможно доброто?). Не е случайно, че книгата е посветена на Жермен Тийон - "една от най-светлите публични личности в този мрачен век" - антроположка, оцеляла от концентрационен лагер, съумяла "да прекоси злото, без да се вживее в ролята на въплъщение на доброто".
Както много книги на Цветан Тодоров, и тази също припомня някои истории, но не е книга за историите. Тя е размисъл за смисъла на века, на неговите събития, регистрирани не от тесен специалист, а от "заинтересован свидетел" (затова всъщност изборът на централното събитие на века е тоталитаризмът, а не, например, деколонизацията) и "писател". Мисля, че тук по-точната дума е не "писател", а изследовател, историк на идеите, привърженик на старото наименование "морални и политически науки". В увода към друга своя книга - "Моралите на историята" - Тодоров обосновава резервите си спрямо осъществилата се през 1789 година терминологична промяна - разделението "социални и хуманитарни науки", станало под лозунга за освобождаването от идеологическа опека. Там той не се съгласява с Марк Блок, че "манията за ценностите е сатанински враг на историята"... С една дума, основна нишка, преминаваща и през настоящото изследване на века, е убеждението, че един "добре темпериран хуманизъм" би могъл да ни опази от вчерашните злини и днешните заблуди. Именно затова неразделна част от шестте раздела на изследването (Злото на столетието; Сравнението (нацизъм и комунизъм...); Съхраняването на миналото; Употребите на паметта; Сегашно минало; Угрозите на демокрацията) са шестте разказа за съдби, носещи посланието на точно този хуманизъм - освен Жермен Тийон, близките по дух Василий Гросман, Маргарете Бубер-Нойман, Давид Русе, Примо Леви, Ромен Гари.
Понеже една от основните тези на Цветан Тодоров е, че "тоталитаризмът е отказ от универсализъм", че "граматиката на тоталитаризма" е различна от "граматиката на хуманизма", размишлението върху ХХ век е пронизано от мотива за "универсалността на човечеството" (основен мотив, "шарката в килима" - ако си спомним прекрасния анализ в "Поетика на прозата" - на този мислител). Става дума за универсалния друг, за морала като стремеж към благото на другия, като признаване на другостта, т.е. на едно "ти", което, макар и различно, е съпоставимо с "Аз"-а (другост, която тоталитаризмът отрича - "за нас враговете на народа не са човешки същества", казва един палач). В този контекст трябва да се разбират началните размишления за либералната демокрация и принципите на автономията на колектива и автономията на индивида, за начина, по който индивидуалната автономия се гарантира от плурализма. Отличителната черта на модерността е "конститутивна на хуманизма" - казва Тодоров в една от предишните си книги за "човешката природа" - защото "привилегирова тези режими, в които субектите могат да осъществяват своята автономия и да се радват на еднакви права". Обратно, в "идеалния тип" тоталитаризъм (Тодоров използва този Веберов инструмент, конструирайки общо понятие за тоталитаризъм) другият не е универсален, основна ценност е не аз-ът, а безразлично-груповото "ние"; затова там плурализмът - главното средство за постигане на автономия - е заменен с монизъм; частната сфера е подчинена и задушена от "обществената" и различията като цел на обществото се заличават в името на цялото, в името на абстрактното върховно същество - колективът. Неговата автономия също се оказва привидност, фасада, тъй като една идеология се е превърнала в държавна догма и държавата подчинява всичко и унифицира различните "редове" - икономиката, правосъдието, медиите; в този смисъл терорът е иманентен на режима. Всеки тоталитаризъм е и манихейство - разделя света на две изключващи се части, добро и зло, бяло и черно, чисто и не-чисто. Тоталитаризмът обещава всеобщо щастие - т.е. той е и утопизъм, форма на атеистичен "миленаризъм", обещаващ спасение тук на земята.
Спасението обаче се мисли като идващо от знанието - светът е прозрачен, разумен, универсално разумен и затова познаваем (Универсалността на "сциентизма" е различна от универсалността на "хуманизма" - където универсален е не "разумът", а "човечеството"). Накратко казано, според Цветан Тодоров (за разлика от Барингтън-Мур, напр.) тоталитаризмът е феномен на модерността и се ражда при срещата на революционния политически проект, на сциентизма и на миленаризма. Впрочем в една последна френска христоматия от над 60 базови текста за тоталитаризма, озаглавена "Тоталитаризмът. ХХ век в процес на дебат" съставителят Енцо Траверсо е включил и интерпретацията на Цветан Тодоров, която диалогизира с основни тези и участници в "подновения" дебат за тоталитаризма.
Цветан Тодоров притежава удивителната способност да въвежда в големите теми и дискусии без претоварване с имена и детайли. Аргументите се подемат, оспорват, отхвърлят с характерните за него яснота (но не опростителство) на тезите и ценностен патос. Което е особено нужно - и невероятно трудно! - при коментирането на приликите и разликите между двете разновидности на тоталитаризма: нацизъм и комунизъм. Обикновено сравнението изглежда неприемливо. Авторът различава четири типа реакции при търсенето на сходства между нацистките и сталинските лагери и твърди, че има голяма вероятност да отгатнем какви са политическите убеждения на проявяващите ги ("палачите" от нацистките лагери са за сходството, защото това им служи за извинение; "жертвите" на нацизма са против сходството, защото виждат в него извинение; "палачите" откъм комунистическата страна са против сходството, защото виждат в него обвинение, а "жертвите" са за сходството и то им служи като обвинение). Основната теза на Тодоров е, че сравняването между нацизма и комунизма е оправдано предимно с оглед на по-общото типологизиране на политическите режими - тоталитаризмът е наистина различен и от традиционните деспотични режими, и от модерните демокрации. Разликите между нацизма и комунизма трябва да бъдат търсени по много посоки (макар че и двата са "еднакво ненавистни"): има отлики между "расовия" и "класовия геноцид"; в нацистките лагери "умъртвяването е самоцелно"; при комунизма "мистификацията е била по-значителна", т.е. комунистическата идеология е "много по-илюзорна" и в този смисъл по-лъжлива и театрална от нацистката (аз лично не съм сигурна дали тук количественото сравняване е уместно).
Мисля, че тези страници от "Паметта за злото..." са може би най-трудните и поставящите най-много въпроси пред онзи читател, който иска да проумее ключовото и за посттоталитарния дебат сравнение "фашизъм - комунизъм": тоталитарен фашизъм ли е нацизмът и дали наистина понятието тоталитаризъм става проблематично, абстрактно и неточно - както твърди напр. С. Фридлендер - доколкото не може да схване "историческата уникалност на немския националсоциализъм, неговият антисемитизъм"?; дали е вярно от друга страна, както смятат историци като Е. Нолте, че антисемитизмът на Хитлер може да се сведе до някаква обща черта на всички видове "фашизъм" - техният антиболшевизъм?; защо все пак общата криза на либералната модерност приема в Германия тази именно форма?; не са ли прави онези историци (Я. Кершау, М. Левин или Ю. Кока), които твърдят, че сравнението "нацизъм-комунизъм" е плодотворно единствено при сравняването на нацизма със сталинизма, а не с цялата "съветска система", и че ако понятието "тоталитаризъм" има смисъл, то трябва да се ограничи?; все пак какво е онова, което Касториадис, с когото Тодоров се съгласява, нарича не "идеокрация", а "стратокрация" (от стратос - армия) и какво е отношението между идеологическото и политическото "тотално" в различните "комунизми"?
Ако задавам тези въпроси, то не е защото в книгата на Цветан Тодоров няма отговори на повечето от тях, напротив, а защото отговорите не са лесни и е възможно да се случи (както вече се е случвало сред любителите на "черните книги") някой да извади от контекста (и политически да ги употреби) фрази като "двата вида тоталитаризъм не си приличат по всичко, но в същността си - к.м., са едно" (с.89).
Всъщност това е свързано с една от опасностите на тоталитарните режими - "заличаването на паметта". Според Тодоров правото на памет е фундаментално човешко право. (Затова дори законът срещу "негационистите" - "законът Гесо" - е счетен за неуместен.) Но в различните сфери на нашия живот ролята на миналото и мястото на паметта не са еднакви. Цветан Тодоров разграничава "добрата" от "лошата употреба на паметта", настоява, че споменът за лагерите трябва да бъде по-скоро механизъм, който да регулира нашата способност да овладяваме настоящето. Буквалната употреба на паметта е "лоша употреба" на паметта, тя помни фактите и често е зов за мъст. (Балканските войни са пример за буквално прилагане на паметта.) Но зоната на историческата отговорност е между забравянето (прошката) и отмъщението, между банализирането и сакрализирането. Което значи, че трябва не да сакрализираме - "впаметниковяваме" - спомена, да се поддадем на "тиранията" му, а да дадем възможност да комуникира със спомена на другите, да го отворим за тях. Ако субектът отстрани от миналото си спомените като факти, това не означава, че ги е забравил, а че е осъществил нормалната "работа на траура" и "работа на паметта". Миналото трябва да се помни като "образец", като поука, като морал. Буквалната употреба на спомените, която превръща миналото събитие в нещо не-преминало и непреминаващо, "в крайна сметка подчинява настоящето на миналото. Докато образцовата употреба позволява миналото да се използва в името на настоящето...и да се отиде към другия". "Образцова памет" често е заменяна от Тодоров с термина "справедливост". Да "се спуснем до общото", да не спираме до "уникалността" на случилото се в миналото. Да се попитаме "в името на кой принцип, прилаган в един или друг публичен дебат, би могло да се отхвърля всякакво сравняване на едно събитие с друго". Тодоров подчертава "публичен дебат", защото в частната сфера страданието е единствено, уникално, несравнимо. В "рационалния дебат" обаче сравнението не само че не изключва уникалността, но е единственият начин тя да бъде обосновавана". Не може да се твърди едновременно, че миналото трябва да ни служи за урок, и че то е абсолютно несравнимо.
Тези схващания за употребяваното - и злеупотребяваното - в социалните науки напоследък понятие "памет" се развиват в книгата. Отново нюансирано се различават трите страни на работата върху миналото - установяване на фактите, конструирането на смисъла и функционалната му употреба, неговото инструментализиране; като се разграничават дискурсите на свидетеля, на историка и на възпоменателя; въведени са сложните отношения между правосъдието и историята и тематизираните от Карло Гинзбург фигури на "съдията" и "историка"; внушава се разликата между критическия хуманист и "морализатора", онзи, който се гордее с това, че публично определя кое е доброто и кое е злото, блазнейки се, че стои на страната на доброто. В разказите за шестте персонажа има невероятни, водещи към проумяване "следи" (в смисъла на микроисторията на Карло Гинзбург). В неспоменатите в тази рецензия, но съществени части се коментират различни опасности пред демокрацията ("шокиращата идея" за хуманитарните бомби в Косово напр.) и пред победителите, които могат да се помислят за въплъщение на доброто; въвежда се третата версия - "Хирошима като трагедия" - между американския героичен разказ за Хирошима като окончателен и необходим удар над дивия враг, японският "жертвен дискурс"... И всички тези "архиви на болката", ако използваме формулата на Фуко, са видяни като предизвикателство за критическия хуманизъм, който показва, че злините са вършени от хората, но доброто е възможно - не като земен рай, не като тържество на абстракции, проповядвани от онези, които обичат Човечеството, за да не виждат човека. Така и самата анкета върху века не е тържество на добрите интерпретациии, а усилие за разбиране. Или - както казва Цветан Тодоров - прибавяне на смисъл.

Лиляна Деянова


Доц. д-р Лиляна Деянова е преподавател по социология в Катедра "Социология" в СУ "Св. Климент Охридски". По-известни публикации: "Социология на символните форми" (1996), "Травматични места на колективната памет" (2000). Съставител на "Социолoгия на личността", "Биография, памет, разказ", "Духът на "Анали", "Медии и преход" (в съавторство).
Критическият хуманизъм след Аушвиц, Колима и Косово


Цветан Тодоров. Памет за злото, изкушение на доброто. Анкета върху века.
Превод от френски Стоян Атанасов.
Издателство ЛИК.
София. 2002.