Работя не с мускулите,
а с жизнената енергия
Оживлението в залите на Националното училище за танцово изкуство в София се усеща от пръв поглед. Само броени месеци след семинара на Инге Йенсън, посветен на техниката на Август Бурнонвил, директорката на училището - Мариана Денева, подкрепена от фондация "Про Хелвеция" успя да привлече за нов едномесечен семинар един от най-интересните и търсени познавачи на модерния танц в Европа - Нунцио Верденеро. Интересът към часовете му е огромен, занимават се деца от всички възрасти. Този факт още веднъж напомня, че идеята на ръководството на училището за създаване на специален профил за модерен танц не е безпочвена и чака своето решение.

- Г-н Верденеро, как стигнахте до танца?
- Майкъл Джексън е виновен, за да бъда това, което съм днес. Видях го на сцената и така се влюбих в танца му, че реших на всяка цена и аз да се науча да правя същото. В наивността си мислех, че швейцарското балетно училище е мястото, където ще ме научат, и се явих на приемен изпит. Толкова зле, както на този изпит, едва ли съм се чувствал някога. Учителите се смееха от сърце. Приеха ме, но се заредиха криза след криза. Бях вече на двадесет години - твърде късен момент за начало за изучаване на класически танц. Около мен петнайсетгодишни юноши го владееха отлично. Започнах да навлизам в тайните му, но дълбоко в себе си бях убеден, че мога да се движа по-другояче, а не по начина, по който ме учеха.
- Да не би и вие да сте защитник на тезата, че модерният танцьор може да мине и без изучаването на класическия екзерсис?
- Това зависи от посоката, към която ще тръгне. Аз никога не танцувах класически балет, но в своята десетгодишна практика се убедих, че школуваният в тази система е много по-чист и по-точен в изразните си средства. Като танцьор бях ангажиран в съставите на театрите в Цюрих, Лозана, Женева, Мюнхен, Берлин. Но ето един любопитен епизод от биографията ми, който се оказа решаващ за развитието ми като хореограф. Бях поставил един номер на палци за балерина, която се явила с него на конкурса за танцьори и хореографи в Лозана. Не се интересувам от такива състезания, а не чета и балетни списания. Затова се удивих, когато приятели ми казаха, че съм сред носителите на награди за хореография, а в едно от авторитетните балетни списания пък пишело, че съм едно от най-ярките и талантливи изгряващи имена в хореографията. Този мой танцов "Оскар", както го наричам, ме уплаши много. Първо си помислих, че едва ли заслужавам такова високо отличие и че около мен има други - много по-добри и с много по-голям опит. Мисълта, че по този начин сега ще застана в центъра на вниманието, че ще започнат да следят всяка моя стъпка и да коментират добре ли съм играл, зле ли съм играл, добър ли ми е номерът или лош, а също така и фактът, че не исках да играя повече класически балет ме накараха да взема решение да напусна Швейцария. Отидох в Берлин и там постъпих като ученик при Филип Егли - възпитаник на Пина Бауш. Той беше непрекъснато недоволен от мен. Спираше ме на всяка крачка и казваше - "Не така. Повтори пак." Така от изгряваща звезда в Швейцария, тук се озовах последен и моят "Оскар" не ми служеше за нищо, а хвалбите в списанията ми бяха донесли повече вреда отколкото полза. Днес зная, че за да напредва един творец, му трябва критика, а не похвали. От Филип усвоих техниките за ръцете - за женските, а не мъжките. Както и така наречените змийски техники. Другият много важен педагог в развитието ми е Феликс Рукет. Той бе танцьор, но заедно с това владееше и древни бойни изкуства, главно карате. Аз също бях тренирал от девет до тринайсетгодишна възраст и бях привлечен от метода му, който обединяваше танца и бойните техники.
- А това, което показвате сега, ваш авторски метод ли е?
- Това е мой собствен стил на работа - най-доброто, събрано от десетгодишния ми опит. Аз не работя с мускулите на танцьора, а с неговата енергия. Никога не казвам - стегни тук това, или там онова, а го научавам как да контролира протичащите в него положителна или отрицателна енергия; как да постигне едновременно силна динамика и пълно отпускане, да се научи на вътрешна тишина и равновесие. За мен от изключителна важност е пълната концентрация на танцьора. Друго характерно за стила ми са партерните техники и така наречения нисък, летящ танц, както и взаимодействията в "партньорските" техники.
- Ще се съгласите ли, че новите техники отдалечават танца от неговия извор - човешката емоция? Като че ли новите хореографи повече се интересуват от понятия като динамика, ритъм, механика, гравитация, линия и форма, както и от чисто физическите закони, които движат телата в пространството. Емоциите и самият човек остават в сянка? Повечето от творбите на новите хореографи са деперсонализирани.
- Техническият век си казва думата, но лично аз държа наред с нещата, които изброихте, да присъства и чувството. Не бих се спрял на идея, която не ме е докоснала вътрешно.
- За разлика от класическия танц, модерният се развива в много и противоположни направления. При класическия също познаваме френска, руска, английска, американска, кубинска школа, но системата им и целите им са общи. Резултатите от това са завещаните ни шедьоври, които живеят и днес по сцените. Дали модерният танц ще съумее също да роди и остави за поколенията своите шедьоври?
- Добър въпрос. Наистина между американския, лондонския и европейския модерен танц няма нищо общо. Всички те вървят по свои собствени пътеки. Не забравяйте, че ние сме едно дезориентирано поколение, ние не знаем какво правим и какво искаме, не знаем мъже ли сме - жени ли сме, нямаме определена цел. Това се вижда и на сцената. Но аз не го намирам за лошо, защото е точно отражение на действителността и времето, в което живеем. И въпреки това шедьоврите в модерния танц на ХХ век ги има. Това са Бежар, Пина Бауш, Килиан, Иржи Форсайт. А какво ще даде моето поколение е още рано да се разбере.
- Как се справят нашите танцьори с явно нелеката ви хореография?
- Справят се много добре. Тази пиеса я правих за училището в Цюрих, но тук възпитаниците научиха текста й в много по-кратък срок, отколкото там.
- Споменахте, че Бах ви вълнува и предизвиква. Вие сте представител на най-младото поколение хореографи, а както знаем те определят на музиката твърде второстепенно място.
- Не бих могъл да живея без музика. За съжаление действително повечето от днешните хореографи се държт обидно към музиката, но за мен танц и музика са двете лица на едно и също нещо. Наистина Бах ме вдъхнови да създам тази творба, но историята в нея е лично моя. Тя разказва за двете ми жени - моята съпруга и току-що родената ми малка дъщеря. Нали виждате, че в първата част парчето се развива изцяло на пода. Появил се е малък човек, детето, което още не може да ходи и което, за да се изправи на крака, трябва да претърпи определен еволюционен период. На финала квартетът подсказва за новите срещи. Всичко започва от начало, всичко е кръговрат.
- Повече от изненадана съм от това, което чувам. Езикът на танца ви е условен. Той се доближава до абстрактността, а ето че в основата стояла една семейна история.
- Да не би да мислите, че Бах е създавал своята музика, без да се влияе от това, което го заобикаля? Той е имал осемнайсет деца. Сигурен съм, че ги е обичал и че обичта му към тях присъства в творчеството му. Друг е въпросът, че човешките чувства чрез изобретените техники, средства, методи се превеждат на друг език - езика на изкуството. Истината е, че аз не държа зрителят да разбира какво искам да му кажа. Нека той се развълнува и си създаде от видяното своя собствена история. В този смисъл ви говорих по-рано, че не обичам да танцувам в класически балет. Възхищавам се от виртуозността и майсторството на един танцьор, който се е обучавал петнайсет години в тази техника, но не мога да разбера как може той да играе на сцената цар например, когато никога в живота си не е бил такъв и не може да знае как се чувства един цар.
- А каква ще бъде втората пиеса, която приготвяте за нас?
- Все още не зная. Спрял съм се само на музиката и чакам идеята да ме докосне.
- Разбрах, че работите също и с трупата на Нешка Робева. Какви са впечатленията ви от участниците там?
- Зашеметяващи като данни. Опасността за мен идва от това, че високите крака и огромните скокове не бива да бъдат цел. Трябва да се мисли какво е преди скока и какво следва след него.
- В момента вие активно танцувате, преподавате и поставяте. Коя ваша хореография досега най-много цените и какви са творческите ви задачи за в бъдеще?
- От всичко, което съм направил като хореограф, най ми допада първия ми номер, наречен "Хореография -1" и една пиеса, създадена за Театъра в Берлин - "Нервни навици". В нея освен мен танцуват още двама много добри професионалисти, които едновременно с това са хореографи, така че нивото на спектакъла наистина е високо. В пиесата използвам говор и пеене, но не така, както е в театъра на Пина Бауш, защото това вече е твърде познато. Нито пък по маниера на последните хореографи на немския танцов театър. Те са на път съвсем да игнорират истинския танц, принизявайки го до функциите на елементарна движенческа техника. Действително в момента работя активно. Преподавам и поставям в Цюрих, Лозана, Мюнхен, Берлин, Залцбург. През есента бях и в Банкок сити балей. Следващата хореография, която ще направя, е за училището в Берлин и е свързана със събитията от 11 септември в Ню Йорк. Тогава наред с потресаващите сцени по телевизията дадоха и един мюсюлманин, който се молеше. Порази ме изразът на лицето му и целият му вид. Помислих си, че тези хора там живеят в пълна мизерия и нищета, а жените им дори не могат да ходят и на училище. Творбата ми ще се нарича "Ислямска молитва" и ще бъде изпълнявана от жени. Всяка от тях ще бъде облечена в костюм, който се състои от 10 метра плат, навит върху раменете й. Искам да построя хореографията си върху взаимодействието между играта на човешкото тяло и играта на плата. На финала платовете трябва да бъдат разгънати на сцената и на тях да се прочете пълният текст на ислямската молитва. Музиката, която използвам, е от "Мистерията на българските гласове"...
За мене изкуството е длъжно да реагира на ставащото около нас. Тази моя творба е моята реакция и гражданска позиция за случващото се.


Маргарита Михайлова


Маргарита Михайлова е балетен критик, носител на награда "Общество балет" и на награда на конкурс за детска пиеса. Играла е в балетната трупа на Варненската и Русенската опери и 20 сезона в ДМТ "Стефан Македонски, участвала е в първата трупа за модерен балет в БНТ на Владимир Парисов. В момента е хореограф и балетен педагог.
Разговор с
Нунцио Варденеро



Нунцио Варденеро е учил в Балетното училище в Цюрих, Швейцария. Танцувал е в Oперата в Цюрих, в "Театър Лозана" и в Женева. А така също и в Хебел театър в Берлин. От 1997 г. е хореограф в Oперата в Цюрих, Президентски театър в Мюнхен и др. Носител е на награда за хореография Prix de Lozana. Получава покани за хореографии и спектакли в много страни на Европа.