Кратка апология
на философията
Поводът за написването на този текст беше запознаването ми - благодарение на публикуването на българския им превод в "Култура" (бр. 3 от 25 януари т.г.) - на два немски отзива1 за конференцията около Жак Дерида "Чудовищният дискурс. Балканите и Европа: деконструкции на политиката", провела се в края на миналата година в София. Присъединявайки се към позитивния отзив на редакцията на "Култура", придружил публикуването на двата текста на български, същевременно бих си позволил да ги използвам за отправна точка на един критичен анализ, основание за който предоставят имплициращите се в тях симптоматични структурни и дискурсивни модели. С тази цел статиите на Андреас Розенфелдер и Клаус Подак са взети тук като претекст, а не като банален обект на критика (така да се каже, "иманентните" основания за подобна критика са недостатъчни). Структурите на тяхното несъзнавано ще са важни за нас като симптом.

1. Стратегии за въвеждане на територията

Обектът и на двете рецензии се разпада на две доста хетерогенни съставки - от една страна, самата конференция, както и философията на Дерида изобщо; от друга - територията2, на която се провежда конференцията. Именно в разгръщането на този свой аспект, както и чрез странното му сдвояване, хомогенизиране с основната тема, двете рецензии смътно имплицират заслужаващите нашето внимание идеологически нагласи.
На първо място ще се спра накратко на реторическата стратегия, използвана за въвеждането на територията. Основният й похват се свежда до съполагането и хомогенизирането на двата класически модела на въобразяване на балканската другост. От една страна откриваме образа на "разпокъсаните урви на Балканите" (Розенфелдер), извикващи явно от някакви хтонични подмоли на колективното несъзнавано спомена за войните от началото на миналия век. От друга страна е припомнена (докога ще заглъхва ехото на тези анамнези?) една отминала епоха с нейните печално известни тайни служби. В тази стратегия на въвеждане на територията може да бъде идентифицирана първата скандална нагласа (явно неосъзнаваща собствената си скандалност): ще я определя като генетическа стигматизация. Тя се свежда до стигматизирането, до заклеймяването на група от хора (хомогенизирана по някакъв принцип - национален в случая, но би могъл да бъде и етнически, културен, религиозен и пр.), на които се приписва групова отговорност за отминали исторически събития. Тази отговорност се онтологизира и фатализира, тя става определяща черта на територията и нейното население, с други думи, тя се мисли като генетическа обремененост. Стратегиите на заклеймяване-отхвърляне на Другостта винаги имат като своя предварителна предпоставка хомогенизирането и правенето на Другостта видима (такава е причината за окачването на жълти звезди на гърдите на евреите, иначе неразпознаваеми носители на епидемията на Другостта в хомогенното пространство на Същото): тоест произвеждането й. Именно в тази линия се полага "генетическото" обвинение срещу страната (територията?) България, което пред-полага цялото й население като нещо единно, хомогенно, легитимируемо в своята не- или дори противо-битийност3 единствено чрез фигурите на пълни с войнстващи балканци урви, тайни служби (Розенфелдер) и постсталинизъм (Подак).
Нека все пак не се забравя, че България става "сталинистка" държава именно по силата на капитулацията (или окупацията) й редом с Германия, но няма историческата привилегия да остане под контрола на Запада - инкарниращ днес позицията на силата, а оттам апроприиращ позицията на Субектността (самото право на право и морал, тоест на морално-юридическо съждение-осъждане, са производни именно на тази привилегирована позиция, гарантираща ценностната перспектива на всеки политически акт) - и следователно да бъде ре(х)абилитирана и рецивилизована от планове Маршал. Не, имаме един Пакт за стабилност и той ни води Жак Дерида4, за да се утешаваме с него като възможен автор на парадоксалното ни, апоретично, не-идентично в себе си, травматично, неединно, небитийно битие. А от позицията на Битието през неговия рупор - скромните отзиви на Андреас Розенфелдер и Клаус Подак - гърми гласът на истината. Но в този глас, както виждаме, се преплитат и някои фалшиви тонове: нека продължим да се вслушваме внимателно.

2. Хомогенизацията на Другостта

Хомогенизирането на Другостта открива своя върховен реторически ход в проектирането на вътрешната другост (тревожещата фигура на Дерида) върху външната (отблъскващата територия на Балканите). Негативният рефлекс на отблъскване към двете Другости ги превръща в хомогенно поле: квинтесентен израз на тази операция е шеговитата (доколко обаче?) бележка, че България е като че ли въплъщение на деконструкцията5. Пришиването на подписа на Дерида под безспорно безобразната икономическа и политическа действителност на Балканите е крайно амбивалентен в своите идеологически импликации жест. Нещо повече, проектирането една върху друга, свеждането им една до друга на две Другости, изобщо хомогенизацията, отелесяването на Другостта, е съчетано, както виждаме, с отричането на битийния й статут ("почти измислена страна"). Парадоксалното съчетание на произвеждане на враждебно, опасно, епидемично тяло и същевременно отричането на битийния му статут, е идеологическа структура, която ще открием още в онтополитическия проект на Платон и неговото отношение както към небитийните фантазми и техните призрачни проекции - поетическите и софистически измами (първите трябва да бъдат пропъдени от битието, а вторите - от политическата му проекция - държавата), така и към болните, недоносените, слабите, които според добрата спартанска традиция трябва да бъдат хвърлени в пропастта. Хигиена на Духа, хигиена на Тялото. Аналогична в дълбоките си основания стратегия за едновременно формиране на Духа и Тялото ще открием ясно артикулирана и у философите на нацията от XIX в., и у идеолозите на тоталитарните общества от XX в., например в изказванията на Йозеф Гьобелс, описващ политиката като най-висше изкуство, чиято цел е формирането на тялото на народа. Именно за целите на този естетически акт от хомогенното тяло трябва да бъдат отстранени всички нечисти примеси, туморите трябва да бъдат оперирани. Но за да стане самото прочистване възможно, необходимо е на първо място локализирането на Другостта, правенето-й-видима: така ще се появят, от една страна, жълтите звезди на гърдите на евреите, а от друга - изложбата на "чудовищното" изкуство в Берлин - Паноптикум, Зоопарк на чудовищата, на която е показано нездравото, упадъчно, болестотворно авангардно изкуство. От Платон до Гьобелс запазва своята устойчивост един очудовищностяващ дискурс (ако си позволя да насиля езиково заглавието на конференцията в София): метафоричният регистър на заклеймяването на другостта като болна, изродена, странна, ненормална, чудовищна. Нека проследим в тази перспектива реторическата стратегия на двете разглеждани рецензии. Ето тяхната меко-снизходителна, но все пак натрапчива метафорика: "Дерида държа един много дълъг и доста особен доклад.", "Оставящият впечатление за особняк философ от Париж"; "малко смущаващата конференция в София", "това странно мероприятие" (Подак, курсивите мои); "По същия начин стоят нещата и в политическата система на балканската държава, където идеята за избягване на противоречията е напълно зачеркната. (...) такава склонност към парадокса..." (Розенфелдер, курсивите мои). Опазил ме Господ от твърдението, че позицията на почтените коментатори на "Зюддойче цайтунг" и "Франкфуртер алгемайне цайтунг" има нещо общо с цитираните по-горе автори. Напротив, тя е напълно политически коректна. Моето опасение е, че в нея - през политически коректната реторическа повърхност - прозират симптоми на същата дълбинна идеологическа или дори онто-политическа структура, която откриваме от философията на Платон до наши дни и чийто чудовищен хипертрофиран израз (а не просто отклонение) са тоталитаризмите на XX век, и която е валидна както за тоталитаризмите, така и - все по-рудиментарно, да се надяваме - за политически коректната демокрация6. Ако искаме да мислим отвъд тази архетипална структура, то на първо място ни е необходима възможност и пространство за радикална критическа мисъл: само един безкомпромисен анализ в тази насока може да ни помогне да стигнем до предусловията за появата на чудовищните политически злини, които не спират да връхлитат нашия свят. Именно към такава работа призовава категорично Жак Дерида от няколко десетилетия насам. В своята наскоро публикувана книга "Университетът без условие" той поставя изискванията за една повече-от-критика (plus que critique), която може да бъде мислена като синонимно определение на деконструкцията: университетът "трябва да остане върховно място на критическа съпротива - и повече от критическа - срещу всяка догматична и несправедлива присвояваща власт."7

3. Философия и политическо: кратка апология на философията

На този общ реторически фон във финала на статията на Подак се наблюдава доста интересна (за да не кажа на свой ред "странна") инверсия: изведнъж позицията на Дерида се оказва заслужаваща внимание поради политическата си актуалност, поради което е противопоставена на тази на "уморително дълго яздещите дървените си кончета" философи, които "вероятно не са разбрали смисъла на конференцията." Смисълът на която ни е обяснен с респектиращ замах: "Ставаше въпрос за това, с помощта на една високо комплексна философия да се задвижи нещо просто: търсенето на общ език, в който различията да не бъдат заглаждани, а да играят важна роля и заедно с това да не възпрепятстват мирното съвместно битие." С други думи, Дерида, като носител на политическо послание, е противопоставен на своите недорасли до политическото епигони. Финалният реторически ход на статията е безусловно интересен като симптом. Каква е причината Дерида да бъде изтъкван като авторитет? Причината е търсенето на един "нов суверенитет, отвъд концепцията за национална държава". На фона на всичко казано по-горе обаче посланието е доста двойствено. Не се ли имплицира тук предположението, че Новият суверенитет на Битието е нужен преди всичко, за да го защити от неговата Другост? Едва ли можем да отговорим еднозначно на този въпрос. Това, което е безспорно обаче, е, че ценността на философията е видяна през призмата на политическите й последствия (сдвояване, което се бележи от термина онтополитическо)8. Политическото, трябва да се разбира, е самият телос на философията; именно то дава нейната възможност, основанията за нейното съществуване. Това политическо обаче - както твърдят именно някои философи - не успява да положи идеята за полиса, без да произвежда неговата другост, не може да включва, без да изключва. Логиката на изключването и изключението стои в неговата основа.
От своето раждане до днес философията заема амбивалентна позиция спрямо политическото. Тя е сплетена, но и оттласкваща се от него, белязана от едновременността на онто-политическо и контра-политическо. В това отношение двойствена е позицията на самия Платон, доколкото неговата онтополитическа конструкция има неприкрити контраполитически измерения в своята епоха. Тя се противопоставя на класическия полис и неговото политическо, предлагайки радикална алтернатива. Не се ли повтаря същият double bind и при Хайдегер?
Това, което не трябва да забравяме, е, че философският жест par excellence, може би самият жест на (себе)пораждането на философията, е противопоставянето на мнение (doxa), от което философията трябва да се оттласква, и знание (episteme), към което философията трябва да се стреми. Което ще рече, че философията се ражда като противо-мнение, като контрамнение. Тя трябва да бъде пара-доксална (от тази гледна точка обвиненията на немските журналисти към епигоните на Дерида, както и към самия Дерида, са обвинения към самата същност на философията - чийто първи белег е противопоставянето на това, което се приема от мнението като същностно). По тази причина философията има не просто правото, но задължението да се усъмнява дори (всъщност, на първо място) в понятия и ценности, които предизвикват общ консенсус (тоест са днешната инкарнация на doxa-та). Тя трябва да бъде повече-от-критична в търсенето на това, срещу чието мислене мнението се съпротивява, тя трябва да мисли немислимото (в тази линия например Ален Бадиу си позволява да подложи на критичен анализ категорията, която представлява светая светих - и в този смисъл е абсолютно немислима за мнението - на днешното политическо, категорията демокрация9).
Философията, като родина на мисълта, е обърната срещу всеки патернализъм - парадоксална Patria на A-патрийното. Затова и нейните тези трябва да бъдат парадоксални (включително неясни, тъмни, неразбираеми, както у Хераклит Тъмния) - акт на съпротива срещу мнението, на чийто фон единствено е възможна яснота. Мисълта е по необходимост тъмна, доколкото тя не е постигане на някаква идеална, извечна, светла същност; тя, напротив, е сгъстяване на хаоса, сътворяване ex libro, събитие, сингуларност. Истината е инвенция.
В този смисъл философията има едно общо послание с християнството, християнството, покълнало и израснало в нейното лоно: тя говори за силата на слабостта. Ален Бадиу твърди - парадоксално, - че това, което е утвърдено, тоест силно, вече не е истина. Може би за същата сила на слабостта говори и Жак Дерида чрез фигурата на Идващото/Идващия - Идващият е едно слабо и смъртно същество, което ще приема като Бог - този Бог тук, който може би има нужда от мен.
В статията на Розенфелдер откриваме една симптоматична иронична констатация: "Изглежда почти така, сякаш деконструктивистката школа (...) може просто да обърне класическата посока на похода на Световния дух, и от Запада (...) да потегли на Изток с етично предназначение." Свидетели ли сме на обръщане на "похода на Световния дух"? Можем да отговорим - философията винаги, във всички времена и на всички места, е откривала своята възможност в преобръщането на посоката на похода на Световния дух. Тя винаги идва от "Ориента", тоест от слабото място на света - което е именно Родината на мисълта. Това ще разчетем в думите на Рембо, с които той отхвърля философския Оксидент: "Философите: Светът няма възраст.
Човечеството просто се премества. Вие сте на Запад, но свободни да обитавате вашия Ориент" ("Невъзможното"). Идващото, за което говори Дерида - ще дойде из-отвън полиса - като самото непостижимо из-отвън, в не-мястото, в противо-политическата територия на нищожната провинция10. За същото говорят стиховете на един български поет, който - вероятно и без да беше чел Дерида - би могъл да потвърди:

И варварите - реторичния продукт
на високомерните латинци...
Защото Рим е начинът да бъдеш друг,
а Бог ще се яви в нищожната провинция.
(Златомир Златанов, Далеч от Рим)

Боян Манчев


Боян Манчев е преподавател в Департамента по нова българистика към Нов български университет (лекционни курсове в областта на теорията на литературата и изкуството и на история на културата) и в специалност "Европеистика" към Софийския университет (курс "История на европейската идея").
Д-р Манчев ръководи семинара "Фантазмът, субектът и смисълът" към Международния философски колеж, Париж.







1 Андреас Розенфелдер, "Маркс ви приветства, приятели!", в. Франкфуртер алгемайне цайтунг, бр. 270 от 20.11.2001 г.; Клаус Подак, "Силата на една спасителна формула", в. Зюддойче цайтунг, 01.12.2001 г.






















2 "Гастролът на Дерида в София, който под заглавието "Чудовищният дискурс: Балканите и Европа - деконструкции на политическото" наведе на мисълта за взаимното наслагване на територия и теория..." (Розенфелдер).







































3 Началото на статията на Андреас Розенфелдер гласи: "На България се гледа почти като на измислена страна. Поне за Западната част на Европа малката страна на брега на Черно море не е нещо много повече от слух."












4 "Цялата ирония на положението се изразява в това, че тази тридневна конференция за творчеството на Жак Дерида (...) беше платена със средства точно на Пакта за стабилност на Югоизточна Европа" (Розенфелдер).














5 "Ако България беше измислена страна, Жак Дерида би трябвало да подпише декларация за отказ от патентно право. Тук, в това пространство, се намират внедрени едновременно твърде много понятия от неговата философия, чиито двойни жестове никога не са посочвали родината си върху картата на духовното. (...) Граничното географско, политическо и историческо положение на балканската държава може да се опише почти изцяло със заглавия от написаните през последното десетилетие трудове на Дерида." (Розенфелдер).





























































6 Един от най-влиятелните и радикални философи днес, Джорджо Агамбен, говори в прочутата си книга Homo Sacer за логиката на изключението/изключването, залегнала в основата на европейския онтополитически проект. Не полисът, а концентрационният лагер е според Агамбен "биополитическата парадигма на Запада днес". Тезата на Агамбен придобива скандална - поне за определени среди - и актуална острота в твърдението, че днешните западни летища възпроизвеждат структурния модел на лагера.


7 Jacques Derrida, L'Universite sans condition, Paris, Galilee, 2001.










































8 Това е лайтмотивът на статията на Клаус Подак, носеща подзаглавието "Френският философ Жак Дерида и политическите изводи от неговите произведения". Там се твърди: "Философията се оказа пред-форма на бъдеща политика"; "И дори Дерида да е често неясен, с това може нещо да се започне - политически."








































9 Вж. напр. статията му Highly Speculative Reasoning on the Concept of Democracy в Lacanian Ink, 16.

































10 От тази гледна точка двамата коментатори вероятно не си дават сметка до каква степен се оказват прави, пришивайки подписа на Дерида към територията, на която се провежда конференцията "Чудовищният дискурс" - реторическите процедури, на които е подложена тази територия, я превръщат във фигура на същото онова небитийно място на изключването и слабостта, мястото, където гнезди истината.