Пространства за слушане,
звуци за съзиране...


В общия софийски концертен афиш зърнах една смислена камерна програма с произведения за цигулка и пиано от Бела Барток - втори поред концерт от интегралния проект на Велика Цонкова и Димитър Цанев. За тези изпълнители не подхождат клишета от рода на "амбициозна или трудна програма"; и двамата са направили име в музикалното пространство. Велика Цонкова имаше поредица от шумни успехи и концертни изяви, а Димитър Цанев настоятелно търси различни територии в сферата на камерното музициране.
И така - трите цигулкови сонати на Барток; едната ранна, непубликувана приживе (1903), и другите две, създадени в поредни години (1921 и 1922) - музика, която се предпочита от хора с рядък вкус, музика за елит (става дума за хора с изтънчен музикален вкус и талант да общуват чрез този музикален "дискурс", не за политици, не за попзвезди и манекенки), действително музика за самоподбрано камерно общество.
Ако трябва да определя накратко музицирането на дуото, бих казала, че изкушението от движението напред в една посока някак доминираше в общата им изпълнителска стратегия. В най-ранната соната този тип мислене съответстваше донякъде на характера на музиката - впрочем доста под влияние на немския късноромантичен изказ, но музика изпълнена с красиви, с изненадващи хармонични открития, музика, която кипи от енергията и нетърпението на 22-годишния студент. А и техниката, темпераментът и динамичната откровеност на изпълнението с малко предозирана лежерност в клавирната партия създадоха интрига и провокираха интереса към възможните гледни точки за двете следващи сонати. Тъкмо в тях надделя изненадващо разминаването между изискванията на текста и намеренията на изпълнителите. Може би работата е там, че тези творби на Барток, създадени двайсет години по-късно, са заредени с фантастични направо идеи по отношение на звуковото "пресичане" на двата инструмента; и там изпълнителските задачи се обособяват много повече по линия на тембъра и на звука в тяхната пространствена характеристика и жизнеспособност, а не чрез напористо и еднолинейно движение напред. При това, изсвирени една до друга, тъкмо тези творби дават възможността да бъдат отграничени с интересните си индивидуални черти и в контекста на развитието на една творческа личност. Самият факт, че в сонатата без номер още е вградена сянката на преклонението на съвсем младия Барток пред Рихард Щраус и донякъде Вагнер, а в първата и втората соната по различен начин, но в някакъв смисъл необятно като мащаб и възможности са кодирани елементи на звуковия модерн, които биха могли да се "разиграят" пластически многообразно и по този начин да се еманципират и да се откроят, е достатъчен като задача пред интерпретатора. В този смисъл мисленето на Цонкова и Цанев за Барток клонеше повече към моториката и динамико-темповата сфера на "обсвирване", което също е възможно, но според мен не е в състояние да разкрие тъкмо "блажения езичник в своята музика", както сполучливо се е изразил за Барток директорът на Унгарския културен институт г-н Дьорд Сонди в програмата за концерта.

Екатерина Дочева







Кресчендо
декресчендо