Конкурсите - вечната тема
Когато се обяви конкурсът за Градската галерия в Градската градина, на мястото на сегашната овехтяла галерия, още по-преди - място на Градското казино, бяха купени 100 програми по 100 лева и се явиха над 50 колектива - страшно много за град като София и за награден фонд като обявения. Пряко в конкурса участват официално към 200 души, без да броим журьорите. Което значи, че повечето участват по-скоро за да видят как стоят на фона на останалите, на олимпийски принцип.
Тук нямам намерение да обсъждам конкретно проектите и работата на журито. Надявам се други да го направят. Тук искам да говоря за конкурсите по принцип.
В основата на проблема стои въпросът за правата и задълженията. Законова база по въпроса няма. Старият правилник е отменен (никога не е бил достатъчно добър). В конкурсната практика днес се използват слухове за съответната практика на Запад и спомени за конкурсите у нас. Основният проблем - кой избира проекта за реализация и до каква степен професионалното жури участва в избора, у нас никога не беше поставен адекватно, камо ли решен. За администрацията на всички нива, но вероятно и за колегията, беше изгодно отговорността да бъде размита и скрита. Тоест - водата да бъде мътна.
Окончателното решение чий проект да бъде построен трябва да се взима от инвеститора (с регламентирани ограничения). Когато става дума за частна собственост - от президента на фирмата. Когато е държавна или общинска собственост - от съответния ръководител - по възможност такъв, който е избран мажоритарно - президент, кмет - съобразно значението на сградата. И при двата вида собственост едрите инвестиционни намерения трябва да бъдат предвидени, обосновани и гарантирани от общия план. Останалото е самоуправство. Ако планът го няма - трябва да се чака да стане, а който го прави - да бърза! На какво, ако не на базата на общия план може да се търси логика, съгласие, мотивировка? Очевидно само във връзка с неща, които стоят стабилно извън неговата компетентност, журито е в състояние да предлага/градира проектите по достойнство според своите професионални разбирания. Избраниците на народа (или на капитала) имат правото, но и отговорността на окончателния избор, имайки предвид политически и стопански фактори. Тези отговорности неизбежно са политически и икономически. Те са техни. Номинацията на алтернативите обаче принадлежи на професионалистите и колкото по-необвързани са те с крайното решение - толкова по-добре.
С просто око се забелязва противоречие - хем е справедливо конкурсната първа награда да се строи, хем не може да бъде иззето правото на силния да избира. Ако това противоречие не бъде преодоляно, частният бизнес никога няма да отиде на конкурс, а ако отиде, винаги ще иска още на конкурса да наложи своите (често безумни) желания. От което обществото може да пострада чувствително. Точно това прави администрацията в обществения сектор - където може, избягва конкурсите, където не може - ги проваля. Тук става дума за реално противоречие между справедливото и рационалното и само голям наивник може да смята, че едното или другото може да се наложи изцяло и безапелационно. От друга страна, какъвто и да е проектът, спечелил конкурс, пет години по-късно той очевидно не бива да се изпълнява, ако не е започнат, защото междувременно настъпват изменения във всички области. Така че "правото на първопремирания" съвсем не е глобално и трайно, но е съществено. Следователно нужен е гъвкав и мъдър регламент. Донякъде практичен, донякъде справедлив - колкото може повече едното и другото. Доколкото знам, дискусия на тази основа никога не е започвала.
Тук ще отворя една скоба да припомня, че възпитаниците на "царските лицеи" на три империи - Британската, Австрийската и Руската - са изучавали от три до шест семестъра история на архитектурата и градоустройство, без да имат намерение (и диплома) да практикуват като архитекти. АОНСУ нямаше такава практика и доколкото знам, още я няма по нашите земи. Резултатите са очебийни.
На въпроса. Софийската градска градина с бързи темпове се ликвидира като такава (за разлика от Пловдивската, примерно). Софиянски и Бакърджиев премахнаха мавзолея, но на неговото място не може да расте градина - отдолу е як бетон. ММN, после НИКМИ (с благословията на Янчулев и Софиянски) превзеха южния ъгъл на градината срещу Пощата. Общината наскоро продаде на НИКМИ своя дял от собствеността. (Така тя смята да постъпи и с дела си в "Хилтън", което показва, че участието на Общината във въпросните безобразия беше само трамплин за осъществяване на съответните попълзновения в съответните ценни терени.) Градската градина беше яко отхапана и трайно засенчена. С построяването на нова Градска галерия за изобразително изкуство, колкото и да е голяма или малка тя, този процес ще се задълбочи. Затова участието в този конкурс по същество е декларация "Аз съм съгласен с ликвидацията на Градската градина". Така погледнато, тези петдесетина участници не са вакли агънца, решили да си удрят рогцата, а са отбор циници, които воглаве с журито и директора на ДАГ в журито плюят на нуждите на града и на здравия смисъл. Доколко съм прав, косвено личи от отношението на проектанти и жури към ул. "Гурко". Награден проект предвижда насред улицата рампа, която обслужва подземния гараж на Галерията. Необезопасена с тротоар рампа свива "Гурко" наполовина, сякаш става дума за вътрешен двор, а не за улица от първостепенна важност. Нито един проект (дори наградените) не взима предвид непрекъснат, интензивен поток на автомобилите по "Гурко", нито посочва къде да се измести той. Никой не предлага ни подлез, ни надлез между Галерията и платформата пред Телефонната палата - две оживени обществени пространства, неизбежно разделени от трафика. Което пък значи, че в раздела "градоустройство" програмата е гола вода. На обсъждането на конкурса в Градската галерия арх. Камиларов (той именно предлага рампа в платното на "Гурко") заяви, че заданията трябва да бъдат "максимално отворени". Същото твърдеше във връзка с конкурса за "Св. Мина". Да допуснем, че отделният участник - проектант има право да каже: "Аз решавам нещата вътре в парцела, майната му на града"; обявителите на конкурса обаче, съставителите на заданието, журито, нямат това право.
Миналата година се състоя голям градоустройствен конкурс за Западното направление - за продължението на Ларгото до Западния парк по принцип и до бул. "Христо Ботев" подробно. В тази подробна част всички участници, съгласно заданието, ситуираха по един огромен културен център - галерии, музеи, изложби, кина, театри - и това беше правилно, защото градът трябва да се развива равномерно, а сегашният културен център трябва да се щади откъм нова застройка, защото е пренаселен. Зеленината е малко и продължава да намалява. Автомобилите са много и продължават да се увеличават.
Няколко колектива спечелиха в този конкурс награди с големи културни центрове, в които Градската художествена галерия би имала своето законно място. Същите хора - Тодор Тодоров, Иван Битраков и други - лауреати в ланшния конкурс, участват и в конкурса за галерия в Градската градина. Вероятно биха участвали в подобен конкурс навсякъде - в Южния парк, срещу стадион "Васил Левски", в Централна баня - където дойде, защото се имат за професионалисти и знаят две и двеста. Ако допуснем, че те имат морално право и достатъчно аргументи да постъпват така, то отговорността за тяхната всеядност трябва да се поеме от друг. И този друг е администрацията. Затова с Тодоров и Битраков бихме могли да се уважаваме - те "само" се опитват да изядат зелника, но с администрацията не можем. Тя предава града и корумпира гилдията.
Сега внимание! Навлизаме в съществената част. Ако искаме да използваме знанията, таланта и мерака на хората, които разбират от архитектура, но не разбират или се отказват да разбират от градоустройство, то заданието трябва да съдържа градоустройството - изисквания, намерения, дадености и ограничители, баланс на желаното и възможното - капацитет, достъпност, паркиране, озеленяване, аерация на територията, връзка с обществен транспорт, степен на "културното присъствие" по отношение на целия град, съобразяване (или не) с контекста (до степен на "кота корниз") и пр. Всичко това в заданията за конкурсите го няма и се съмнявам, че в тази община има кой да го направи. В заданието трябва да присъства едно много подробно, по възможност одобрено, градоустройство. Точно обратното на това, което твърди арх. Камиларов (лидер на САБ, лауреат на безброй конкурси) по всякакъв повод. Без тези предварителни условия журито и участниците са в правото си да предполагат, че въпросната сграда няма да се строи или ще се строи във всички случаи не това, което се премира. Така се обяснява пълното пренебрежение на повечето участници към основните въпроси на реалното проектиране - въпросите колко голямо? И колко скъпо? Значи - предварителната нагласа и оттам - резултатите от участието в конкурса - са "на уж" - псевдо-проекти, ужким-достойнства. Жаргонът на моята младост наричаше такъв вид поведение "чикия". Изразът е точен в случая, защото както "чикията" е полов акт на уж, така и конкурсът е състезание на уж - никой не очаква от този акт да се роди нещо и затова е допустимо всеки да фантазира или журира безотговорно.
Връщам се на сюжета - какво може/трябва да представлява архитектурният конкурс? Представете си следната схема. Има да се строи Галерия (примерно). Има неотложна необходимост, добро място, има политическа воля, има съпричастие на "културната общественост". Има три алтернативни "петна" в Общия план. Има срок и гарантирано финансиране. Тогава сядат двама-трима умни мъже или жени и пишат (компилират) поотделно задания. Подробно - колкото могат и смятат за уместно. След това писмено и устно колегията обсъжда тези задания. След това авторите си ги поправят и ги подписват. След това властта (кметът, президентът на фирмата, президентът на републиката) си избира едно от трите (петте) задания и го преподписва (одобрява). Плащат на съставителите. Ако са фотогенични - канят ги в журито (или в техническата комисия). Или не ги канят.
Паралелно се работи над програмата. Календарно тя трябва да е ясна поне година напред и съобразена с други програми, за други конкурси. Преди всичко, програмата трябва да взима предвид значимите фактори - директивите на Общия план, транспортната схема, перспективите на развитие. Програмата трябва да улеснява максимално (обем, срокове, представяне) работата на участниците и на журито, докато заданието има задачата да ги затрудни максимално. Една от задачите на заданието би трябвало да бъде да откаже предварително всички, които имат и най-малкото подозрение, че не са готови. Заданието трябва да бъде посилно за ограничен брой хора. Всеки, който мисли, че става дума за "юруш на маслините", трябва да бъде разколебан овреме.
Освен това (не само според мен), програмата е договор. Ако там пише - такива награди по толкова лева, журито е длъжно да ги даде, както е обявено. Ако не - нарушава договора. Това е толкова очевидно, че не мога да си обясня с кой акъл журито преразпределя наградите и как не се намира участник, който да го осъди. Който става журьор, знае, че става страна по договор. Нарушавайки договора, журьорите колективно и индивидуално се отказват от своя авторитет. Как могат да разчитат на доверие (както на обявителя, така и на участниците) във връзка със сериозните въпроси, където разногласието е въпрос на професионализъм? Е, ако журират на уж, тогава...
Кой трябва да номинира журьорите? Гилдията. Едва тук е нужна намесата на съответните съюзи и камари. Не като командироват конкретен човек за конкретния конкурс, а чрез ежегодна листа на лицата, потенциално годни (и желаещи) да журират определен обхват конкурси. Кой именно - него трябва да избира пак инвеститорът. Как точно - по препоръки, по портфолио, с "работна закуска", с конкурс, събеседване или по жребий - негова работа. Но само в рамките на писан правилник и одобрена листа. Едва тогава членуването в съюз ще придобие значение. Едва тогава журьорите ще престанат да бъдат абстракцията КАБ, абстракцията САБ, абстракциите БАН, НТС, ВИАС, а субекти - с всички произтичащи последици. Имената, а не длъжностите на журьорите, трябва да бъдат отпечатани още в програмата. При това положение е логично националните конкурси да са явни. И без това в малка страна се знае прекрасно кой кой е, как мисли и къде работи, кому какво дължи и чий приятел, подчинен и началник е бил, е и вероятно ще бъде.
Прозрачността в случая върши повече работа от илюзорната анонимност. Администратори, съюзни председатели, главни архитекти, заслужили активисти, бивши величия по принцип нямат работа в журито. Тяхната роля е да заложат конкурса мъдро и безпристрастно, а след това да съветват големия началник явно и мотивирано какво да избере. Едва тогава водата ще се избистри и всеки ще си носи отговорностите. Примерно, няма Георги Бачев - директор на ДАГ (бившия УАГ), гласувайки като журьор, да защитава интересите на Общината, както ги разбира, вътре в журито. Ще ги защитава преди и след конкурса - като достоен чиновник - достоен поддръжник или достоен опонент на решението на журито. Така, струва ми се, е по-прагматично, не само по-честно.
Нищо ново не казвам - всичко е подредено и формулирано в Проект за правилник на архитектурните конкурси още през 1989 година. Преди демокрацията. Всички значими съюзни деятели познават проекта и го игнорират съзнателно. Вероятно знаят какво вършат. На публичните обсъждания на конкурса за Галерията на 21 и 22 февруари 2002 г. трийсетина кисели физиономии нямаха желание да спорят за архитектура, искаха да ругаят конкурсните правила и конкретното жури. Ако искаха да има ред, като членове на КАБ и САБ можеха да го наложат досега сто пъти. С воля и съзнание, че направляват съдбата си и покрай нея - съдбата на архитектурата.
Неизбежно е властта да определя кой, какво, къде да строи. Винаги и навсякъде досега е било така. Въпросът е да го прави грамотно и отговорно. При демокрацията има повече логика властта да внимава и да си слуша професионалистите. Ако у нас се зароди демокрация, има смисъл професионалистите да са читави. И да вярват в това, което правят, да не го правят на уж.
Разделението на труда - журито професионално преценява, властта отговорно избира - е възможно; в по-напредналите страни е факт, например във Франция. Не че там няма игри, но игрите са сложни, мащабни, имат благовиден резон. Никой не крие, че президентът Помпиду избра за "Плато Бобур" проекта на Пиано и Роджърс в момент, когато САЩ спряха вноса на френска стомана и нейната употреба в Европа трябваше да бъде насърчена. Малцина обаче са чували, че банкерите Роджърс са в стоманения бизнес. Още по-малко помнят, че журито награди и други проекти - "много по-железни" от построения. Така че игри има всъде, но никой не е казал, че проектът на Пиано и Роджърс, макар и много оспорван, е слаб. Напротив. До такъв род прагматична почтеност се надявам да доживея. Искам да доживея времето, когато най-добрият проект на конкурса не отива директно в коша. Да доживея, ако направя проект между първите пет, да му взема парите. И ако някой от синовете ми поиска да стане архитект, да имам сърце да му кажа - стани, това е добър занаят за почтени хора.

Павел Попов


Арх. Павел Попов е преподавател в катедра "История и теория на архитектурата" във ВИАС от 1974 г. Публицист и архитектурен критик. Автор на "София на карта" (2001).
По повод конкурса за Градската художествена галерия