БГ- идеята
БГ радио е собственост на "Метромедия" - американска фирма за комуникации. До средата на 80-те години тя е притежавала радиостанции в САЩ, а от края на 80-те и началото на 90-те се ориентира към различни райони на Стария континент с акцент върху Източна Европа.
След маркетингово проучване "Метромедия" започва да развива станции с национална музика в страни от бившия соцлагер и във Финландия. Първо в Будапеща, следват Хелзинки, Прага, Москва, Санкт Петербург, Талин, Грузия...
Рожденият ден на БГ радио е на 3 март 2001 година. В момента обхватът му е София, Бургас, Пловдив, Варна, Русе, Видин, Шумен, Благоевград. Идва ред и на Плевен.


- Защо според вас една американска фирма, каквато е "Метромедия", си избира точно националната музика като коз за развитие на бизнес в източноевропейските страни?
- Идеята е чисто търговска. Търсят ниша. И я намират в националната култура. Започват тъкмо навреме: след падането на Стената имаше отдръпване от собствените ценности, отприщи се вълната от култура, която дотогава бе забранявана или се пропускаше на малки дози. Едва по-късно дойде "завръщането към себе си", вглеждането в собствената стойност и носталгията по националното. Така че моментът със стъпването на "Метромедия" бе точно изчислен. В случая е търсен сполучлив начин да се създаде монотематично радио. Още от средата на 1999 г. се взима решение радиото да стартира. Започва се с очакването за получаване на честоти.
- След продължително пребиваване в Българското национално радио, от 1992 година продължихте в различни частни радиостанции. Как стигнахте до БГ радио?
- Прочетох в едно списание, че Николай Янчовичин - сега директор на БГ радио, е определен от "Метромедия" да ръководи нова радиостанция. Свързахме се. И започнахме заедно да чакаме и преминаваме през съответния законов ред и процедури...
- Имахте ли трудности със събирането на фонотека?
- Да, те бяха най-големи с колекционирането на старата (за профила на нашето радио) музика от 60-те. Това събиране бе нещо като връщане към историята на музикалния бизнес в България. Някъде към средата на 90-те години вече има наченки на такъв бизнес и затова от този период нататък се сблъсквахме с най-малко проблеми. За старите записи се обръщахме към старите артисти, някои си бяха събирали и мастерирали музиката. После преминахме към комплектуване.
- Колко стара всъщност е вашата "стара музика"?
- От Маргрет Николова и Георги Кордов насам.
- Не от Ирина Чмихова?
- Не, "Я, подай ми, мила мамо, синьото елече" за нас вече е стар градски шлагер. Строгостта на формата ни не го допуска.
- Тогава въпросът за Аспарух Лешников е излишен.
- Да, той е извън нашите амплитуди. Извън са и записите на Дони с Георги Робев на възрожденските песни. Не се връщаме и назад към фолклора, нито пък засега в обсега ни влизат кръстоските между жанровете. "Отвън" остава и електронната музика - за нея сигурно ще направим специално предаване. Тук не присъства и рапът в неговия хард-вариант, защото аудиторията ни е по-голяма от тази, която го слуша. Тъй като радиото обръща особено внимание на най-новата продукция и на най-новите изпълнители - понякога почти неизвестни, проблеми имаше и с натрупването на информация за тях. В момента имаме събрани данни за стотина изпълнители и групи. Голяма част от тях дължим на натрупаното от Данчо Рупчев. Лека му пръст! Друга част ходех да събирам по най-примитивен, но затова пък естествен начин. Правех си срещи - много на брой, с различни изпълнители, сядахме с лист и молив в "Родерик"и се започваше: "Кажи сега ти, Румънецо, и ти, Енчев, откъде сте тръгнали, какво сте направили и т. н." После продължихме с вкарването на музика и всичко тръгна и се завъртя...
- Отбелязахте първия си рожден ден с връчването на музикални награди в различни категории. Имате ли амбицията да гоните престижа на академия?
- Трябва. Защото радиото ни е като една витрина на българската поп- и рокмузика. 365 дни в годината по 24 часа. Помогнахме много не само за количествените натрупвания - тук за една година влязоха 300 песни, но и за качеството. Пресата ни казва, че много награди сме раздали. Не мисля, че са много при такава изобилна продукция. Потърсихме и свои акценти в тези награди, така че да се отличават от призовете на Топ Форте, Мело ТВ-мания. Нашите приличат повече на МTV.
- ММ също раздава награди и прави церемонии.
- Догодина може би ще се обединим с тях. Вече разговаряхме с Камен Воденичаров.
- Каква беше технологията на определяне на наградите.
- Чрез Интернет, вестниците "24 часа", "Монитор" и чрез телефонни обаждания получихме 10 135 гласа, които определиха наградените в първия раздел - за най-добър изпълнител и изпълнителка, текст, песен, албум, дебют и т.н. Най-добрата музикална компания, композитор, супергрупа ... т. е. вторият раздел, бе в ръцете на самите артисти от различните продуцентски компании, които попълниха анкетни карти и сами определиха лауреатите.
- Преживяхте ли изненади?
- Не съм удовлетворена от резултатите, които се получиха, на мен не всичко наградено ми допада. Но не съм изненадана. Защото отдавна знам, а това и сега се потвърди, че тази музика е комерсиална и не винаги най-големите стойности получават най-голямото признание. Най ме радва наградата, която дадохме за БГ откритие. Всички тук заедно гласувахме за "Шангри Ла". Трите момчета рокаджии попаднаха абсолютно случайно при нас през март миналата година. Те не са професионални музиканти - единият работи в рекламна агенция, другият в сервиз за коли. Чрез наш общ познат получихме техен CD-R с естетски направена кафява корица. И започнахме да ги пускаме... Те са си наше откритие, събраха популярност, събраха и средства, за да направят първия си клип.
- Имаше и награда за нова версия на златен хит. Каква е целта на връщането към миналото? За да бъде то изпято по нов начин ли?
- Тази носталгия по "Една българска роза" например ми е много интересна. Един мой приятел даже изрази опасения, че това не е носталгия само по музиката, а по едно друго време. Но аз мисля, че младите сега преоткриват нещо, което въобще не са познавали. На нас ни е било налагано в комплект: музиката в проценти плюс внушенията на някаква идеология. Сегашното поколение не познава този втори план и за това си възприема песните от 60-те и 70-те като чиста музика. И ги харесва. Може би ще накарат и нас да ги слушаме с нови уши.
- В поп- и рокмузиката има много класации. Какъв е смисълът им?
- Те до известна степен са статистика и изследване на слушателския вкус.
- Нещо като вашата "обратна връзка"?
- Класацията ни в радиото е на базата на плей-листа. Всяка сряда се събираме в радиото и решаваме кое парче до кога да седи, кое прави в момента бум, кое бързо изгаря. Ето, например "Обратен ефект" бързо скочиха на върха, но и бързо омръзнаха. Всичко е разграфено и успехът или неуспехът е конкретизиран с цифри в съответните графи. Всяка песен си има паспорт - категория, темпа, стил... води се и статистика на успеха. "Не се съмнявай в мен" на "Мастило" например е въртяна 159 пъти, "Искам" от 15 ноември досега е звучала 300 пъти. Следваме правилата на форматното радио, но се доверяваме и на лични наблюдения и интуиция. От един CD лансираме сингъл по сингъл. У нас например трябва да се съобразяваме с навиците на българина при налагане на хитове. Българинът слуша по осем часа на ден радио, т. е. през цялото работно време. При тези данни една песен може да се пуска през 5 часа, за да се наложи. Другият вариант е да разредиш на 7 часа.
- От това количество каква картина за новата българска музика може да се извлече?
- Тя по нищо не отстъпва на онази, която се появява в други части на света. Моите съмнения са единствено за хип-хопа. Това си е американска музика, родена при определени условия, със суингирането, с акцента на първо време, със своеобразността на марш. А нашите изпълнители не суингират, затова и не може да изглежда като истинско. Струва ми се, че навремето подцених хип-хопа като явление, дадох му кратък живот, а той взе, че надживя поп-фолка.
- Доказателство за успеха на една музика у нас е пиратирането.
- Вече всичко, колкото и да е ново, може да се изтегли от мрежата, МР3 е в разцвет. Онова, което продуцентите все още не са издали, вече го има на CD-R. "Луната спи" на Дони и Нети например. Докато ние си кореспондираме с издателство "Азнавур" за "Тази вечер аз съм хубава", тя вече си има пиратските копия. Върхът на безобразието се намира в един сайт, който наскоро обяви, че повече няма да предоставя чужда музика - имало си причини. Но щедро обещаха:"Българска - колкото искате!"
- Кой смее да се захваща у нас професионално с поп- и рокмузика?
- Повечето смелчаги имат музикално образование. Броят се на пръсти такива като Дими от "Сленг" и Милен от "Шангри Ла", които имат други професии. Това не е особено сигурно занимание поради стеснения пазар, много слабия концертен живот, малкото турнета и отсъствието на регламент в продажбите.
- А клубовете?
- Харесвам ги. Те си остават единственото място за концертен живот, макар и пред по-тясна аудитория. Там понякога се раждат и новите хитове, утвърждават се новите групи. Пример за това е клуб "О, Шипка!".
- Имате ли си обобщен портрет на аудиторията, която ви слуша?
- Много е интересно... Самият начин, по който тя възприема музиката, я разделя на възрастови групи. От 10 до 15-16 години са най-неверните ни слушатели. Те менят вкусовете си всеки ден. Ако на 10-11 са луди по Мишо Шамара, в следващия етап отиват в някоя друга крайност. Между 16 и 25 години идва ред на оформения вкус, на верността към един или друг идол. Но тази вярност е свързана със същата сила на отрицанието. Тези фенове обичат своето, но не търпят различното. Тук страстите са само в черно и бяло, без нюанси, със силна обич и силна нетърпимост. Най-смешни са остаряващите мъже. Те искат да слушат диско и да демонстрират, че са млади и на 45. Но за тази музика като че наистина няма възраст. Достатъчен пример е Кирил Маричков. Той познава и харесва младите и те го харесват. Има взаимност. Малко са хората като него, като Лили, Тони Димитрова или Фамилия Тоника, които могат да напълнят зала.
- Може би причината е в граденето на медиен образ, в рекламата?
- "Тату" и "Антибиотика" са потвърждение на това предположение, нали? Не виждам по какво вторите отстъпват на първите. Но "Тату" имат на своя страна предизвикателството и разгарянето на истерия. Доколкото сме подвластни на такъв род манипулация.
- Все повече в музикалната индустрия се налага отработен модел на раждането на един певец или група, елимиминиращ спонтанността и направляван от идеите на продуцента. Какви са резултатите?
- Единият начин да се появи група е широко разпространеният до неотдавна: събират се приятели и правят своята музика. Свирят също пред приятели, в тесен кръг, а ако имат амбиции и смелост - опитват се да излязат от затвореното "гаражно" пространство. Другият вариант е като при "Тату": тръгва се от идеята на продуцента, търсят се изпълнители, които да я осъществят и се следва линията на създадения предварително сценичен образ. Мисля, че у нас все още действа повече първият вариант и не виждам нищо лошо в това. Във втория вариант често като резултат забелязваме, че при препитването изискване номер едно не е било "Пей!". Напротив, акцентът е бил върху външността, артистичността, перспективността един образ да бъде следван във времето и да бъде развиван.
- Чувствала ли сте се откривател като музикален редактор?
- Боби и Заки, впоследствие популярни като дует "Авеню", си пееха на английски, когато работех в БНР. И ако не бях ги убедила, че трябва да се откроят от по-голямата част изпълнители със смислени български текстове, те едва ли биха направили пробив. Затова след време искрено се радвах да видя, че един български дует може да направи промоция на своя албум в зала 1 на НДК. Имам и случаи-антиподи на този: Ирина Флорин, която пее отдавна, не бе представяна от мен с интервю в предаванията на БНР. Един ден дойде при мен, вече в друго радио, където работех, с "Цвят лилав" и с настояването: "Ти никога не си ми обръщала внимание. Чуй сега!". Чух и прецених, че оттук нататък работата с нея ще бъде интересна. Един от принципите на работата ни в БГ радио е, че то трябва да не отблъсква никого - не се знае откъде ще изскочи откритието. Чужд ни е също скептицизмът и нихилизмът, изразът "Българска работа", който обикновено се употребява с отрицателен знак, също се стремим да избягваме.
- Не е възможно да нямате автоцензура.
- Тя е по-различна от тази преди години. В БНР навремето се смяташе за смелост да отвориш едно предаване като "Тик-так" за групи от рода на "Ахат", "Конкурент", "Клас" или "Атлас". Не беше невъзможно, защото се чуваше вече как пада Стената. Но беше трудно и свързано с неприятности. Сегашната ни автоцензура е повече по отношение на примитивизма в текстовете и в музиката. Световната практика, навлизаща и у нас, изисква върху някои от албумите да се поставя предупредителен знак. Когато избираш музиката си, можеш да прочетеш например:" Внимание! Опасни текстове!" И ти решаваш да се тровиш ли или не - също както с цигарите. При радиото нещата са по-различни. Радиото стига безплатно и безпрепятствено до ушите на хората. Затова и отговорността на онези, които работят в него и транслират не само музика, но и идеи, е още по-голяма.
- Чувствате ли се пораснали за една година?
- Разбира се! Сред първите сме в рейтингите. Но онова, което мен най-много ме радва, е, че усещането за конкуренция, което другите станции изпитаха след нашата намеса в ефира, ги накара и те да пускат българска музика.

Разговора води Елена Драгостинова


Ана Мария Тонкова е музикален директор на БГ радио от април 2000 година. Завършла е Българската държавна консерватория/Държавна музикална академия "Панчо Владигеров". До 1992 година е била музикален редактор в Българското национално радио - редакция "Забавна музика"; редактор и дубльор на Тома Спространов в "Пулсиращи ноти"; автор и водещ на предаването "Тик-Так", фокусирано върху българската поп- и рокмузика. От 1992 г. започва работа в частни радиостанции.
Разговор с
Ана Мария Тонкова