Смрад и ярост
Българското игрално кино от последната година показва симптоми на раздвижване. Това, разбира се, все още не е повод за ликуване - просто от реанимацията киното ни е преместено в интензивното. В ролята на доктора е Българската национална телевизия - тя е или продуцент (на 13), или копродуцент на представените заглавия. И тъй като Законът за киното все още е химера, Националният филмов център продължава да отпуска неадекватни субсидии, които обричат продуцентите (най-често и режисьори) на мъченически конвулсии, докато съберат парите за иначе одобрения проект. От друга страна, финансирането от БНТ е също комично (за повечето заглавия), което неизбежно се отразява върху качеството на готовия продукт (некоректно е да сравняваме визията на кино и на видео). За мен лично продължава да е мъчителна енигма и критерият на комисиите... И все пак по-важното в случая е, че са имали възможност за реализация 16 режисьори, а покрай тях - сценаристи, оператори, актьори, художници, композитори, звукорежисьори...
Повечето филми са коментирани в "Култура". Но тъй като започва София Филм Фест 2002, където един от акцентите е новото българско кино, ще се опитам да уловя тенденциите, маркирали родната продукция от "Хълмът на боровинките" на Александър Морфов (закрил миналогодишния фестивал) до "Сънища - Game Over" на Аспарух Николов (излъчен на 27 февруари т.г. по Канал 1).
В сравнение с предишни години прави впечатление, че новото българско кино е втренчено в днешността (изключение донякъде е заниманието с неизтребимостта на злото в "Съдбата като плъх" на Иван Павлов). Ако не е само по финансови съображения, това подсказва, че филмовите ни автори се стремят към борбена рефлективност на обществените процеси у нас, т.е. демонстрират готовност за отклик на зрителските нагласи. Така че киното е адекватно на "пейзажа от прозореца", според едновремешна метафора на Емил Христов. А този "пейзаж" е все по-отвратителен - до побъркване, емигриране или драйфане. От улицата, политиката и медиите ни замерят с кал. Нещо повече - оракулите на новото време настояват, че това било терапевтично. И ние постепенно заприличахме на отчаяни болници, овъргаляни в мръсотия, пред която е безсилен и кашон "Saveguard".
От друга страна обаче - независимо от различните естетически фокуси към тази днешност - сме закотвени в покъртителна сюжетна тавтология: екранът е обсебен от мерзост и насилие. Повечето филми си плюят един друг в устата, а зрителят се задавя от бруталност, сякаш не я преглъща катадневно. Независимо дали действието се развива в София ("Огледалото на дявола" на Николай Волев, "Ярост" на Илиян Симеонов, "Печалбата" на Магърдич Халваджиян, "Наблюдателя" на Ивайло Джамбазов...), край морето ("Съдбата като плъх"), по влакове и провинциални кръчми ("Хълмът на боровинките"), на село ("Каталии" на Веселин Тамахкяров), между столицата и Родопите ("Опашката на дявола" на Димитър Петков, "Коледата е възможна" на Християн Ночев), между горичка и басейн ("Най-важните неща" на Иван Андонов), в офис ("Сънища - Game Over"), то клокочи от агресия - къде по-недодялана, къде по-софистицирана. Унижения, престъпления, възмездия - класическата схема се повтаря с чутовна настойчивост от филм във филм - да се чудиш дали е белег на времето или детайл от народопсихологията ни. Май и двете.
Независимо дали минава през "вносния" поглед на немски турист ("Хълмът на боровинките") или арабско-китайските патлаци ("Печалбата"), през патилата на дете ("Огледалото на дявола") или направо през телата на героите, екранната българска реалност дъха на шльоковица - да ти призлее от смрад, уродливост, безсмислие...
Да се доверим на хронологията: след "Хълмът на боровинките", който с цялата хедонистка отврат на българското живеене направо весело подскача по хлъзгавата народопсихологична ос "простотия-скепсис-фетишизъм", почти всеки следващ филм забива своя кол на отвращението все по-яростно и по-дълбоко. С изключение донякъде на "Опашката на дявола" и на "Коледата е възможна" външният наблюдател (дори да е неадекватен колкото немеца на Самуел Финци от "Хълмът...") би открил и слепешком, че България е страна на продажници, убийци, проститутки, където кръвта се лее по-обилно от вино, а дрогата и доларите надничат от всяко чекмедже...
Тези филми се разправят с мутренската арогантност така темпераментно-патетично, както събратята им от първата половина на 90-те - с комунистическия режим ("Вампири, таласъми" на Иван Андонов, "Кладенецът" на Дочо Боджаков, "Искам Америка" на Киран Коларов, "Сезонът на канарчетата" на Евгений Михайлов...). Нормално е - макар че комунизмът изобщо не си е отишъл, доминантата в обществените настроения е безсилната ненавист към недосегаемите дебелокожи мутанти с джиповете и патлаците, колкото и модифицирани да изглеждат днес. Бедата е, че както тогава, така и сега инвенциите на филмовите ни автори приключват с едната регистрация. От видяното се оказва (за кой ли път), че на повечето от тях им липсва енергия за кинематографично осмисляне на представените проблеми, та били те и глобални: драматургията им рехава, метафорите - банални... "Уловили пулса на времето", авторите хукват да ни занимават със своето отвращение, без да пускат ръката на болния, а тя е заземена - не разрешава сакралния полет на фантазията. И последната "сублимира" своята невъзможност за изява най-често в експлозията - къща или автомобил трябва да избухне, да се взриви, да изгори... И още нещо (с изключение на "Опашката на дявола" и "Съдбата като плъх") изскача от новите български филми - авторите им настояват за равнис по комерсиалните холивудски модели, но в процеса на "побългаряване" затъват в кишата на евтинкия ерзац.
Дебютът на Магърдич Халваджиян "Печалбата" на мен лично ми бе забавен (като замижа пред неговата вторичност). Той скача по свирката на холивудския екшън, но се опитва и да го пародира, а хрумката с родните изстъпления по "Еврофутбол" и "Скрита камера" е чудна, стига да беше се вместила в рамките на 27 минути. В крайна сметка опитният клипмейкър добутва филмовия си дебют до клип-мутант с бияческа атмосфера а ла Джеки Чан.
В "Каталии" другият дебютант Веселин Тамахкяров разработва познат от уестърните сюжет (екранизация по разказ на Александър Чакъров): "келеши" избягват от затвора и тормозят мирни селяни - до степен, че старците грабват двуцевките... Дотук добре, но филмът е толкова нескопосано креслив, че безсмислената ескалация на бруталността се трансформира в жално видеоблеене.
В "Ярост" Илиян Симеонов буксува между екшън и мелодрама, за да ни покаже страданията на малкия човек в опита му за отпор на голямото насилие - добронамерен клетник, овчедушна проститутка и поривисто ченге са безпомощни пред сутеньорския гняв. Покрай непрестанните каскади и търкали филмът ха да стигне до екзистенциални прозрения, ха затъне в атмосферата на непрогледна низост.
В "Най-важните неща" Иван Андонов пък се опитва да "изпее" и изплюе злободневието - корупция, мафия, дивотия... Нещо повече - самият "филм" претендира за жанра "пародиен мюзикъл". Но е безпросветно тъп и бездарен. Кич.
В "Огледалото на дявола" дори Николай Волев демонстрира невъзможност да надскочи собствените си калъпи. С хъс и непоколебимост той продължава да подлага холивудските матрици, сменяйки единствено професиите на персонажите. Вместо зарзаватчия, както беше в "Да обичаш на инат", сега главният герой е честно ченге с дете. В крайна сметка родителят се оказва неспособен да се справи с каквото и да било - затъва в лайната, които сам се опитва да рие. Но и матрицата нещо дава фира - вместо да я обнови, Волев я гримира с евтин make up - четенето на "Снежната царица" или ариите на Павароти като духовен контрапункт на обществената смрад. И стига до разтегления фейлетон...
Решени да заклеймят насилието чрез вулгарен наратив, повечето от новите български филми проглушават тъпанчетата с просташка лексика. (Стига да уловиш звука от екрана!) Несъмнено тя е елемент от имиджа на "героите на нашето време", ала е по-натрапчива и от кютека в кадър. Диалозите са напъхани в актьорските уста най-често като вестникарски изрезки в пряка реч и като прибавим схематизма на персонажите, екранната интерпретация на действителността се превръща в най-обикновен фарс. Логореята от екрана може да се използва като наръчник по дебелашки сленг (с изключение на изящната словестност в "Опашката на дявола" и на оскъдните реплики в "Съдбата като плъх"). Иначе казано, "боклук" е колкото словесна доминанта в кадър, толкова и белег за филмово качество.
И тъй като екранът е задръстен от примати, мутри, нещастници, то и сексът е в унисон с избраната екранна поетика. След като киното ни премина през етапа на голямото сваляне на дрехите, почти залепнали по кожите на героите от десетилетията идеологическа цензура, и въведе кръшни снаги на девойки, сега на мода е мачистката телесност. Космически далечна от представата за сексидол (Стефан Данаилов, Христо Шопов, Георги Стайков), тя е нещо като проекция на "идеологическата еротика", така обичана от киното ни - мъжете в повечето от новите филми приличат по-скоро на кочове, отколкото на хора. Като изключим нарцистично-виталния плакат на Морфов с разголения му задник ("Хълмът...") и демонизираната прелюбо-дейност на Самуел Финци в "Опашката...", сексът на екрана е натраплив и гадно-илюстративен точно толкова, колкото и тромавите фабули (доколкото ги има). Въведен като необходим атракцион, той се свежда до: задоволяване на съпружеския нагон на крак ("Съдбата като плъх"), платено клатене в раздрънкана кола ("Наблюдателя"), клозетна изневяра ("Огледалото..."), натуралистично изнасилване ("Ярост", "Каталии"), вербален екстаз ("Сънища...). Така за година и нещо българското кино постигна и "мутренската еротика". В нея, естествено, женското присъствие е сведено до обслужващ мъжкото Его персонал: проститутки, блондинки, певачки, слугини, родилки...
Без феминистки патос напомням, че според социологическите проучвания точно жените се оказват по-креативната част от българското общество по време на преход - по-адаптивни са, по-авантюристични... От друга страна, ако се доверим на статистиката, процентът на малтретираните от мъжете продължава да е чудовищно висок. Дали пък след като се разправиха и с мутрите, българските филмови автори няма да посегнат към разтърсваща любовна история по време на криза от типа на "Крадецът на праскови" на Въло Радев?...
Тук е мястото да спомена "Коледата е възможна" на Християн Ночев. Създаден в телевизионния формат "ситком", но не достатъчно смешен за него, той е единственият филм от произведените изцяло в БНТ без насилие - героите му са нормални хора, с емоции и отговорности, макар и задръстени от проблеми. И още - след "Дневникът на един луд" на Мариус Куркински, подронил устоите на мачизма в българското кино, тук гей-темата е въведена като естествен контрапункт на хетеросексуалните неразбории. При това с дженк - неин проводник е не кой да е, а Христо Шопов...
Всеизвестно е, че колкото повече ирония се влага в отрицанието на нещо, толкова по-силно е въздействието му. Но това няма как да се вмени на българските филмови автори - за тях, изглежда, остроумието е несериозно отношение към големите проблеми на времето. В този смисъл "Хълмът на боровинките" е драматично самотен бегач.
Изобщо, макар и доблестно, българското игрално кино все още сънува себе си. Не само създаването, но и гледането на почти всеки филм се превръща в драматично усилие, което широката зрителска аудитория "безотговорно" би нарекла "напразно". Има да си повтаряме още дълго, че количественото натрупване води до качествени изменения. Дори да има повече интелигентни филми като "Опашката на дявола" например, пак няма да е достатъчно.
Мечтая си за шоков удар - както беше навремето "Авантаж" на Георги Дюлгеров. Току-виж ни се явил на София Филм Фест. Освен част от споменатите, там ще бъдат показани и съвсем пресни, дори незавършени филми: "Посетени от Господ" на Петър Попзлатев (тв-версия), "Емигранти" на Людмил Тодоров и Ивайло Христов, дебютите в игралното кино на Теди Москов ("Рапсодия в бяло") и на Костадин Бонев ("Подгряване на вчерашния обед")... Любопитно ще бъде гледането им в пищен контекст - както на родния ни филмов пейзаж, така и на чуждия.

Геновева Димитрова



От 2001 до днес у нас са създадени 19 игрални филма, 5 все още са без премиера ("Посетени от Господ" на Петър Попзлатев, "Търси се екстрасенс" на Михаил Мелтев, "Чуждите стъпки" на Владимир Люцканов, "Гост от морето" на Пламен Масларов и "Пътуване към морето" - дебютната новела на Станислав Дончев). От показваните не съм гледала екранизациите на Пламен Масларов "Една нощ" (по Константин Константинов) и "Пролетна измама" (по Елин Пелин), както и "Колобър" на Сотир Гелев.