Самочувствието на Европа

Още Токвил преди 160 години бе забелязал, че на американците им причернява, когато ги критикуват чужденци. Те никак не обичат някой да клати основите на техния храм, на новия им Ерусалим. Но ако приятелите на Америка не отворят уста да изрекат истината - кой тогава? Такъв жест няма нищо общо с антиамериканизма - така, както и американските упреци към европейците не са никакъв антиевропеизъм.
Недоразуменията и напреженията произтичат най-вече от определени исторически традиции и тенденции в аргументацията на американците.
На първо място е идеята за Апокалипсиса, която Уилям Пфаф описва по следния начин: "Изправени сме пред абсолютното Зло. Ако не победим тук - във Виетнам, в Никарагуа и прочие - нашите стени срещу безредието и срещу Злото ще рухнат навред." Теорията за доминото на Айзенхауер от 1954 г. свири на същата струна: събориш ли първата плочка домино, ще падне цялата редичка. Така че най-добре е да се разчисти веднъж завинаги и да се отвори път на демокрацията (по Уилсън), да се постави на колене Империята на Злото (по Рейгън) или пък да се изтръгне тероризмът от корен (по Ръмсфелд).
Към това се прибавя и американският мисионерски порив под мотото "Каузата на Америка е кауза на цялото човечество". Така президентът Мак Кинли падна на колене и последва Божията повеля да анексира Филипините, за да възпита и християнизира тамошното население. Така една или друга война, която се диктува от реалнополитическите необходимости и националните интереси, изведнъж се превръща в "кръстоносен поход" - срещу германския император, срещу Хитлер, срещу Бин Ладен. Така Америка непрестанно се опитва да моделира света по свой образ и подобие, "с Библия в едната ръка и с револвер в другата", както саркастично отбеляза навремето Жак Делор. Кръстоносното мислене блокира всеки компромис. То не допуска нюанси или диференциране. Който не е с нас, той е против нас, заяви навремето ветеранът на Студената война Джон Фостър Дълес. Същото тръби днес и Буш-младши.
И накрая - американският начин на мислене винаги съдържа и една доза изолационизъм. Изолационизмът, прочее, никога не е означавал загърбване на останалия свят. Джордж Уошингтън и Томас Джеферсън, които предупреждаваха своята млада държава да не сключва задушаващи съюзи, най-малкото пък с Европа, държаха преди всичко да избегнат онези договори или обвързаности, които биха намалили собствената дееспособност.
Рейтингът на Буш достигна стратосферата и се задържа между 80 и 90 процента. Това развързва ръцете на президента. А нека не забравяме, че сме в година на избори: през ноември американците избират една трета от Сената и целия Конгрес. Буш гледа с четири очи да не повтори грешката на баща си от 1992 г. и се стреми да запази подкрепата на десницата, на ястребите, които виждат в лицето на тероризма онзи смъртен враг, без когото Америка очевидно не може. Ето защо Буш се заиграва с онова "болезнено родолюбие", за което още Токвил беше казал: нищо по-досадно от него няма в т. нар. американски начин на живот. Ето защо той се хвърля в обятията на една оръжейна лудост, която изобщо не се съизмерва с действителните предизвикателства на тероризма. По същата причина той изтиква партньорите от НАТО в ъгъла и ругае европейските елити, че им били меки коленете. Оста на бетонените глави във Вашингтон мисли по същия начин: и вицепрезидентът Чейни откъм своя бункер, и Доналд Ръмсфелд, Пол Улфовиц и Ричърд Пърл откъм Пентагона. Дори Колин Пауъл, умереният държавен секретар, вече прие твърдия курс.
Как ли да реагира Европа на тази възродена нагласа, която покойният сенатор Уилям Фулбрайт още преди 30 години нарече "арогантност на силата"? Отговорът гласи: без притеснения, със самочувствие и с твърдост. С убедеността, набавена от опита, че циклите в американската политика се редуват. Вярно, ще трябва да се чака. Но междувременно европейците могат да се придържат към няколко ясни принципа:
Първо: кротуването не е политика, но и цупенето не е. ЕС има много поводи за гордост. Разширяването на Изток е забележително постижение на съвместната външна политика. В ролята си на балкански стабилизатор Евросъюзът е просто незаменим. Уникална е все по-широката интеграция във всички области, макар че понякога тя се постига с много мъки и пъшкане. Европейският съюз обаче има огромни дефицити във военната област, които се нуждаят от компенсиране - в противен случай пред лицето на новите заплахи всичко ще бъде в ръцете единствено на Америка. Въпреки това обаче европейците трябва да се противопоставят срещу претенцията на Вашингтон, че световната политика се свежда само до военните аспекти. Военната сила е важна, но не е всичко. Американското свръхвъоръжаване не може да ни служи за образец. На нас не ни се налага непременно да водим по четири войни едновременно.
Второ: следвайки дълбоката си същност, ЕС трябва да залага на търпелива дипломация, на многонационални решения, на авторитета на ООН, на миротворческа работа. Разширеното понятие за сигурност, което е в обращение от 11 септември насам, дава на европейците още едно право: настойчиво да припомнят, че докато американците изразходват 40 на сто от световните средства в областта на въоръжаването, то 55 на сто от международните помощи за развитие идват от европейските каси. А това е изключително важен принос в борбата срещу бедността, за пресушаване на блатото, в което вирее тероризмът.
Трето: някогашната Северноатлантическа отбранителна организация е мъртва. Целите и структурите на НАТО трябва тепърва да се дефинират наново. Пентагонът се стреми към основна реформа на западния отбранителен съюз, който занапред трябва да е готов за операции по цял свят, дори за операции без мандат от ООН. Сенатор Лугър иска да превърне борбата срещу тероризма в главна задача на НАТО - инак организацията щяла да изгуби значението си. В Белия дом и в Държавния департамент пък се заиграват с представата, че занапред Америка ще води войните, а подир нея Европа ще разчиства и възстановява, плащайки и двете сметки. Такова разделение на труда е неприемливо. Така че Европа ще се принуди да дефинира обсега на своите регионални интереси, да каже докъде стига "евроатлантическото пространство". Европейците по никой начин не бива да приемат натрапената им роля на световен помощник-шериф. Вашингтон все се сърди, че европейските оръжия и разузнавателни средства изостават от съвременното техническо равнище, но нали самите американци не желаят, срещу заплащане, разбира се, да предоставят своята техника на съюзниците.

(излъчено по "Дойче Веле")

Тео Зомер





САЩ се намират в цикъл на милитаризъм и унилатерализъм, смята известният публицист и издател на германския седмичник "Ди Цайт" Тео Зомер. В обширна статия той анализира отношенията между ЕС и САЩ в настоящия момент. Предлагаме ви някои от тезите му.