Демокрация
при тоталитарна цивилизация
Демокрацията е явление на последната цивилизация. Измислена и практикувана в първите основания на тази цивилизация, в Древна Гърция, след много векове тя се роди повторно по начин, в условия и с черти, които имат малко общо с оригинала. Повторното раждане стана в Същинска Европа: при стабилизиране на третото съсловие и при ранния възход на парите и индустрията. Днес тя се утвърди в страни, стопански напреднали и духовно изнемощели, като се разнася и предава по света в условия, които не са подходящи за нея.
По-видимите и заразителни признаци на демокрацията са правата на човека, свещената частна собственост, равнопоставените гласове в дискусията, еднаквият старт и необременеността с наследствени привилегии. По-скритите й черти се мотивират от потискане на хегемониите. Едните признаци засягат индивидите в общността, другите - общността в отношение с други общности и култури. Първите признаци европеизмът вгражда в своята система и ги изнася и там, където те са били разградени (например нашият случай) или не са ги познавали (например Турция). Втората група признаци европеизмът не само че не ги изнася, но ги разколебава и в собствената си система. Антропоцентрична цивилизация, укрепена върху ценностите на Субекта-Аза-Личността, тя толерира първата, индивидуалистичната група от признаци. С втората, общностна група, цивилизационният механизъм не се сработва добре поради своя експанзионистичен дух, който не позволява други хегемонии.
В тези първи бележки следва да подчертая ключовия мотив. Демократизмът се развива като дело на частния, самодостатъчния човек, и се разколебава от неговата несанкционираност, от безконтролния му устрем.
1. Древна Гърция не изнася своята демокрация, защото е невъзможно. Елинските демократични устои ca положени върху самородното създание на тази култура - полиса. Той предполага публични равнопоставени граждани, чието нравствено и политическо мерило е благото на полиса. Истинска трагедия за полисния човек било да бъде укорен, че работи не за общото благо, а за личното си успяване. Тези устои са означени с популярното и непреводимо понятие на Аристотел полития. Такива устои не може да се изнесат, защото с тях трябва да се изнесе и полисът. Лични, субектни и подвижни те не са. Съвременната демокрация работи за частния човек, неин образец е онзи, който успява от нулата. В Атина такъв образец не само че няма, но не може да има, защото такъв човек трябва да дойде от масата на неимотните, робите и метеките, които не са граждани, следователно не участват в демократичния ред. Европейският субект е нулев и ничий, атинският започва от една среда и се проявява публично на aгopaтa, във властта или магистратурата. Нищо по-естествено първият да се развива егоистично, а вторият общностно. Демокрацията на нулево-ничия човек е бурна, на полисния човек е умерена. Първата безконтролно създава материални блага, тук е упражнен нагонът на Субекта, с тях той противодейства срещу културата.
С технологическия си устрем еврoпейската демокрация изнася хегемонистичен нагон. Той е като продължение на мисионерството, колониализма и географските открития, а по-рано - на кръстоносните походи.
Ярък пример за износ на демокрация е Япония. Народ с нагласи, безкрайно чужди на европейските, японците се оказаха свръхвъзприемчиви за технологиите. Затворена до преди сто и трийсетина години, днес Япония на технологиите и демокрацията е сред най-отворените, дори заплашително отворен свят. Традиционната японска мисъл отхвърля онова, което гради демокрацията - Аза. За нея той е извор на всички пороци. Другите признаци на демокрацията също трябваше да надмогват културния манталитет на тези странни хора. Едро казано, хора, които с мълчание и недеяние постигат висшата истина и озарение, сега трябва да говорят много и да действат налудно. Не намесвам най-висшата будистка и не само будистка категория - пустотата, от която пазарната икономика би се потресла. Трагично-изразителна реакция на новите японски симбиози (мълчание-парламент, пустота-претъпкан пазар, икебана-букет) са самоубийствата на първенци на културата им, сред които и лауреатът на Нобелова премия Кавабата. Демокрацията, продукт на последната цивилизация, вече познава нейния срив, което значи и своя. Ала двете явления не се развиха в синхрон.
Едновременен ще се окаже само краят им. В разцвета на цивилизацията, когато обществата се опияняват от човешкия разум, от способностите на самодостатъчния индивид, когато изкуствата достигнаха дълбочините си, демокрацията само подсказва за себе си. Тя започна да цъфти след първите болни симптоми на цивилизацията, оказала се майка на консумиращия човек и мащеха на нравствените и духовните устои и на жизнената среда. Тези симптоми са злият демон, заложен в нея. Той е тоталитарният ген, който през XX век триумфално срина толкова неща. При този срив обилният цъфтеж на демокрацията замириса лошо. Това се усеща в лоното й, но още по-силно при изнасянето й. Демокрацията се изнася кaтo християнството, чиито износ не се дължеше на импулси от Словото Божие, а бе дело на институционализираната църква, отдалечила се много от Евангелието именно с нагона за хегемония.
Демокрация може да има само при прекъсната връзка с божествата и свръхсилите, при отхвърлени магически практики. Ще рече, в едноизмерен и достъпен свят, в който всичко е оличностено и материализирано. Духовността на такъв свят е отнета с отхвърления невидим свят - в най-добрия случай тя се набавя от субекти, което става естетически, а не магически, и постоянно я грози отслабване на силата й. По тази причина извън европеизма демокрация не е имало никъде. Това не е твърдение за качество, а за отлика - гледана неутрално, тя едва ли говори позитивно. Демокрацията е немислима без Аза и без диалога на субекти. Азът е единственият й персонаж, а диалогът на субекти - единствената й процедура. Светът на цивилизацията-майка се затвори не между човека и Бога, между видимия и невидимия свят, а само във видимия - между човека и човека. Нейният свят е мощен с интелекта, динамичен с идеите и незрял или скорозрял с продуктите си.
Главният персонаж на европеизма - Азът - тоталитаризира неговата същина. На път е да направи същото с демокрацията, зачената с нулев и ничий субект.
Антропоцентричният герой на цивилизацията създава със своя интелект и по своя изобретателна воля продукти, съобразени с конюнктурата. Подвижен герой на подвижни ситуации, той не познава нищо трайно. В момента, в който създава нов самолет, той знае, че се създава още по-нов. Конкуренцията го агонализира, което с друга дума значи - истеризира. Но това едва ли го разстройва, защото няма нищо по-възбудимо и егоистично от интелекта.
Несанкциониран от традиция и култови връзки, той ражда неистово и самоутвърдително. Ако има нещо, което последно или никак не го вълнува, то е моралът. (През 60-те и 70-те години критичната мисъл се разстрои от разминаването между интелект и морал и го сведе до отчуждението. Отчуждението е най-бледият продукт на това разминаване - а то не е и разминаване: интелектът просто не се вълнува от морала.)
Цивилизацията печели от необикновената производимост на ума и губи от неговата безконтролност. Елада на полиса не познава нито едното, нито другото. Тя не познава болестите на развития европеизъм. "Злият дух" още не е изтърван от шишето. Причината не е в божествено-митическата санкция, отслабена вече и при елините, а в разбирането за гражданско поведение и общо благо. При всичките им кризи тези черти на елинското мислене остават негово основание. Злият дух излиза от шишето, когато цивилизацията се претоварва от основния цивилизационен признак: да произвежда повече от потребяването. Към това все пo-неистово я тласка разкрепостеният индивидуалистичен разум, който я и тоталитаризира.
Освен демокрацията останалите култури и цивилизации не познават и тоталитаризма. Били са монархии, олигархии, сатрапии, познават и свещения вождизъм. Но тоталитаризмът е явление, родено в специфични условия - в свят, който, по думите на Дьорд Лукач, е изоставен от боговете.
Свръхпроизводителният интелект продуцира и за благото, и за злото на хората. Границата между едното и другото не му е позната. В мощните му творения, на което сме съвременици, това незнание стана враг на самата цивилизация. Децата изяждат своята майка-цивилизация.
2. Индивидуалният разум не е бушувал само при свещената санкция, сиреч във всички култури и цивилизации извън индивидуалистичната. Друг контрол над него не е възможен - нито на държава, нито на общество, нито на закон, а най-малко на морал. Могъщ да открива, той се опиянява от откритията си и придава това опиянение на държава, общество и закон и потиска нравствената реакция. За него е безразлично какво открива. Важно е то да променя конюнктурата и да обвързва по нов начин света. Никак не го вълнува въпросът дали изкуствените материи ще обезобразят жизнената среда и човешкото тяло, нито какво ще стане с откритите оръжия. Интелектът е безразличен дори при условие, че откритията му поразяват и собствения му притежател, а и самия него. Откривателите на социалистическата идея се опиянявали, че идеята ще донесе равенство между хората, и останаха безразлични към истинския й продукт - свирепите диктатури.
Някои от откривателите на зловещи неща не издържаха на нравствената реакция. Доколкото знам, Опенхаймер бил полудял. Със сигурност знам, че Сахаров бе борец срещу тоталитаризма - същия тоталитаризъм, укрепен от неговите противочовешки открития. За последното не съм прочел да се е разкаял и да е поискал прошка от хората. Произвеждащият разум е дигнат на пиедестал дори в такива случаи и не може да го докоснат никакви съмнения в себе си.
Божество на последната цивилизация, той е господар на едноизмерната действителност. В двуизмерните цивилизации - ако допуснем, че му се е позволявало да бъде самоценен и безконтролен - той е трябвало да обясни най-напред що е Бог. Това той не е в състояние да направи, защото не вижда Бога, не може да го измери, да го превърне в друга материя, да го разложи в лаборатория и да задължи света с изобретението си. Интелектът може да обясни само едноизмерния, т.е. материалния свят, и то съмнително. Също така - да измисли идеи над живота и срещу живота - тук вече е бляскав.
Човешкото живеене за него е опитна мишка. Сам на себе си той е опитна мишка.
Неповторимият индивид гради толкова, колкото руши. Сякаш иска да отмъсти за хилядолетията безразличие към него от страна на мита. И градежът, и рушенето се проявяват в несметното създаване на стоки и идеи.
Равноправен субект в демократичен свят, той е тоталитарен производител на тоталитарни явления. Демократичното при тоталитарните субекти е в това, че всеки може да бъде тоталитарен. Стоките и идеите са демократично създадени в битността си на задължимо явление. Радостно е демократичното положение - един да иска автомобил, друг каруца и никой да не му пречи. Само че му пречат. С каруцата не можеш да споделяш нормите на цивилизацията - с нея ще си докараш сено за кравите, но до Париж не можеш да идеш.
Стоките и идеите на цивилизацията стегнаха в менгеме и демократичния свят, и недемократичния такъв. Този "недемократично такъв" е различен свят. Но и той като различен се задължава със създанията на Неконтролируемия: с телевизията и колата, с парламента и магистралата, с Интернет и борсата, с комунистически и расистки идеи, с дънки и джинси.
С кротко единодушие това свръхпроизвеждане се нарича "прогрес". Тази дума не е ползвала никоя култура и цивилизация - никоя не е градена върху наддаващи субекти и продукции, те са вън от това, което Бог е създал. Без Бог или без други идеални форми за човешко спасение всяка култура би се потопила в "прогреса" като маратонец в морето.
Идеите над живота са основания на идеологии, една от друга пo-безжизнени. Две от тях съсипаха милиони хора по земята. Комунистическа и фашистка идея може да роди само европейската цивилизация. Да го кажем и обратно: тази цивилизация не можеше да не роди тези идеи. Те ca нейни свидни рожби и тя е болна от болестите им. С негово Величество Субекта тя си отгледа и демокрация, и комунизъм/фашизъм. Тяхното откърмяне с еднакъв патос ни кара да търсим връзка между демокрацията и тоталитаризма или поне да ги преразгледаме като явления на един код.
3. Оказахме се, значи, пред парадокс. На демокрацията й пречи онова, на което е призвана да противостои. Тя го носи в себе си.
Дали защото демокрацията е също вид идеология? Едва ли. Тя не идва като предпоставена идея, а се саморазбулва в европейския път. А в традиционната съсловна триада на обществата, описана от много учени и толкова ефектно от Дюмезил, се вмества ново съсловие, което ще стане основа на буржоазността. Тя започва от нулата и запазва нулевия старт в ценностната си система. Идеалният и пръв човек е Робинзон Крузо. На друго място опитах да покажа, че негово съответствие (пръв буржоа) в литературата е Бокачо, а в религията Лутер. Те афишират частното, личното отношение към живот и Бог. И двамата смъкват воали на общи и натруфени положения - Бокачо с психологизма на Фиамета, Лутер с протестантизма.
Днешният свят гъмжи от робинзонкрузовци. Най-високо се е възкачил може би Бил Гейтс - на него маймуната е хвърлила най-много кокосови орехи. Робинзон Крузо и Бил Гейтс са дядо и внуче.
Между Робинзон Крузо и Бил Гейтс протече бунтът на масите. Бунтът започна след Дефо (Хегел предупреди пръв "масите напредват") и се спихна с материалното задоволяване на масата. Ортега-и-Гасет го видя във високата му точка, която днес не съществува. Бунтът приключи, след като масите заплащат щедро социалната си държава, превърнати в неин верен поданик, а в последно време и верноподаник. Масите са демократично успокоени и тоталитарно впримчени. Заявявани като цел на всяка демократическа жестикулация, те са само средство: за произвеждане, консумиране и избори. Последните ми две съждения имат лоша характеристика на отношението маси - демокрация. Тълкувателите на демокрацията обикновено изпускат тази характеристика и гледат на демокрацията като на благо, говорейки за нея като за мъртвец - или хубаво, или нищо. Чърчиловата фраза "Демокрацията е нещо много лошо, но no-добро засега не е измислено" стои самотно, изолирано - повече за шик.
Тоталитарната цивилизация задължава света със себе си. Едва ли някой ще каже думите на Клеон, влиятелен гражданин на Атина по време на Пелопонеската война: "Вече често и при друг случай съм констатирал, че демократическата държава не е способна да властва над другите."
Всеки човек, случил се в зоната на действие на последната цивилизация, може да върши само онова, което му е разрешено. А се разрешават все по-хубави неща, хубавостта блика от всички нейни клетки. За целта културата претърпя фаталното си превращение - да стане индустриална култура. Това е термин, не го измислям аз. В индустриалната култура няма място за изкуство, критика и философия - такива, каквито човечеството ги знае от много векове. Облекчени от проблемната и особено от трагичната мисъл, те се превърнаха във въртележки на хубавостта или просто в безцелни езикови комбинации. При комунизма се пъчех с мисълта, че главното условие да се издаде книга е тя да се напише. Сега разбирам, че това е недостатъчно.
Пазарната икономика - това стресово състояние на демокрацията - е чисто тоталитарно оръжие. То се ползва от хегемони, които не може да укроти нито държава, нито закон. Няма държава и закон, който да е поискал това. Технологиите са обхванали света в гальовна прегръдка, с която го задушават. Радвайки го с красиви стоки за ползване, наслаждение и съзерцание, те го обвързват с тяхната хубавост.
Защитеният поданик на социалната държава, свободният избирател на политическата система, общественият регулатор на властта и държавата - демократическият гражданин - се превърна в духовно и душевно ограбено лице. Ограбен е и физически. В класическия атински полис не препоръчвали дори занаятите, защото в тях липсва двигателният режим на тялото и то се обезобразява. Днешният демократически гражданин може да откачи пред компютъра, след което, откачил, да получи високото си възнаграждение и да почине за седмица на Борнео. Не е лошо със смяната на мебелите и BMW-то да си смени и тялото. Един ден и това може да става.
Всяко действие извън цивилизационния монополизъм и културизма на културата е маргинално. При достатъчно средства някой може да си направи автомобил и да стане чудак маргинал. Същото прави и онази оредяваща интелигенция, която създава духовни неща и за което бива натиквана в маргиналии ниши. Вън от нишите се създават неща разрешени и цензурирани. В тях се примиряват вечните антагонисти - материалната и духовната сфера. Сега те са елементи на общ механизъм. Негов лост е цензурата.
В материалната сфера цензурата се упражнява от технологиите, обсебили света и парализирали всяка друга възможност. По-скрита изглежда цензурата в духовната област. Изглежда дори кощунствено: демокрация и цензура, знаем, са несъвместими понятия. Оказа се, вече знаем и това, че не са. В демократическия свят цензурата не се упражнява видимо и брутално - примерно в името на одържавена идеология. Тя се упражнява с производствения и покупателния механизъм, който пропуска само определена духовна стока. Думата идеология, гарант на цензурата в тоталитарни политически режими, може да се замени с думата пазар, гарант на демократичен режими. Все пак между двата гаранта има разлики.
Пазарът налага стойности. Всеки, когото душа влече за друга стойност, е свободен да я създаде, но няма да й намери публичен живот. Ако намери публичен живот - изборът и тук е свободен - тя няма да получи обществен живот. Избор вече няма. Общественият живот е блокиран от духовни явления, които изместват всякакви други. И определените (допустимите) духовни явления, и блокирането на обществото с тях е процедура, продължила повече от половин век и финализирана безотказно. В тези явления уседнаха определен вкус, определена телевизия и реклама, определено кино и литература. Те трябва да отговарят на удобствата и хубавостта на живота, поддържани от цивилизацията. В тях угасна всеки бунт: и на масите, и на вкуса, и на изкуството, и на естетиката, и на мисълта. Те кротко се вместиха в безконкурентната категория хубавост. Естетиката не е имала такава категория. Сега тя си я създаде, след като самата тя си отиде. За тази категория не се жалят технологии и пари. Охубавените маси ще се отплатят.
Там, където си взаимодействат технологиите и задоволените маси, цензурата е безмилостна. Върху тези три опорни точки - технологии, задоволени маси и цензура - се крепи тоталитаризмът на цивилизацията. Крепи се - нека да го кажа за сетен път, - след като бе задействан от несанкционирания интелект-производител.
Затова от двата вида цензура - на тоталитарните технологии и на тоталитарните идеологии - първата е по-могъща. Тя е непрекословна и непробиваема, защото работи за пари. Идеологическата работи за идея - колкото да е отблъскваща, допуска някаква интерпретация. Технологическите идеи не търпят никаква дискусия. Тоталитарната идеология будеше и съпротива, чиято цена се надигаше прекомерно сред ширещото се нагаждане. Тоталитарната технология позволява само нагаждането. При комунизма "различният текст" се гълташе и авторът ставаше герой. При цивилизационния тоталитаризъм не само че няма "различен текст", но ако има, той не буди нито интерес, нито съчувствие. Той се приема като покушение срещу хубавостта.
Тоталитарната цивилизационна машина вече не разрешава тежки дразнители. Уйлям Фокнър е безнадеждно назад в американската литература, скоро ще го забравят съвсем и други като него няма да се явят. Никой не го иска. Фокнър бе изместен от Стивън Кинг и подобия. В киното овакантените места се заеха от Спилбърг и подобия, във философията - от Хабермас и подобия. Индустриалната култура или културната индустрия не държи на изкуството, защото не иска въпроси, а само отговори - хубави, чародейни, платими. За такива отговори демокрацията дава двайсет милиона на кукли за филмова роля, а Фелини се чудеше откъде да намери една десета от тази сума за поредния си шедьовър.
Енгелс писа много точно: "Различните социални и политически форми е необходимо да бъдат обяснени не с насилието, което винаги си остава едно и също, а с това към какво се прилага насилието." Демокрацията упражнява ли насилие? Да, упражнява. Иначе не може да бъде система. Тя е подредба на прогресиращ материален живот и регресиращ духовен живот. Предназначена за масите и заплащана от масите (точно това го няма в атинската демокрация), тя се балансира от отношението към материалния и духовния живот. За да се утвърди, тя насилва духовния живот. Духовните ценности стигнаха до най-ниската си точка в целия исторически път на човечеството - да бъдат придатък на стопанската мощ. Никога светът не е бил толкова мизерен, както в богатата демокрация.
Изнасяна в страни без стопанска мощ, демокрацията неминуемо ги насилва да постигнат тази мощ. От което се разбира, че ще ги насилва да заличат неповторимата си културна инвенция. С тази инвенция, родена в благодатно за култура време, те не могат да участват в демокрацията. Механизмите й ще я отхвърлят.

Енчо Мутафов


Проф. Енчо Мутафов е преподавател в Югозападния университет в Благоевград. Специалист по теория на литературата и историческа поетика на българската литература.
Автор на книгите "Време и художествено единство", "Подвижният човек. Съвременната българска проза - духовно завещание и настояще", "Съпоставки в изкуството", "Промяна в сетивата", "Йордан Радичков", "Художници", "Милост за нас", "Когато се разпадаха основите", "Двуизмерният човек" и др. През периода 1992-93 г. главен редактор на в. "Демокрация".

Текстът е
статиен вариант на част от книгата Изоставени от боговете. Опит за теория на европейската цивилизация,
която авторът подготвя за печат.