Нюрнберг II - не е лесно
Ако е вярно, че денят се познавал от сутринта, гъст мрак трябваше да е легнал върху Чърчилплейн в престолния град на холандците. Защото не му вървят добре нещата на Трибунала на човечеството в процеса на века срещу касапина на Балканите. Ама никак. Дотам, че от седмица вече трудно ще се намери вестник да отдели по някоя колонка на катарзиса, който медиите повече от година със задружни усилия ни обещаваха да наблюдаваме в Хага. Да не говорим за телевизията, която не ще и да го види вече предполагаемия военнопрестъпник, и радиото, което не ще да чуе за него. Ами като е Нюрнберг II, да го предават интегрално по телевизията в цял свят този процес на века, канали колкото щеш, какво се притесняват. Час-два на ден е, не е повече. Човечеството обаче очевидно не ще повече да го знае предполагаемия военнопрестъпник, толкова възмутително става от ден на ден държанието му със свидетелите на обвинението. За институция на Съвета за сигурност с досегашен бюджет от 95 милиона долара - близо пет пъти повече от бюджета на целокупната комисия на ООН за правата на човека - и със заплати до 160 хиляди долара годишно за прокурори и съдии (при това необложени с данъци, сиреч бруто=нето), човек можеше от Трибунала и преди всичко от прокурорите му да очаква доста по-сериозен подход към обещаното ни второ издание на Нюрнбергския процес.
Не можеше ли, срещу това прилично трудово възнаграждение и разполагайки с щаб от триста сътрудници, госпожа Карла дел Понте да предвиди донякъде неадекватното поведение, което обвиняемият си позволява под формата на защита всеки път, когато вземе думата? По повод и без повод все ще го завърти за някаква терористична организация, която била вилняла в Косово, и за не знам си колко хиляди убити от касетъчни и други интелигентни бомби на НАТО, като че ли това е на дневен ред в процеса на века. А какви свидетели на обвинението видяхме досега? Свидетели, които никога не са чували НАТО да ги е бомбардирал в Косово, нито пък някаква Армия за освобождение на Косово (АОК) да е устройвала засади на полицаи в обезавтономената сръбска провинция, но които разказват ужасяващи подробности за зверствата на сръбския агресор, след което пък в кръстосания разпит на Милошевич признават, че за всички уж видени ужасии знаят само от втора и трета ръка. С малко, твърде малко изключения. И защо не се информира предварително госпожа Дел Понте, дали някои принципи на съдопроизводството, освен в швейцарските юридически факултети, не ги изучават и в Белградския университет? Например принципа, че прокурорът не е свидетел? Тогава може би нямаше още на втория ден швейцарската юристка да призове като свидетел един от следователите в екипа си, с което да предизвика обвиняемия ехидно да пита съдиите дали прокурорката няма да докара още фризьорката и шофьора си да дават свидетелски показания. Дано пък госпожа Дел Понте запомни поне изражението, с което съдията Ричард Мей зачеркна името на свидетеля й.
Доколкото изобщо още съществува интерес на медиите към злощастния Нюрнбергски процес II, той се свежда до въпроса, откъде предполагаемият военнопрестъпник разполага с информацията, залегнала в наглите му въпроси към свидетелите на обвинението. Откъде например знае, че свидетелят Х, дето не бил и чувал за някаква АОК, имал двама сина на работа във въпросната фирма? Или че свидетелят Y, дето наблюдавал от двора си някакво сръбско клане, не можел фактически нищо да види поради баира между къщата му и местопрестъплението? Подобни въпроси, които предполагаемият военнопрестъпник през цялото време като Мистър Сенко вади от ръкава си, предизвикаха справедливия гняв на швейцарския "Базелер Цайтунг", който публикува разобличителна статия с хубавото заглавие "Милошевичевото сугестивно въпросничене". Вестник "Тагесшпигел" изрази възмущението си под заглавието "Злоупотреба със свободата на словото". Други пък, вместо "екс-диктатора" и "балканския касапин", започнаха да предпочитат за предполагаемия военнопрестъпник званието "инквизитор". Такива гибелни за свидетелите въпроси издават не само информираност, необяснима за капацитета на само един телефон, с който бившият югопрезидент разполага в затвора, но и безотговорна за заплатите им немарливост на прокурорите при подбора и подготовката на свидетелите. Трагичната участ на някои от свидетелите впрочем намира обяснението си в следното обстоятелство: показанията си те дали още когато АОК и НАТО бяха съюзници. След това обаче, при форсирания старт на процеса, прокуратурата вероятно преценява, че в интерес на истината се налага да се сведе до минимум споменаването на въпросната народоосвободителна фирма в свидетелските показания. Съдиите във всеки случай получават една четири пъти по-тънка папка с въпросните показания. Не щеш ли обаче, "amici curiae" или "приятелите на съда", назначени от Трибунала да защитават интересите на предполагаемия военнопрестъпник, макар и без неговото съгласие, по неведоми причини разполагат с първоначалната дебела папка! И прелистват ли, прелистват в нея. Особено единият от тях, сръбският адвокат Бранислав Тапушкович, който, мине не мине час, се надигне да пита: "А защо на страница 225 свидетелят в писмените си показания споменава за някакви агнета, печени за АОК?" И ето ти противоречие, свидетелят мънка в отговор нещо неразбрано, а предполагаемият военнопрестъпник се подсмива. Междувременно и съдиите получиха дебелите папки, та комуникацията по въпроса тръгна по-бързо само с извикване на страницата.
Но не всеки свидетелски демонтаж е заслуга на Милошевич. Благородния правозащитник, даскал Сабит Кадриу от Вучитрън например, на албански Вуштре, предполагаемият военнопрестъпник при кръстосания си разпит нагази с въпроса: "Дайте сега да видим, каква е тази правозащитна организация, дето я оглавявате. Колко сърби има още във Вучитрън?". Свидетелят не знаеше, та обвиняемият му помогна: нито един. Тогава правозащитникът се сети и обясни на съда, че вучитрънските сърби от носталгия си запалили къщите и си тръгнали, откъдето са дошли. За подобни обяснения на правозащитника самият Милошевич няма никаква заслуга. А какво след това обяснение ще остане достоверно за съдиите от разказа на свидетеля за албанските трупове в оврага край селото - това госпожа Дел Понте не съобрази. Не е заслуга на Милошевич и списъкът на предназначени за ликвидация албанци от Косовска Митровица, който свидетелят Халит Барани представи на съда. Предполагаемият военнопрестъпник само констатира, че документът съдържал езикови грешки, каквито сърбин с основно образование не би допуснал. Че били типични за албанец сръбскоезични грешки, си остава естествено негова интерпретация, чиято достоверност съдът ще провери. Ала не знаеше ли госпожа Дел Понте, че и през декември 1999 г. същият активист на АОК излъга международните правозащитни организации с едно съчинение за хиляди албански трупове в рудниците на Трепча? И предполагаемият военнопрестъпник показва някаква публикация по въпроса в пресата.
Не е лесно. Прокурорката на Трибунала на човечеството Карла дел Понте иска да се говори само за престъпленията на предполагаемия военнопрестъпник и никави терористи и сепаратисти да не й мътят обвинението, а да оставим онази по-крупна фирма, която с бомбите си съвсем реално изконсумира параграфа за военно престъпление в международното право. Предполагаемият военнопрестъпник обаче не признава Трибунала и не ще да говори за предполагаемите си военни престъпления, а за съвсем фактическите на Алианса; и все ще го завърти за сепаратизма, подклаждан и въоръжаван от държави на въпросната фирма, и за 2500 убити от бомбите й цивилни граждани. Една трета от тях - деца. И никой не му възрази. Нито дали е вярно, нито дали изтрепаните не са по-малко. В цяло Косово не се намериха и 2000 трупа на убити и загинали в гражданската война ли, народното въстание ли, кой както ще да го нарича, като за намерените трупове дори не се знае, кой е албанец, кой е сърбин, кой е паднал в бой и кой е умрял от заушка.
Алиансът обаче произведе 2500 трупа, и то на гарантирано невинни хора, защото загиналите войници не са в това число. Не е лесно сам да си автор на подобно масово убийство, да не искаш да се споменава за него, но да ти се иска да раздаваш планетарно правосъдие.
То може и по-лесно, но не и когато на всичко отгоре си решил да водиш открит и коректен процес с председател на съда като Ричард Мей. Коректен процес, доколкото това е възможно за съд, чиято легитимност не е много далеч от легитимността на въпросното масово убийство под кодовото название "Хуманитарна акция". Господин д-р Стефан Попов, председател на "Отворено общество" и автор на експертния трактат "Въпросът за легитимността на Хагския трибунал" в брой 8/9 на в. "Култура", може, ако прочете тези редове, да се запита, защо мисля така. Може и да не се запита. Но ако ме попита, бих му цитирал първите две изречения от трактата му, които гласят: "След създаването си (?) с Резолюция 827 на Съвета за сигурност през май 1993 година, Международният трибунал за престъпления в бивша Югославия предизвика множество съмнения в средите на коментаторите. Те се отнасяха главно до въпроса за ефективността му." Не е вярно. Отнасяха се и се отнасят главно до легитимността му. Това, че Трибуналът, както отбелязва авторът, се е самосъздал, е по-малката беда. По-голямата е, че Съветът за сигурност не е компетентен да създава трибунали. А как се организира мнозинство в Съвета за сигурност е съвсем друга тема. Може би тук се крие и причината Хартата на ООН да не дава на Съвета за сигурност компетенцията да създава трибунали, а да отрежда тази компетентност единствено на Общото събрание на ООН. А че мускулестото явление "Международна общност" може да си прави ластик от членовете 39-51 на Хартата - кой ще му попречи? Хайде да спомена и някои от другите принципни кусури на трибунала, които бледнеят пред първия и са доволно разисквани от експертите: обединява по кадийски на една ясла съдия, прокурор и следовател, съди за неща от преди рождението си през 1993 година, сам си прави и дооправя в движение процедурите, вместо да предостави това на някой законодателен орган, работи със секретни обвинителни актове и свидетели. За правото и секретните документи бих препоръчал на автора, философ, както услужливо ми обяснява биографичната справка под статията му, да препрочете трактата на Имануел Кант "За вечния мир". Ала авторът, както подразбирам от мотото му, си има други авторитети - Карл Шмит: "Не нормативните, а политическите понятия са истински важните". За националсоциалиста Карл Шмит (Carl Schmitt) ли става дума, за професора по държавно и международно право в Берлин, осъден от Нюрнбергския трибунал на пет години затвор за правните му заслуги към Третия райх? Дотам сме я докарали, както изглежда, с отвореното общество. Нещо друго обаче ми е интересно във връзка с "Отворено общество". Ще продължава ли въпросното общество да финансира Трибунала и след като САЩ миналия месец блокираха бюджета му в ООН?

Жерминал Чивиков
Хага


Жерминал Чивиков е журналист в Радио "Дойче веле".