Чугунени глави - маршове - глупни

Телевизиите легион, предаванията - още повече. А всяко предаване със свой водещ. В България ситуацията е същата, че и отгоре - яйце да хвърлиш, тв водещ ще удариш. Звучи обаче нормално: светът е многостранен, разнообразен; разни хора - разни идеали, следователно разни предавания и водещи. Всеки търси своята публика, за всеки най-важното е да я открие; стори ли го - успява, не го ли стори - пропада. Едно в известна степен "есенциалистко" гледище: аудиторията съществува, има я някъде там сред множеството, твоя е задачата да я потърсиш и намериш.
Но не е ли по-вярно обратното: не публиката да инспирира предаването, а предаването да създава своята публика; то да е пресечната точка на своите зрители, както според Борхес Кафка е пресечната точка на своите предшественици. При истинност на това положение нещата се обръщат: предаването и водещият са тези, които конструират публиката; тя става такава, каквато те я направят. Според водещия и публиката. Или: какъвто водещият, такава и публиката.
Тогава следната зависимост е валидна: при разкрепостен водещ - разкрепостена публика. Като при Део. А при чугуненоглав водещ - чугуненоглава публика. Като при Юлиян Вучков, водещ на тричасово предаване (както сам постоянно изтъква) по телевизия "2001".
Телевизия "2001" - никаква телевизия. Привилегировани са "паранормалните" предавания: някакви екстрасенси се явяват на екран, има телефон за връзка, хора се обаждат, екстрасенсите гадаят. Сред тази паранормална атмосфера още една паранормалност: професорът Юлиян Вучков и неговият "Ум робува, ум царува". Идентификацията е очевидна, както и аналогията: умът патки пасе, както самият водещ своите зрители пасе. И това бива ярко и с изключителна непосредственост демонстрирано в отношението към тези от тях, които се обаждат: "Айде сега зрителят от София!", например, или: "Кажете, зрителят от Стара Загора!". Самочувствието, че публиката е владяна и управлявана, че тя е послушна материя във формотворческите ръце на водещия, му дава правото да прекъсва, да препоръчва, да не се съгласява, да обижда дори; тонът е властен, държанието - самодоволно; убеждението е, че неговият глас е истина от последна инстанция. Често звучат метални нотки в словото, то самото е догматично, маршово и по никой начин неусъмняващо се в собствената правота. Глас Вучков - глас Божи.
Но ако се върнем към създаването на публиката от водещия, тя няма нищо против подобно покровителствено отношение, напротив. Повечето от обаждащите се следват неговата реторика, споделят неговите възгледи, подкрепят неговите убеждения. Които съвсем без преувеличение можем да определим като ретроградни, реакционни, мракобесни. Като тези на една госпожа от Бургас например, която съвсем отговорно заяви, че половината от българския народ е "мърша" (повлияна вероятно от разочарованието на Пенчо Славейков). И въпреки че това не се чу в ефир, продължението беше ясно: там, където има мърша, тя трябва да се почисти, да се отстрани. За по-сигурно на някой остров, край Белене може би.
Така предаването "Ум робува, ум царува" заедно със своя водещ Юлиян Вучков се явява едно от най-потрисащите и ужасяващи случвания в телевизионното пространство. Гледайки го, в ушите на човек зазвучават маршове, команди, заповеди; привиждат ни се манифестиращи колони, бодро развяващи лозунги и знамена. Основен негов "проблем" е българското, националното - колко в момента то е низвергнато, потиснато, съсипано. С една безкритична апологетика се възхваляват реалиите на "развития социализъм", а Людмила Живкова се явява едва ли не събирателният кулминационен образ на всички български просветители от братята Кирил и Методий насам. Подобни глупости и тъпотии се леят от екрана в един нескончаем ритъм и макар твърде често те да изглеждат смешно, на моменти ти става страшно. Защото си представяш какво може да се случи, ако подобни чугунени глави по някакъв неведом начин се доберат до властта и получат правото да се разпореждат с обществените съдбини: насъбраната злоба вече няма да избива в доктринални приказки, а ще премине в оптимални действия. Които няма да бъдат нищо друго освен терор и "скърцане със зъби".

Митко Новков







Петък,
ранна утрин