Архитектура: понеделник,
вторник, сряда...
Отбелязано беше вече върху тези страници, че текстове като настоящия напоследък започват с жалба по липсата на събитие. Такава липса навярно травмира по-слабо именно архитектите, които имат претенцията да творят за вечността. Великият Мис ван дер Рое беше казал, че нова архитектура не се създава всеки понеделник. И архитектурата на новото хилядолетие едва ли започва с първата година от него. Но просто архитектура - а защо не и добра архитектура - се прави и през останалите дни от седмицата.
Границата между две столетия, още повече - между две хилядолетия, е точно моментът за спиране на цигари, започване на диети и правене на обобщения. Чарлз Дженкс предложи своето виждане за архитектурата на ХХ век: архитектура велика, но, по думите на Луис Мъмфорд, велика и с грешките си. Противно на разбирането за ХХ век като триумф на модернизма, за Дженкс векът не принадлежи на отделен функционален тип, направление или личност; неговата история е драма на съревнованието, бурен поток от идеи, социални движения, личности и технически открития. "Демоничната креативност" е породена - и е част - от необикновената динамичност на века; едно от отрицателните последствия от нея, според Дженкс, е, че непрекъснатата смяна на моди, цикли и технологии не позволява на архитектурата - а и на другите изкуства - да достигне дълбочина и съвършенство. Рубежът между две хилядолетия е и време за архитектурни жестове. В Лондон по проект на Ричард Роджърс построиха прочутия Millenium Dome, Купола на хилядолетието. Пак там планират да издигнат, по проект на Норман Фостър, и Millenium Tower, Кулата на хилядолетието. Със своите 92 етажа и 385 м височина тя ще се извиси и над Айфеловата кула в Париж, и над Комерцбанк във Франкфурт - най-високата сграда в Европа понастоящем.
У нас се създадоха, ако не се лъжа, два комитета (в духа на най-новите ни традиции) за отбелязването на третото хилядолетие (или на ХХI век - все едно). Определи се мястото - пред Ректората в София - за издигане на пластичен знак-часовник - символ на новия век/милениум. Проведен беше конкурс за проект на знака. Премирани бяха три проекта - на колективите на архитектите Димитър Кръстев, Здравко Русев и Милан Белемезов, измежду които на втори тур трябваше да се излъчи окончателният победител. Тук обаче нещата зациклиха, времето напредна, стана ясно, че пак няма да успеем навреме (впрочем то май си беше ясно от самото начало) и идеята тихомълком беше изоставена.
Не твърдя, че непременно трябваше да имаме такъв знак-часовник - хиляда засадени дървета, че дори и само сто, сигурно щяха да свършат същата, а може би и по-добра работа. Пикантното е, че нашето поколение имаше странния шанс в рамките на един човешки живот да посреща хилядолетие не веднъж, а два пъти. Така че, който не бе успял да сколаса за 1 януари 2000, можеше да навакса за 1 януари 2001 г. - истинското начало на милениума! Но и тази уникална отсрочка не помогна.
Подвластна на магията на кръглите числа (макар и съзнаваща тяхната условност), българската архитектура също потърси своите ценности и мястото си в световното изкуство. Преди повече от 40 години Цветан Стоянов разсъждава върху опасностите, които дебнат "световната литература" - "Weltliteratur" - едно понятие, въведено преди два века от Гьоте. От една страна - това са избухващите национализми, етническото противопоставяне, което може да доведе до културен изолационализъм и атомизиране на света. От друга - стремежът към космополитно уеднаквяване, отказ от националното заради "универсалното". Третата опасност е превръщането на "световната литература" (разбирай изкуството) в пазар, с пазарни центрове, които диктуват своя вкус; "така може да се стигне до загуба на големия човешки диалог и до търсене на екзотичното, на туристически привлекателното "за клиента". Това, казва той, "особено могат да усетят малките национални литератури".
Проблемът за "световната архитектура", "Weltarhitektur", ако перифразираме Гьоте, за опасностите пред нея и за ролята на малките национални архитектури никога не е заглъхвал напълно, но днес очевидно добива ново актуално звучене. Глобализацията на културата означава ли загуба на идентичността? Съществува ли (ще съществува ли, трябва ли да съществува) някаква особена българска специфичност в архитектурата, която да отразява спецификата (въображаема?) на "хомо булгарикус" (балканикус)? Свързана ли е тя с традицията, след като най-големите шедьоври на отминалия ХХ век я оспорват? Само малките периферни архитектури ли са втренчени в своята традиция? Музеят в Билбао на Франк Гери испанска архитектура ли е? Вземете автомобилостроенето - има ли френско чувство за комфорт, италиански дизайн, шведска надеждност - или това е само рекламна митология?
Характерно за архитектурното развитие у нас през последните две-три години е появата на ново поколение сгради за делова активност. То води началото си още от световния търговски център "Интерпред" (Владимир Роменски, Иван Янков), повлиян от своя страна от "Пензойл плаза" на Джонсън и Бърджи с неговата хай-тек архитектура на "лъскавата ципа" - обобщена окачена стъклена фасада, зад която са неутралните пространства, позволяващи гъвкава планировка. Сгради от този тип, като "Фестинвест" (Владимир Михов) и JBI (Атанас Панов), са измежду архитектурните постижения на 90-те години. През настоящето десетилетие се появиха бизнес-центърът "България-2000" (Калин Диков), чиято архитектура буди известни спорове (но пък е великолепно осветена нощем), административният и бизнес-център на ул. "Московска" 9 в София (Анислава и Павел Станчеви) и особено Търговски комплекс "21 век" в Хасково (Слави Славов и колектив).
В този ред попада и най-значимата може би архитектурна проява на годината: откриването на Центъра за ръководство на въздушното движение в района на софийското летище - един сложен и внушителен като обем и архитектура комплекс, който съдържа най-големия атриум (вътрешен покрит двор), осъществен у нас. За тази реализация Георги Стоилов бе обявен за архитект на 2001 година у нас. Кандидат за това звание беше и Юлиана Станева с една изящна офис сграда (Първа инвестиционна банка) на пл. "Ручей" в София.
Каква национална, регионална или локална специфика може да се търси в тези едро решени композиции, експресивни линии и съчетания на стъкло и плът - в духа на съвременната архитектурна изразност? Спецификата е в тяхната уникалност (доколкото я има), във вписването им в един конкретен и неповторим природен, архитектурен и урбанистичен контекст. В този смисъл е може би показателно, че три емблематични софийски архитектурни паметника, които бяха обект на архитектурно внимание през изминалата година - "Червената къща" от Иван Васильов, "Дом Гешови" на "Московска" 43 и "БНП Париба" (новото название) на пл. "Батенберг" показват една по-скоро европейска, отколкото локална принадлежност.
Едно, обаче, е уважението на миналото, друго е умилението пред ретрото и носталгията към 30-те години или началото на миналия век. А съвсем трето е да се използват историческите и културни стойности в защита на твърде неблаговидни и некултурни цели. И архитекти, включително главният архитект, и общественици, включително кметът на София, бяха категорични, че няма никакъв архитектурен и още по-малко градоустройствен резон във възстановяването на прословутото кафене на писателите, което още преди физическото му унищожаване беше унищожено духовно. Културното значение на мястото може да бъде закрепено с мемориален знак, подобен на паметника на баща и син Славейкови (представете си как пиете вино на една маса с бронзовите Елин Пелин и Александър Божинов!). Но не! Бърза реституция, бърза продажба, разрешение за проектиране, съгласуване с НИПК - и готово! В конкурсните проекти застрояването вече е свършен факт и просто се пренася "петното". На обществеността се обяснява, че няма нищо страшно, възстановява се духовно средище, всичко е под контрол, законно и благословено от специалистите.
Тягостно е да гледаш странното раздвоение на кмета между закона и здравия разум, между защитата на свещената частна собственост и интересите на обществото, усилията на умни и способни хора да придадат архитектурна легитимност на едни съвсем не архитектурни подбуди. И ако в този случай обществеността все пак показа някакъв рефлекс, то трудно обяснимо е равнодушието, с което бе посрещнато откриването на хотел "Хилтън" миналата година - една архитектурна срамотия, петно, лепнато върху лицето на София. Нещо повече: в медиите се промъкна и внушението, че архитектурата на сградата не е чак толкова лоша. Ех, вярно, малко скучна, малко тромава, но в края на краищата, свиква се. Вярно, няма панорамен бар на покрива с изглед към Витоша и Южния парк (не се рентирал, затова там има технически помещения), но я какво хубаво фоайе - просторно, светло, модерно; какво като не е през осем етажа, както беше замислено първоначално? Пък и чистичко наоколо, подредено, преметено - европейска работа. Не, не е чак толкова зле.
Е, след като не е чак толкова зле, защо да не се продължава по същия начин? На "Царя", на мястото на бившия Музей на революционното движение, друг голям европейски архитект (казвам го без ирония), виенчанинът Вилхелм Холцбауер е проектирал поредния стъклен сандък. Значи и догодина ще си имаме събитие за обзора!
Когато миналата година изпращахме в неговия последен път Стефан Продев, си спомних за Клуба на приятелите на софийската архитектура, чийто председател бе той, за борбата в защита на архитектурното наследство, за запазване на дърветата и зелените площи... И си помислих: ще можем ли някога да говорим за архитектура, без да става дума за архитектурни скандали?

Арх. Лило Попов

Арх. Лило Попов (1949) е специалист в Центъра по архитектурознание към БАН, проектиращ архитект от "Сдружени архитекти" и заместник главен редактор на сп. "Архитектура".