Турската арт сцена
Берал Медра е критик и куратор с международна известност. Тя е координатор на първото и второто биенале в Истанбул (1987 и 1989), куратор е на турското участие в 43, 45 и 48 издание на Венецианското биенале. В рамките на 47-то Венецианско биенале е съкуратор на изложбата "Модернизми и спомени - нови творби от Ислямския свят". През 1984-1990 управлява галерия ВМ, а от 1990 - Център за съвременно изкуство ВМ. Там е организирала над 50 изложби на местни и чужди художници, курирала е над 20 международни групови изложби в различни галерии по света. През 1997-2000 е куратор и съветник на галерия Борузан в Истанбул. Преподава във Факултета по изкуство и дизайн в Техническия университет в Истанбул.

Гюл Илгас, Аз съм виновна за...

- Разкажете повече за концепцията на изложбата. Заглавието доста прозрачно напомня "PEEPSHOW"...
- Основната идея на тази изложба е, че има особена енергия в жените-художнички в Турция, и, доколкото знам, в България. Когато Мария Василева ме покани да направя тази изложба, мислех, че ние трябва да изявим тази енергия. И да започнем диалог между художничките от Турция и България. Вярвам, че регионалните мрежи са много съществени в международната художествена система. Този диалог трябваше да бъде започнат доста по-отдавна, но инфраструктурата в нашите страни не ни дава възможност да комуникираме по-често и пълноценно. Другата причина да направим изложбата е, че в нашите страни капиталистическата система е артикулирала женския образ по твърде обиден начин, така че погледът на публиката е напълно доминиран от медиите, от рекламата, от стотици електронни изображения. Погледът на публиката е ориентиран към тялото на жената по-скоро, отколкото към нейните индивидуални и социални проблеми. Така че аз очаквах художничките, участващи в изложбата, да манипулират по друг начин погледа на публиката, което е правено много пъти досега в съвременното изкуство. Но настойчивостта и постоянството са сред главните инструменти, които можем да използваме в тази посока. Друга причина да направим изложбата, е позицията на жените в нашите общества. Тази позиция очевидно е възстановена и модернизирана през втората половина на XX век. Но проблемите, свързани с правата на жените, продължават да преобладават, мястото на жената в бизнес света също ни показва, че постигнатата модернизация не е достатъчна. При всеки случай обаче постмодернизмът отвори много врати за жените да изявяват своите съзидателни възможности, енергия и възгледи.
- Както разбрах, избрала сте художничките, които участват в изложбата, според насоката, в която работят.
- Тези десет художнички са само група от множеството жени художници в Турция, които работят и създават произведения от средата на 70-те - може да се каже, че оттогава те са на преден план в художествения ни живот. През 70-те и 80-те художествената сцена в Турция е изолирана. В сравнение с онези времена, сега художничките имат много повече възможности да показват произведенията си в чужбина, да участват в международни изложби и въобще да се изявяват извън страната. След създаването на Международното биенале в Истанбул, което започна през 1987, художествената сцена в Турция постепенно беше призната като постпериферна и значима, особено в нашия район. Сега вече канят художниците ни да показват произведения в изложби главно в Европа... А причината да поканя тези 10 художнички е, че те имат опит в отношенията с различна публика и че представят своите идеи в работите си по предизвикателен начин.
- Откъде идват основните проблеми на художничките в Турция - от властта, от религията, от фундаменталистките движения?
- Бих го формулирала така: съзнавам, че има предразсъдъци относно ситуацията в Турция. Защото въпросите, които ми задават журналистите, включително и в България, винаги са свързани с исляма. Вие мислите, че ислямът е против изображенията, които се създават от художниците. И вероятно мислите, че жените художници са по-ограничени от мъжете в това отношение. Това абсолютно не е вярно за ситуацията в Турция. Защото от началото на ХХ век жените художници рисуват и правят скулптури. Първоначално работят в рамките на модернистичния канон, а от 70-те - в постмодернистична насока. След основаването на републиката през 1923 жените имат равни права в политически и социален план. Системата, официалната система никога не се е намесвала в продукцията на изкуството. Освен в някои случаи, които засягат културната политика на държавата, модерната хомогенност, военната интеграция и т.н. Но във всички тези случаи има силни протести от страна на художниците. По отношение на фундаменталистките движения, които започнаха от началото на 90-те, художниците изобщо не бяха засегнати. Дори напротив, тогава те започнаха да създават по-провокативни произведения.
- Как изглежда съвременната художествена сцена в Турция?
- Като цяло инфраструктурата на художествената система е създадена в началото на 80-те. Тази система е напълно независима - тя няма връзки и отношения с официалната културна политика и подкрепа. Това означава, че художествената система в Турция зависи основно от подкрепата на частния сектор. Има частни галерии, корпоративни галерии и други центрове, които програмно работят за пълната интеграция с международната мрежа. Но трябва да кажа, че всичко това се случва главно в Истанбул и отчасти в Анкара. Художествената сцена все още не може да установи връзки с по-отдалечените райони на Турция. Това в момента се дискутира и от страна на тези градове има силно желание изолираността да бъде преодоляна. Тук бих отбелязала също, че западноевропейските художествени центрове вече ориентират интереса си към художествената сцена в Истанбул - заради Биеналето, а и поради глобализацията и нейните идеологии. Има големи турски малцинства, живеещи в западноевропейските страни - в Германия, Франция, Холандия, Белгия, Швеция също. Затова и културната политика на тези страни, ориентирана към тези малцинства, се опитва да ги обслужва, да ги държи в курса на съвременните процеси, като ги захранва с тяхната оригинална култура. Получава се много активен културен обмен. Това, което все още липсва, е международният художествен пазар. Което значи, че нашите местни колекционери все още не купуват международно изкуство, а международните колекционери не купуват съвременни произведения от Турция. Частните галерии не намират финансови средства, за да участват във важните художествени панаири. В цялата тази ситуация на арт сцената художниците трябва да изграждат свои стратегии, за да общуват с международния свят.
- Това положение е характерно и за нас, а вероятно и другаде. Предполагам, че и основните проблеми, които художниците интерпретират, са сходни. Има ли нещо специфично в произведенията на турските автори?
- Като цяло художниците се интересуват и чрез произведенията си отправят предизвикателства към политическите и социалните структури, към текущите идеологии в международната арт система. Те очевидно се занимават с индивидуалните психологически проблеми, със сексуалните репресии, с насилието върху деца и жени, с влиянието на медиите върху ежедневието и духовното състояние на индивида, с проблемите на капитализма, както и с перверзните процеси в задоволеното общество. Според моите наблюдения, турските художници предпочитат да правят пърформанси, които документират със средствата на фотографията и видеото. Създават също обкръжения, които реферират към ежедневни обекти, към традиционни обекти, архитектура и декорациии. Не трябва да забравяме, че художниците използват кича, който в Турция се нарича "арабески", като силна система за критикуване. Интернет и CD-продукцията дават на художниците повече възможности да публикуват своите работи за по-широка публика. Какво е особеното... Може би особеното в Турция трябва да се търси в разнообразието във визуалните изкуства, във връзката им с историческото наследство и във връзката им с текущата политическа ситуация. Друга особеност е самият Истанбул - мегаполис, включващ в себе си огромна емиграция от околните страни и от самата страна. По тази причина той се състои от различни културни феномени и нива. Градът е специфичен именно с различните нива на култура и с невероятните им парадокси.
- Спомням си за това - Четвъртото биенале, ако не се лъжа, беше посветено на феномена на мегаполиса... Но да се върнем към изложбата SHESHOW. Произведенията специално за тази изложба ли са правени? И как ще ги коментирате?
- Някои са правени специално за тази изложба. Други избрах, защото са много подходящи за нея със своята концепция и визуално послание. Ще започна с видеата. Нериман Полат работи с видео и фотография. Видеата й са кратки и много силни, дават посланието в една минута. Но зад семплия им имидж има много неща, за които да се мисли. Тук тя създава изключително силен образ чрез съвкуплението между работещ телевизор и женско тяло. Елиф Челеби обича домашните животни и ги държи в ателието си. В своето видео тя противопоставя телевизионното излъчване на енергията на живото животно, куче, което от време на време минава пред екрана. За разлика от хората, животните не се влияят от телевизията - те съсъществуват с нея, без да си комуникират. В изложбата има три пърформанса. Единият е от Самия Шериф - фотосите бяха представени във Венецианското биенале през 1993. Това парче платно, наречено "Забрадка", е предизвикателство към наблюдателите. То може да бъде използвано и увивано около главата по много начини, като всеки път разкрива различна индивидуалност. Така фиксираната идентичност на забрадената жена се оказва твърде двусмислена. Червеният цвят на забрадката е "опасен" - това е цветът на проститутките, но и на влюбените (да си спомним "валентинките"), символ е и на сексуалността. Другият пърформанс, представен чрез фотоси, е на Гюл Илгас. Тя пише изречението "Аз съм виновна за..." по тялото си, по корема си. Изразът е стереотипно твърдение, което по принцип се очаква от жената. Третият е на Йосгюл Арслан, най-младата художничка в изложбата, която очевидно принадлежи към Интернет-поколението. Тя седи по 24 часа в стаята, снимала се е, докато работи с компютъра. В зависимост от информацията, която получава, тя е ту фрустрирана, ту е доволна, като забравя междувременно да яде, да спи и т.н. Приносът на Хандан Бьорютечене към изложбата е специална покривка, посветена на починалата й майка, която по произход е от Прищина и се е занимавала с художествена бродерия. Авторката показва покривка, бродирана от самата нея и от нейните лели в памет на майка й. В рамката, "вградена" в тъканта, е отпечатък от ръката на майка й. В бродерията е включен и акварел, който художничката е правила през 1962 (запазен от майка й) и който е спомен от детството. Ани Сетиян е направила пясъчен часовник, пълен с восъчни фигурки вместо пясък. Публиката е поканена да си играе с часовника, да го обръща и да види как фигурите се разпадат с течение на времето. Сезер Гонджа работи с фотография в серии. Тя регистрира малки детайли от ежедневието, включително възприятията й от природата и от движенията на тялото. Тук тя използва тялото като сянка в яркослънчев ден - много лирична работа. Имаме още Йесим Агаоглу - тя е поетеса, пише и публикува от края на 80-те. Можем да кажем, че е много известна поетеса в Турция. В изложбата тя съчетава своята поезия с инсталация. Използва листове жълта хартия с отпечатани върху тях нейни поеми - в този случай на турски и на български, и сгъва листовете в различни форми. Приканва публиката да си вземе от тях и така постепенно инсталацията ще изчезне...
- Имате ли предположения как българската публика ще възприеме изложбата?
- Доколкото тук се изявява група художнички, наречена "8 март", очевидно е, че в София има публика, която би била заинтригувана да види работите на художнички от Истанбул. И да ги съпостави с работите на българките - това би било едно добро сравнение. Вероято зрителите ще открият общи концепции, проблематика и идеологии.

8 март 2002

Разговора води Диана Попова



Разговор с
Берал Медра -
куратор на SHESHOW



Изложба SHESHOW
Куратор: Берал Медра
Участници: Нериман Полат, Елиф Челеби, Самия Шериф, Гюл Илгас, Йосгюл Арслан, Хандан Бьорютечене, Ани Сетиян, Сезер Гонджа, Йесим Агаоглу
АТА център за съвременно изкуство
8 - 31 март 2002