Поезията:
между нагона и болестта


В петък, средата на този месец, попаднах във Велико Търново. Всъщност трябваше да участвам в една доста формална "Женска среща на неправителствените организации". Започнах да участвам прилежно, но изведнъж се появиха групичка колеги от търновския университет, които ме повлякоха навън. На плахия ми опит да протестирам един възмлад литератор категорично отсече: "Тръгвай, какво ще правиш сред тия недоклатени..." Поех дълбоко въздух, за да избухна, но времето беше толкова хубаво, а репликата така банална и грееше мило пролетно слънце... Тръгнах и скоро престанах да съжалявам, защото попаднах на едно прелюбопитно и поучително сборище.
Търново се готви да чества своя празник. Събитието е предходено от цяла поредица "мероприятия". Сред тях е и нещо, наречено Арт-фест "Пътят на виното". Любопитството ми що е то арт-фест получи отговор, че една интелигентстваща групичка ходи от град на град, където яде и пие, а покрай нея на масите се подреждат и някакви местни хора. Замисъл наистина забележителен и с високопатриотичен характер. Като част от тази фиеста в едно заведение - между дискотека и кафене - се проведе литературно четене, придружено с оскъден брой бутилки по масите. То беше вече в разгара си, когато пристигнах и аз. Група поети от все още дишащия Съюз на писателите, със замразено членство в българската литература, переха перата на своето интелектуално присъствие. Течеше поезия, достойна за сбирка на млади предачки от 50-те години. Най-забележително беше искреното доволство, чувството за изпълнен дълг, за Мисия, което излъчваха тези хора. За тях животът беше спрял преди много години; друг живот отказваха да живеят; идваха от планетата на болезненото желание да бъдат Потребни.
После дойде редът на местните пишещи. Представяха ги помпозно: моят Учител в поезията, моят кумир..., всичко това съпроводено с прошепването на умилителни домашни названия като "бай" и "бачо". Почувствах световъртеж, погледнала през ръба на бездната, която засмуква толкова много хора с потребността да правят Поезия. Има ли граници на способността да разбираш, когато си смешен? Съществува ли такова човешко явление, което може да бъде наречено нагон за писане? Какво е това, което кара всички тези хора в напреднала възраст - поизвехтели, поомачкани от живота, със скромни професии, ако изобщо някога са ги упражнявали - да пишат неистово, да искат да бъдат чути, да живеят с чувството за призвание? Всичко това изглежда още по-странно върху фона на социалната действителност, която ни заобикаля. Бедност, чалга и политика: къде тук се ражда потребността от поезия? А има ли всъщност граница между политиката, чалгата и тази поезия?
От пропастта на дълбокомислените въпроси изведнъж ме изтръгна болезнен крясък. Радко Радков декламираше монолог на умиращия Роман, съпруг на еди коя си византийска царица, при това посветено на милата (му) Людмила Живкова. Някои неща наистина не се променят. И между тях нагонът-или-болестта да се пише поезия.

Милена Кирова







Думи
с/у думи