Упълномощеният език
Да предположим например, че видя кораб, който стои на стапелите, приближа се и строша окачената бутилка в носа му, обявя: "Именувам този кораб "Г-н Сталин"" и за всеки случай изритам встрани подпорите - само дето аз не съм лицето, избрано да даде името...
Дж. Л. Остин, Как с думи се вършат неща


Наивният въпрос за властта на думите се имплицира логически от първоначалното потискане на въпроса за употребите на езика и следователно за социалните условия на използването на думите. Започнем ли да схващаме езика като автономен обект, приемайки радикалното разделение, което Сосюр провеждаше между вътрешна и външна лингвистика, между науката за езика и науката за социалните употреби на езика, ние сме обречени да търсим властта на думите в думите, т.е. там, където я няма: всъщност илокутивната валидност или сила на изказванията (illocutionary force на английски) не би могла да бъде намерена в самите думи, например в "перформативите", в които тази сила се индицира или по-скоро репрезентира - и в двата смисъла на термина. Единствено по изключение - т. е. в абстрактните и изкуствени ситуации на експеримента - символичните размени се свеждат до отношения на чиста комуникация, а информативното съдържание на съобщението изчерпва съдържанието на комуникацията. Властта на думите не е нищо друго освен делегираната власт на говорителя, чиито думи - т. е. материята на дискурса и неразделно от нея начинът на говорене - са в най-добрия случай едно свидетелство, и то само едно от многото, на гаранцията за делегирането, с която той е облечен.
Това е принципът на грешката, чийто най-завършен израз дава Остин (и след него Хабермас), когато вярва, че е открил принципа на ефикасността на речта в самия дискурс, т. е. в чисто езиковата субстанция - ако ми бъде позволено така да се изразя - на речта. Да се опитваме да разберем езиково властта на езиковите прояви, да търсим в езика принципа на логиката и действеността на езика на институирането - това значи да забравим, че авторитетът идва в езика отвън, както напомня конкретно скиптърът - skeptron, който у Омир се връчва на онзи оратор, който ще вземе думата. Езикът в най-добрия случай репрезентира, манифестира, символизира този авторитет: несъмнено съществува характерна реторика на всички институционални дискурси, т. е. официалната реч на упълномощения говорител, изказващ се в тържествена ситуация с авторитет, притежаващ същите ограничения като институционалното делегиране. Стилистичните характеристики на езика на свещениците и преподавателите и по-общо на всички институции - като рутинизираност, стереотипност и неутрализация - произлизат от позицията, която тези носители на делегиран авторитет заемат в едно поле на конкуренция.
Не е достатъчно да се каже (както понякога се прави с цел избягване на трудностите, свързани с чисто вътрешния подход към езика), че употребата на езика в определена ситуация от определен говорещ - с неговия стил, с неговата реторика и цялата му социално маркирана личност - придава на думите "конотации", свързани с конкретен контекст, въвеждайки в дискурса допълнително означавано, което му дава неговата "илокутивна сила". В действителност употребата на езика, т. е. както маниерът, така и материята на дискурса, зависи от социалната позиция на говорещия, която управлява достъпа, който той може да има до езика на институирането, до официалната, ортодоксална, легитимна реч. Именно в достъпа до легитимните инструменти за изразяване и следователно в участието в авторитета на институцията се съдържа цялата разлика - несводима до самия дискурс - между простата имитация от страна на Остиновите "masqueraders", дегизиращи перформативното утвърждаване като дескриптивно или констативно и упълномощената имитация от страна на правещите същото с упълномощаването и авторитета на институция. Говорителят е имитатор, снабден със skeptron.
Ако, както отбелязва Остин, съществуват изказвания, чиято роля е не само "да се опише състояние на нещата или да се утвърди някакъв факт", но и "да се извърши действие", то е, защото властта на думите почива във факта, че те не се произнасят от името лично на онзи, който е само техен "носител": упълномощеният говорител може да въздейства чрез думите върху други агенти и посредством труда им върху самите неща само защото в речта му е концентриран символният капитал, натрупан от групата, която му е дала мандата и чийто пълномощник е той. Законите на социалната физика само привидно се изплъзват на законите на физиката, а властта на някои лозунги да получават труд без разход на физическа работа - което е самата амбиция на магическото действие - намира основата си в капитала, който е бил натрупан от групата чрез нейния труд и чието ефективно задействане се подчинява на една цяла съвкупност от условия - от онези условия, които дефинират ритуалите на социалната магия. Повечето условия, които трябва да са изпълнени, за да е успешно едно перформативно изказване, се свеждат до адекватността на говорителя - или по-точно на социалната му функция - и на произнасяния от него дискурс: едно перформативно изказване е обречено на неуспех всеки път, когато не се произнася от лице, притежаващо "властта" да го произнесе, или по-общо всеки път, когато, както казва Остин, "конкретните лица или обстоятелства" не "съответстват на конкретната прилагана процедура"; накратко: всеки път, когато говорителят не разполага с авторитета да произнесе думите, които изказва. Но най-важното може би е, че успехът на тези действия на социалната магия, представляващи актове на авторитет или, което е същото, упълномощени актове, зависи от съединението на систематична съвкупност от взаимозависими условия, съставящи социалните ритуали.
Вижда се, че всички усилия за намиране в собствено езиковата логика на различните форми на аргументация, реторика и стилистика принципа на символната им ефикасност са обречени на неуспех, доколкото те не установяват отношението между свойствата на дискурса, свойствата на произнасящия ги и свойствата на институцията, която го упълномощава да ги произнесе. Опитът на Остин да характеризира перформативните изказвания дължи ограниченията си - и интереса си - на факта, че той не прави точно това, което си мисли, че прави, който му пречи да го направи напълно: вярвайки, че допринася за философията на езика, той разработва теорията на особен клас символни прояви, от които дискурсът на авторитета е само парадигмална форма и които дължат специфичната си действеност на факта, че те привидно съдържат в себе си принципа на една власт, произлизаща всъщност от институционалните условия на произвеждането и възприемането им. Спецификата на дискурса (лекция на преподавател, проповед и т.н.) произлиза от това, че не е достатъчно той да е разбран (понякога той може дори да остане неразбран, без да изгуби властта си) - той упражнява собственото си действие само при условие, че бъде признат като такъв. Това признаване (с или без разбиране) се дава - като нещо разбиращо се от само себе си - единствено при определени условия - условията, дефиниращи легитимната употреба. Този дискурс трябва да бъде произнесен от лицето, имащо легитимността да го произнесе, от държателя на skeptron-а, разпознат и признат като правоспособен и способен да произведе този конкретен клас дискурс - свещеник, преподавател, поет и т. н. Той трябва да бъде произнесен в легитимна ситуация, т. е. пред легитимни слушатели (не можем да четем дадаистка поезия на заседание на министерски съвет), и най-накрая той трябва да бъде произнесен в легитимни форми (синтактични, фонетични и т. н.). Вижда се, че условията, които можем да наречем литургически, т. е. съвкупността от предписания, уреждащи формата на публичната проява на авторитета, етикета на церемониите, кода на жестовете и официалното предписание за ритуалите са само един елемент, най-видимият, на една система от условия, от които най-важните и най-незаменимите са произвеждащите предразположението към признаването като погрешно разпознаване и вярване, т. е. делегирането на авторитета, което предава своя авторитет на упълномощения дискурс. Да се обръща внимание единствено на формалните условия за действеност на ритуала води дотам да се забрави, че ритуалните условия, които трябва да са изпълнени, за да функционира ритуалът и за бъде свещенодействието едновременно валидно и ефикасно, никога не са достатъчни, ако не са налице и условията, произвеждащи признаването на този ритуал: езикът на авторитета винаги управлява само със сътрудничеството на управляваните от него, т. е. благодарение на социални механизми, способни да произведат това съучастие, основано на погрешното разпознаване, което е в основата на всеки авторитет. За да установим размера на грешката на Остин и на всеки стриктно формалистичен анализ на символните системи, е достатъчно да посочим, че езикът на авторитета е само границата на легитимния език, чийто авторитет не се съдържа, както би желал класовият расизъм, в съвкупността от прозодични и артикулационни вариации, определящи изисканото произношение ("акцента"), нито пък в сложността на синтаксиса и богатството на речника, т. е. в свойства, вътрешно присъщи на самия дискурс, а на социалните условия на произвеждането и възпроизвеждането на разпределението между класите на разпознаването и признаването на легитимния език.
Тези анализи намират почти експериментално потвърждение в съвпадението между кризата на религиозната институция и на ритуалния дискурс, който тя поддържаше и който я поддържаше. Остиновият анализ на условията за валидност и ефикасност на перформативните изказвания изглежда доста блед и беден в чисто формалната си наивност, ако го сравним с действителните анализ и критика, произведени от кризата на църквата чрез дисоцииране на съставките на религиозния ритуал, агентите, инструментите, моментите, местата и т. н., дотогава неразделно свързани в една толкова кохерентна и еднородна система, колкото и институцията, натоварена с нейното производство и възпроизводство. Изброяването на всички тези изкривявания на традиционната литургия очертава негатива на съвкупността на институционалните условия, които трябва да са изпълнени, за да бъде ритуалният дискурс признат, т. е. възприет и приет като такъв.
За да функционира и действа ритуалът, той трябва на първо място да се представя и да се възприема като легитимен, като стереотипната символика служи именно за да се покаже, че агентът не действа от свое име и от собствения си авторитет, но като упълномощен представител. "Преди две години една стара съседка на смъртно легло ме помоли да доведа свещеника. Той пристигна, но без нафората, и след маслосвета я целуна. Ако моля за свещеник в последните си мигове, то не е, за да ме целуне, а за да ми донесе нужното за пътя към вечността. Тази целувка е израз на патернализъм, а не на свещенство." Ритуалният символизъм не действа сам по себе си, а само доколкото репрезентира - в театралния смисъл на термина - делегирането: строгото спазване на кодекса на еднообразната литургия, предписващ свещените жестове и думи, съставлява едновременно проявата и съответствието на договора за делегиране, който прави от свещеника носител на "монопола върху разпореждането с благата на спасението"; обратно, изоставянето на всички символни атрибути на магистериума - расото, латинският език, осветените места и предмети - е проява на нарушението на древния договор за делегиране, обединявал свещеника с вярващите при посредничеството на църквата: възмущението на вярващите припомня, че условията, придаващи ефикасността на ритуала, могат да бъдат обединени единствено от институция, облечена със самото това във властта да контролира изпълнението му. В кризата на литургията се поставя на карта цялата система от условия, които следва да са изпълнени, за да функционира институцията, упълномощаваща и контролираща употребата й и осигуряваща еднообразието на литургията във времето и пространството, осигурявайки подчинението на упълномощените да я изпълнят. Затова кризата на езика отпраща към кризата на механизмите, осигурявали производството на легитимни произнасящи и възприемащи. Скандализираните вярващи не се лъжат, когато свързват анархическото разнообразяване на ритуала с криза на религиозната институция: "Всяко кюре е станало един малък папа или епископ, а вярващите са объркани. Пред лицето на всички тези лавинообразни промени някои вече не вярват, че Църквата е опората и че тя притежава истината." Разнообразяването на литургията, което е най-очебийната проява на предефинирането на договора за делегиране, обедняващ свещеника с църквата и чрез нейното посредничество с вярващите, се преживява тъй драматично от голяма част от вярващите и духовенството, само защото то издава трансформацията на силовите отношения в лоното на църквата (по-конкретно между висшето и низшето духовенство), свързана с трансформация на социалните условия на възпроизводство на духовенството (криза на призванията") и на светската публика ("дехристиянизация").

Пиер Бурдийо
Превел Тодор Петков