Фарфаронщини
Днес ни е събрала в театър "Сълза и смях" третата част на "Доколкото си спомням", забележителната книга на Георги Данаилов. Защо е забележителна аз вече съм говорил на две места и в два плана - диахронен и синхронен. Тук само припомням: първо, тя е продължение на линията на изследване на българското, начената от знаменития поп Стойко Владиславов, продължена от летописеца Захари, от Симеон Радев и Константин Константинов; Георги Данаилов затваря кръга. Второ, тя е част от днешния наплив спомени, мемоари, автобиографии, всички промислящи близкото нам минало; но част, която е различна с начина, по който пита историята - тя я пипа, опипва, докосва, иска да я усети с пръсти, с кожа, да я всмуче в себе си чрез някаква странна осмоза на писането и така да я разбере.
Със своята трета част обаче "Доколкото си спомням" откровява нещо, за което досега само се досещахме - че е тъжна и печална. Не случайно някъде из страниците й срещаме примиреното признание на Атанас Далчев: "В края на краищата човешкият живот е едно поражение". И ако тръгнем да даваме определения на трите части именно от тази гледна точка, то първата можем да наречем меланхолия, втората - хипертония, а третата - фарфарония.
Което ще рече: ако за своите безгрижно детство и буйна младост тъгуваме, ако в своята зрелост с нейната суетяща се активност се зареждаме с болежки - по-късни наши болести, то в своята умна възраст необходимо стигаме до древната максима "суета на суетите и всичко е суета", от чиято кота всичко ни се вижда най-обикновена, глупава и смешна фарфаронщина (нарочно използвам изкованата от Георги Данаилов дума - "р", колкото и да ни се струва значим и звучим, е звук на празнотата; съ-гласна на гръмогласието, зад което няма нищо; така ако фанфаронът е празен, глупав, суетен човек, то фарфаронът е двойно по-празен, глупав и суетен). Тъкмо такива фарфаронщини описва "Доколкото си спомням", прочее, в изобилие сред придошлата убога българска свобода: "Така както след буря и порой реката дълго тече мътна, така и у нас свободата протече мътна, мръсна свобода, свободица."
Чудя му се аз на Георги Данаилов и мая: не е ли слушал той народната мъдрост "Веднъж стомна за вода, втори път стомна за вода, третия път - стомната се счупила", че е захванал героите на нашето време, кой от кой по-надут, който от кой по-перчемлия, а под перчема - нищо, дупка. Как си ги представя той тия горделиви люде: че няма да му се разсърдят? Че ще махнат с ръка и великодушно ще рекат: "Е, какво пък, човекът е писател, това му е работата - да пише!" Един ще се обиди, че е разказано това, а не онова, друг ще се засегне, че го няма описан, трети кой го знае за какво ще се нацупи... Аз, няма да крия, сварих да чуя, че имало вече такива сърдити, ала как да няма, като в книгата с пределна острота срещаме изказано например ето това наблюдение: "Ние искахме демокрация, но колкото и да се оглеждахме, колкото и да засенчвахме с длан очите си, истински демократи само ни се привиждаха." Не сръдни, ами и попържни вероятно ще отнесе някъде Георги Данаилов, да не говорим, че може и с мотика да му посегнат, както оня чичо от Банско посегнал срещу камерата. Защото с тия думи слага пръст в раната, казва ни една истина, която всички знаем, но се срамуваме да признаем. А тя е: провалът на българския демократичен преход е не толкова икономически, дори не и политически, провалът е персоналистически. Ние, българите, не съумяхме да излъчим личности, съотговорни на претенциите, които историята ни предяви, и сега теглим заради тия си неспособност и некадърност. Защото освен всичко друго, градежът на една демокрация иска, настоява, вопие за талант; и ако такъв липсва, то и демократичният градеж излиза крив, уродлив, недъгав. Като нашия.
Ясно е от казаното - Георги Данаилов няма да се разбере със своето/нашето съвремие. Няма да замелят заедно брашно и тази е вероятно причината краят на неговата трилогия да е така обезкуражаващ: "И понеже - казва той - няма спасение, няма изход, няма бъдеще за света, ние ще загинем - унищожавайки го." Само че, в заключение, аз искам мъничко да го поободря в неговия песимизъм с една история, разказана ми от мой приятел-математик. Той ме открови наскоро за "индекса на Бъкстън", наречен на името на един американски професор, който казва така: две системи с различно целеполагане във времето не могат да се срещнат и да работят заедно. Ще рече, че един университет и една фирма няма как да намерят общ език - първата институция работи с хоризонт от няколко столетия, втората - от няколко месеца, най-много години. Така и с Георги Данаилов: този, който работи за вечността, няма как да се срещне и разбере със своето съвремие, спрямо него той ще е винаги несвоевременен, по израза на Ницше. Но пък именно такива несвоевременности ни дават надеждата, че човечеството, въпреки всичките негови глупости, ще го бъде във времето.

Митко Новков

Съкратен вариант на словото, произнесено на премиерата на Доколкото си спомням-3, издание на Фондация Свободна и демократична България.