Елингтония
На 16 март биг-бендът на името на Дюк Елингтън звучеше модерно, особено солистите. И слава Богу, защото кой би могъл да "влезе в обувките" на Джони Ходжес, Барни Бигард или Лорънс Браун? Струва ми се, че всяко сравнение в тази посока би било неуместно и въпреки това допускам, че в зала 1 на НДК (в рамките на София Филм Фест '2002) сигурно е имало слушатели, които не биха искали да чуят "Mood Indigo" без Джони Ходжес. На пресконференцията преди концерта тенорсаксофонистът Пейшънс Хигинс - дългогодишен член на оркестъра, каза: "Аз седя на стола на Пол Гонсалвес, но не свиря като Пол Гонсалвес, защото джазът преди всичко означава индивидуалност". И това бе в отговор на моя определено провокативен въпрос: какъв е всъщност този оркестър - "привидение", "музикален музей" или нещо друго"?
И действително в "Satin Doll" и особено в "In a Sentimental Mood " Пейшънс показа, че е достоен за мястото на Пол Гонсалвес, просто защото не имитираше своя именит предшественик. Нито пък това направиха онези, които бяха заели местата на плеядата знаменити музиканти от славните години на оркестъра на Дюк Елингтън. Дори единственото момиче в оркестъра - очарователната Ребека Бъртън чистосърдечно се опитваше да заяви себе си чрез тежкия във всяко отношение баритон саксофон, вместо да се подчини на очакванията и да имитира дълбоко личния стил на неповторимия Хари Карни. Ребека повиши джазовата температура в залата, защото също като Хари дублираше на кларинет в някои пиеси. Изобщо оркестърът, ръководен от Пол Мърсър Елингтън, най-малкото тази вечер упорито отказваше да се идентифицира с очарованите стереотипи в търсене на нещо друго. Друг е въпросът доколко успяваше.
Когато влезе в залата за пресконференции, Пол Мърсър Елингтън носеше на шията си огромен кръст. В първия момент се изкуших да го попитам каква религия изповядва, после се отказах... не беше ли все едно... Попитах дали ръководи този оркестър само за да се продължи семейната традиция? И тогава възползвайки се от джазовия жаргон (джазовите музиканти се наричат помежду си the cats) Пол каза: " Не, аз в действителност никога не съм бил принуден да работя. Правя го, защото искам да общувам с тези или следващите cats."
Концертът на 16 март беше едно любопитно преживяване и тук не мога да не отбележа приноса на агенция "Прима". Съжалявам само, че това се случи едва през 2002 година, а не през 60-те, 70-те години или по-рано. Пол Елингтън, Джак Джефърс, Пейшънс Хигинс, Уоли Уотсън, очарователната Ребека и всички останали от биг-бенда на името на Дюк Елингтън добросъвестно ни върнаха към част от шедьоврите, които джазовият свят отдавна е нарекъл Елингтония.

Емил Войников