Романът, който става
На 27 февруари т.г. се състоя кратко представяне на зимната книжка на сп. "Сезон". Нищожната разгласа на вечерта не попречи Унгарският културен институт да се препълни с елитната литературна публика, присъща на тримесечника, списван от Иван Теофилов и Силвия Чолева.
Акцентът в премиерата беше присъствието на македонския поет и драматург Трайче Кацаров, който прочете свои стихотворения. В македонския дял на списанието е публикувана пиесата на популярния Деян Дуковски "Балканът не е мъртъв", както и лирика от Влада Урошевич.
"Българският" избор на редакторите се е спрял върху фрагменти от Калин Янакиев, Александър Шурбанов и Рада Москова, стихотворения от Блага Димитрова и Елин Рахнев, разкази от Теодора Димова и Чавдар Ценов, статия на Боян Манчев върху етимологията на означаемото и Чавдар Мутафов. А в рубриката си "Някога" този път "Сезон" разлиства почтително стария "Стрелец".
Моите предпочитания сред творбите, поместени в зимната книжка, клонят към особения, на места магнетичен роман "Това е, както става" от Албена Стамболова.
Историите са сглобени около една съвременна богиня-майка. Нейното мълчание - мощно и непроницаемо - контролира битието на повечето персонажи и безвъпросно го мотивира. Необяснимите граници на съществото й задават тревожната мечтателност у съпрузите и децата й - но и залагат бягствата, крехкостта, късните ридания на мъжете.
А раждащата бебета и недоумение Мария продължава да се предпазва от размишления върху другите хора, опакована във внимателното удоволствие на мълчанието. Дори тайнствената й гибел не предизвиква облекчение или ликуване, а тривиално, дори нормализиращо оживление във вцепените й роднини.
И други (умалени) копия на богинята населяват страниците на романа - обаятелно-аномалната й дъщеря-близначка, която "не изглеждаше потисната, че не e по-определена", или младата галеристка, която бавно напуска своя луксозен психически ледник, след като е "устроила живота си така, че ако не работи от шест сутринта до десет вечерта, блясъкът на козината й помръква".
Истински четивният разказ на Албена Стамболова парадоксално се грижи за собствения си смущаващ лаконизъм. За него повествователното събитие се равнява на изграждането на нова връзка на персонажите със света, но още по-силно на разрастването на една обсебваща неопределимост. Основният за мен проблем на романа е как да опростим отношенията си с непроницаемото, с предначертаната смътност.
Психологически прецизно образован, стилистически ефирен, първият роман на Албена Стамболова хладно възбужда въображението. Защото по небивал начин ни говори за (отвъдността на) любовното чувство - слабо разпознаваемо, невменяемо.

Марин Бодаков