Отиде си от този свят и Илчо Димитров.
Може би съдбата му беше отредила повече земни дни. Не винаги обаче добрите намерения завършват с добър резултат...
Животът ме срещна с него през 1968 г. Аз - 20-годишно хлапе второкурсник, той - вече набрал скорост и популярност изследовател на новата и съвременна българска история. Поводът не беше добър - в нашия курс бяха разкрили "нелегална група", противопоставила се на навлизането на Варшавския договор в Чехословакия. Четирима колеги лежаха в следствието, но "службите" продължаваха да дирят "съучастници в заговора".
Споменът ми от тази първа среща е невероятната стръв, с която Илчо и неговата компания бранеха моите колеги от наказания. (А те вървяха от изключване от Комсомола до отстраняване от Университета.) Няма да е пресилено да кажа, че именно благодарение на тогавашните ни асистенти около Илчо, за науката бяха запазени хора като Мая Тодорова, сега професор в САЩ, споминалият се преди 3 години проф. Стайко Трифонов и други.
Шест години по-късно, през 1974, вече асистент, и аз се превъплътих в ролята на "примкнувшийся Шепилов" към "великолепната шесторка" на Илчо, бачо Кольо, бате Коце, Кьосето, Мержана и Милен. Нашите бивши асистенти, вече хабилитирани, спазваха желязна традиция - сутрин в 7.30 на кафе и лаф при Мария, в 12.00 - обяд и разходка в парка.
Върви шесторката, коментира разни случки от историята и политиката, а ние, младоците, слушаме. Страхотно "второ висше"! При това - поднесено във възможно най-приятния и най-запомнящия се вид. И с откровено тъжната ирония на хора, които знаят, че само в парка могат да си позволят думите, които изговарят.
Например за Хитлер като "дребен диктатор от ерата на Сталин". За Септемврийското антифашистко въстание в страна, където не е имало фашизъм. За прехода на България от "етапа на грешките на растежа" към "етапа на растежа на грешките". И още купища все такива "богохулни" за онова време неща.
Всеки един от шестимата си беше "терк" по своему. Но безспорният авторитет, а много често и арбитър в нерядко ожесточените спорове, си оставаше Илчо. И не защото вече беше станал професор. Просто пред него някак си естествено и небивалиците на бачо Кольо Генчев бяха по-умерени, и политическите гадания на Кьосето - по-малко пристрастни, и интерпретациите на "ролята на БКП в българската история" на бате Коце - не чак толкова ядливи.
От Илчо се научих - и знам, че не съм само аз - и как точно се пише. Бях много учуден, когато за първи път видях негов ръкопис. Разхищавайки хартията, той оставяше половин лист поле! Обясни ми, че винаги, когато прочетеш повторно това, което си написал, все има нещо да добавиш или промениш. Ето за това било полето. Следвах наученото от него чак до появата на компютъра.
Илчо периодически ставаше някакъв "голям началник". Но никога не забравяше и не изоставяше факултета и Университета. Така благодарение и на него (а нерядко - и само на него) маса колеги се сдобиха с жилища, маса други отидоха на специализации в чужбина, маса трети пък бяха "рекламирани" като автори в медиите (пустата асистентска заплата все не стигаше).
През 1979 г. Илчо, вече ректор, ми съобщи, че ме изпраща като лектор по история в Мадрид. Само дето от МВР не ми дадоха задграничния паспорт - много съм се бил "отвивал" в приказките си. Месец по-късно в кабинета си Илчо ми дръпна едно грандиозно конско. От което две неща запомних и две неща разбрах.
Запомних, първо, че нито за миг не ме упрекна за това, което съм "приказвал", а че не съм се съобразявал пред кого приказвам. И второ, да не се притеснявам, защото това било типичен ход на "системата" - като видят, че някой "младок" тръгва по-силно, да го "понатиснат" и "посплашат". А разбрах, първо, че веднага се е запознал "там, където трябва", с "делото" ми. И второ, че ще ми помогне. Както и стана. И пак знам, че не съм бил единственият подобен "случай".
Илчо си беше ляв човек, социалист. И никога не измени на принципите си. След 1989 г. това понякога му излизаше доста скъпо. Непрестанно подмятаха какви ли не гнусотии по негов адрес. Обявиха го дори за "възродител" само защото не се колебаеше открито да казва позициите си. И да не ги променя според конюнктурата на времето, както направиха някои колеги.
Не съм го видял обаче нито веднъж да покаже, че е засегнат. Даже и от най-несправедливите упреци. Може би с едно изключение - когато за втори път стана министър. Разказа ми как е протекло "калесването" му. Когато Виденов го поканил, Илчо го предупредил да не би "славата" му на "възродител" да предизвика проблеми с ДПС. А очите на Жан светнали - "Ами точно заради това!".
Разказваше, но като че ли наистина му беше криво. Да те оценят не по качествата и над 20-годишния управленски опит, а по една инсинуация. Че и да покажат, че й вярват...
Между другото, докато беше министър, пак кипяха бурни страсти около утвърждаването и издаването на учебници. Изглежда в тази работа наистина има бая келепир... Та, Илчо ме цани за председател на комисията за учебника по история за 10 клас. Когато накрая взех смешно малкия си хонорар, му разказах как едно от издателствата ми е предлагало около хиляда пъти повече, и то "в зелено", за да мине точно неговият учебник. В типичен негов стил той пък ми каза, че тъкмо на глупостта ми разчитал.
Представям си какъв е бил пък чисто политическият натиск върху самия Илчо. Остана обаче само онзи учебник, който наистина заслужаваше. Писан при това от колега, който от години не разговаряше с него "по политически причини".
Ами ей това беше за мен Илчо Димитров. И дано неговата наистина светла земна душа почива в мир поне в отвъдното.


Проф. Драгомир Драганов