Изключително трудно е човек да си обясни, да приеме, че смъртта е неразривна и дори "естествена" част от живота, която го обновява непрекъснато и го тласка напред, защото смъртта е и тази, която не допуска безостатъчното развитие на човешката личност. Заради нея изчезват ценни качества, натрупан опит, неосъществени намерения и възможности навреме да предадеш неповторимото на своите съмишленици. Човешкият живот винаги е бил недостатъчно дълъг като време и не докрай осмислен като съдържание.
Ние, историците, имаме изострено до болезненост чувство за непрекъснато изтичащите дни. Наскоро чествахме седемдесетата годишнина на академик Илчо Димитров и му пожелахме от все сърце дълголетие, но - уви - не се сбъдна да доизживее зрелите години на равносметката и обобщението. Той бе достатъчно мъдър и в по-младите си години, за което необоримо свидетелства написаното от неговата ръка, оставила дълбока следа в българската историопис. Всички сме чели неведнъж неговите трудове, та не е необходимо да ги изброявам. Единствено ще си позволя да изтъкна пословичния стремеж на историка в него да се доближи, колкото е възможно повече, до мъчно осъществимата мечта, наречена гръмко "историческа истина". Така Илчо Димитров доказа на съмняващата се общественост, че историята също може да бъде "точна" наука, въпреки навестяващите я "неточни" историци. Колегата ни бе ощастливен да живее в три епохи, което е рядък жизнен жребий. Той съумя да свърже историческото време с героите на своите книги, важно предимство за изследвача на новата и съвременната история. Той бе сред най-видните историци, които преосмисляха историята от полза за настоящето и с поглед в бъдещето, защото "чистата" наука се затваря в себе си, а общественополезната се отваря към хората. И още нещо - той успя навреме да напише своите спомени, за разлика от мнозина други историци.
Илчо Димитров защитаваше достойно своята гледна точка за хода на "текущата" история, на която не само беше свидетел, но и в която лично взе участие. Историкът-гражанин и родолюбецът не остана да гледа отстрани, макар че невинаги разполагаше с време за отдалечаване от злободневието. Разбираемо е, че някои не споделяха неговите убеждения, но трябва да се признаят човешката му почтеност и рядкото безкористие в желанието да бъде полезен на народа си и чрез средствата на политиката.
Той бе не само изтъкнат учен и университетски преподавател, но и вещ познавач на управлението на образованието и науката. Длъжностното му въздигане сякаш е белязано от "пръста на съдбата". Голямата административна свръхзаетост откъсваше Илчо Димитров от обичайните занимания, обаче му даваше възможности да допринася за реформите в образованието и науката. Той гледаше на своето на два пъти "министерстване" като на временно пребиваване във властта, предприето от чувство за дълг.
Историкът има предимството да знае, че нито с него започва, нито с него свършва историческата наука. Илчо Димитров знаеше не само да опише "как", но и да обясни "защо" се е случило едно събитие, както и ролите на личностите в неговото осъществяване. Той бе по своя начин инакомислещ, утвърждавайки новаторския дух в историческата колегия с достоен пример за младите "попълнения". Задълбоченият изследовател не приемаше приспособяването на непроменимото минало към политическото настояще, както и навика на победителите да пишат "окончателно" историята. Същевременно той бе радетел за приемствеността между поколенията чрез "надграждане над постигнатото": "Да започваш отново, значи да се връщаш назад."
В скръбта е невъзможно да се намерят подходящи думи за утеха, но все пак нека изразя увереност, че академик Илчо Димитров ще остане не само в нашите спомени за него и в съкровищницата на българската историография - той вече е записан в съвременната история. Направеното и постигнатото от него дава възможност за "надграждане" и развитие напред. Човекът, ученият, преподавателят си отиде с тленното, но остави духовното наследство, за да го съхранят и обогатят неговите следовници.


Георги Марков
директор на Института по история при БАН