Не пиша на хартия
Нямам предварителна представа за него. Само имам огромен респект от романа, който току-що е излязъл от ИК "Стигмати" в превод на Светла Кьосева. Четенето ми коства няколко безсънни нощи и доста силна потиснатост. Впечатлена съм от изключителната му кръгова или огледална структура, от това, че краят е дословно повтореното начало, както безкрайният и безначален живот. За съвременната унгарска литература Краснахоркаи е важен, но странен автор с мрачно и поетично излъчване. Роден е в неизвестния за мен град Дюла през 1954 г. Следвал право и унгаристика. Занимавал се с музика и изобразително изкуство. Последният му роман излиза през 1999 г.и се нарича "Война и война". Отварям вратата на хотелското фоайе и го виждам в гръб. Не изглежда строг. В миг се успокоявам, особено след като забелязвам шапката - черна и внимателно поставена на масичката пред него. Обръща се леко. Изтънченост и финес са първите думи, които ми идват наум. Гледам го как отпива от кафето и чакам. Още не знам, че на титулната страница на романа си след малко ще ми напише: "От моя първи час в България". Въпросите ми се изпаряват. Eстествено, затова зададох първо най-важния - за изключителния стил на "Сатанинско танго".

- Много се радвам на този въпрос, защото репортерите в най-малка степен се интересуват от това. Винаги се интересуват защо сте толкова висок или защо сте толкова нисък, от коя страна идвате и какво ви е мнението за това какво се е случило на 11 септември в Ню Йорк, какво е мнението ви за политическото положение в Унгария, но книгата, обикновено книгата е някъде далече. Така, че много се радвам, че можем да говорим направо за книгата. Този роман не е някаква история. Това е картина на състояние. Състояние на човека, всъщност една картина за това докъде сме стигнали. Естествено, това е изключително унгарски роман. Мисля, че неговата валидност се отнася до картина и на състоянието в Източна и Централна Европа. Не се свързва непосредствено с някаква историческа епоха. Не може да се каже точно в коя година става действието. Става въпрос за 60-те, 70-те и 80-те години на ХХ век. Според мен това би могло да се случва където и да било. Даже, когато книгата се появи във Франция и в Германия, в Америка и в Испания, винаги, когато съм се срещал с хора, казваха, че това е история, която те отвътре много добре познават. Защото онова, за което става дума в книгата, всъщност е едно вътрешно състояние на човека, това е една проекция на човешката природа. Книгата става присъда над това, че нещата са фалшиви, те не са истински. Накратко тя е една комедия на разпадането на човешката общност, на човека, когото измамват, но всъщност това са хора, които заслужават да бъдат измамени.
- Наричат ви унгарския Кафка. Как вие приемате това определение?
- Аз съм един унгарски поклонник на Кафка. За мен Кафка означава твърде много. Всъщност той беше много важен в младежките ми години. Но мисля, че правя съвсем друг вид литература.
- Всеки писател поставя себе си в някаква редица от други писатели. От кого се възхищавате, с кого се сравнявате?
- Тук трябва да спомена много имена. Трябва въобще да говоря за световната литература, защото не мога да спомена само писател като Кафка. Освен него, много харесвам Стендал, който е съвсем различен. На първо място поставям Самюъл Бекет, пак на първо място Марсел Пруст, отново на първо място Томас Бернхард, и пак на първо място Малкълм Лоури... На първо място са и унгарците Петер Хайноци и Янош Пилински. Хайноци е един много трагичен писател.
- Дали тази действителност, за която става дума в книгата, може да се отнесе само към онези години или за всяко време?
- Да, нещата се развиват в онези години, но когато казвах това, имах предвид, че в тази книга нещата стават в безвремието. Помислете за това, че става въпрос за много хора, които от психологическа гледна точка са преживели различни епохи. Кой смее да твърди, че човекът се е променил в тези епохи? Човек въобще не се променя. Ако изобщо се променя, то по-скоро се променя към разпад.
- Толкова ли е трагична и безнадеждна, и безизходна съдбата на човека?
- Да.
- За пръв път сте преведен на български и в Източна Европа. Каква реакция очаквате?
- Очаквам много. Очаквам да обикнат тази книга. Очаквам да обикнат героите й, да имат съчувствие към тях. Да могат да говорят на езика на съчувствието един с друг. Очаквам това да бъде една много важна книга в техния мироглед за света. Мисля, че повече от това не мога да очаквам.
- Как биха оцелели литератури като българската и унгарската, които се пишат на малки езици?
- В самото начало и Библията е писана на такъв съвсем малък език. Мисля, че не зависи от това колко е малък един народ или пък на какъв език се пише, защото много добри книги са написани от писатели от малки народи, а зависи от това, че ние можем да дадем една универсална картина за човека. Ако един език се говори от петдесетина човека и след две седмици се говори от 30 души, или пък ако един човек говори на един-единствен език и другия го разбере, дотогава винаги ще има надежда за това, че посланието на една книга, на една поезия ще може да изрази света.
- Не чувствате ли агресията на английския език, който вече сякаш поставя условия пред писателите?
- Аз не смятам, че английският или който и да е от езиците може да заплаши някои от малките езици. Мисля, че хората могат да бъдат плашени, но не мисля, че езиците са врагове. И ако английският има големи имена - писатели и поети като Томас Пинчън, аз не се страхувам от това, че той би могъл да потисне който и да било друг език от Третия свят или пък от страните от Източна Европа. Защото не става въпрос за езици. Не от езика трябва да се боим, а от неартикулиращия човек, от безскрупулния човек, от бруталния човек, от човека на ниско ниво, за който няма ограничения - той е опасният. Така, както по-рано руският език не беше пречка, а беше възприеман като един имперски, агресивен език, езикът на потискащата система, но руският нямаше нищо общо с тази система - това е езикът на Достоевски, на Тургенев, на Булгаков, а пък английският език е езикът на Шекспир, на Бекет и на Пинчън.
- В едно интервю казвате, че писателят цял живот пише една книга. Значи "Сатанинско танго" беше началото на следващите ви романи?
- Това беше първият ми публикуван роман. Аз го писах от двайстата до двайсет и шестата си година и смятах, че повече няма да пиша.
- Защо?
- Защото смятах, че в една книга ще мога да изразя всичко онова, което бих искал да изразя в една литература. Аз не исках да пиша книги. Исках да напиша книга, която да бъде способна да изрази това, което мисля. Защото аз всъщност не смятам себе си за писател. Интересува ме нещо по-дълбоко, което всъщност ме разтърси в живота. И поради това започнах да пиша. Всъщност аз търсих формата на това потресение. След като измина известно време от появата на "Сатанинско танго", вече усещах, че от друга посока ще се опитам още веднъж да дам картина на онези събития, които са се развили в първата ми книга и сложих нещата на 6 км по-натам от нея. Започнах да пиша отново. Мислех си, че пиша нова книга, защото включих нови герои. В началото тя изглеждаше като нова история, но когато я завърших, забелязах, че до такава степен е близка с първата, че всъщност заедно нея представляват една книга. Името на романа е "Меланхолия на съпротивата"...
- Доколко играете с фикция и реалност в "Сатанинско танго"? Дали реалността не е по-страшна от измислицата?
- Не мисля, че реалността е по-страшна от това, което аз съм измислил и което се разиграва в романа. Дори внимавах да не може да се сменя фикцията с реалността. Фикцията на "Сатанинско танго" дава картина на свят, за който не можем да кажем, че е съществувал тогава и тогава. Това можеше да се разиграе в която и да е точка на реалността и в която и да е епоха. Но има друго нещо интересно в случая. Мисля, че то може да се нарече много опасно, страшно. Когато бях вече в края на написването на романа, дните ми протичаха така: сутрин се разхождах до една кръчма, там вече изчезваха първите пиячи, имаше тишина, спокойствие и тогава можех да разсъждавам, можех да мисля върху книгата. Защото аз не пиша на хартия. Винаги най-напред написвам в главата си изреченията, и когато вече има една картина, си я записвам. Един ден обаче, погледнах през прозореца и видях един човек, слаб, около 55-, 60-годишен мъж, със зачервени очи, с дълго палто, личеше си, че студува и когато дойде съвсем близо, вече ми беше много познат като физиономия. Когато премина пред кръчмата, осъзнах - Боже Господи, това не е друг, а моят главен герой. И тогава вече се уплаших, че го видях в реалността. Това е отговорността на писателя.
- Дали изкуството в днешно време може да влияе?
- Ролята на писателя в XXI век се променя, защото има много малко чувствителни хора, които четат книги, и задачата на писателя е да пише такива книги, които да намерят тези чувствителни хора.
- От 1983 година сте на свободна практика. Колко важна е свободата?
- За мен единствената възможна форма на съществуване е свободата. Ако човек отхвърли това общество, не може да бъде едновременно и част от него. Така че свободата е нещо неотменно. Не мога да си представя да не съм свободен. Много по-трудно беше да се поддържа тази свобода преди години.
- "Сатанинско танго" ми се стори доста потискаща книга. Как се дистанцира личността на твореца от творбата? Виждате ми се уравновесен и ведър човек...
- Мисля, че това в моя случай е само привидно. Не се чувствам нито уравновесен, нито ведър човек. Не играя ролята на потисника, на агресивния. Не мисля, че има противоречие между моята същност и книгата.
- Как възприемате филмите, правени по вашите книги?
- Има един режисьор, чиято мания е да прави всичките си филми по моите книги. Бела Тар. И слава на Бога, поради жанра на това изкуство, филмите са видяни от Япония до Щатите. Обикновено сценариите ги правим заедно. Това е много голямо страдание за мен, защото аз не обичам правенето на филми. Бела Тар е много строг човек и не мога да му кажа не, защото прави добри филми. Да, той действително прави много добри филми. Наскоро един американски критик отдели в своя книга цял раздел от нея за филма "Сатанинско танго". На предишния фестивал в Кан, на световната премиера на новия ни филм "Меланхолия на съпротивата" се случи следното. След филма хората започнаха да пляскат и не искаха да престанат. Бела Тар не обича да излиза пред публика. Пляскането не престана, продължи около 6 мин., 8 мин. и в 10-ата минута буквално го внесоха вътре. Тогава той каза, че видял, че тези хора са загубили търпението си. Всъщност те били гледали един филм, който осъзнали, че върнал собственото им достойнство, загубено през годините. Пляскането било като демонстрация срещу идиотските филми, които в момента управляват света.
- Писането се различава от киното, прави ли ви то по-самотен?
- Да, самотен съм, но не съм сам.

Въпросите зададе Силвия Чолева



Интервю с
Ласло Краснахоркаи