Омерзяваща журналистика

Правенето на журналистика в България не изисква кой знае колко ум, всеизвестно е. Самочувствието обаче на работещите в ниски по качество и високи по тираж издания е равно, изглежда, единствено на количеството им собствена глупост - стигаща, пък и надвишаваща масата на целия световен океан. Че това е така, се видя на 17 март 2002 г. в предаването на bTV "Сблъсък", където като на тепсия ни бяха поднесени двата най-характерни типа нашенска журналистика: най-напред "прилепите" (както те сами се назовават) от "Нощен труд", след това Волен Сидеров от "Монитор", прочул се най-вече с манипулациите в своите статии, както и с брутално-лъжливата си книга "Бумерангът на злото".
Първия тип можем да назовем "съзнателно оглупяване". Неговата специфика се състои в съвсем ясното разбиране, че журналистиката, която правиш, е пошла и вулгарна, ала въпреки това не ти пука; казваш си, че други вършат същото, оневиняваш се с някакви западни издания от подобен тип, което ти помага да дерзаеш и с някакъв маниакален устрем да "издирваш" уж "новини", а всъщност клюки, слухове, мръсотии. С професионалното убеждение, че колкото повече има от "трите течности", толкова по-добре. Оправдателният девиз на този тип журналистика е "Такъв е животът", но в техните очи този, даващ й алиби, "живот" не е нищо друго освен смрад, гад, нечистотии. За засилването на тъмните краски не се посвеняваш дори да поизлъжеш, както, прочее, си признаха работещите във вестника пред "Сблъсък". Това обаче не им създава проблеми със съвестта: в предаването те се явиха веселички, щастливички, руменобузи заради 10-годишнината на своето издание. Направо оглупели от радост. Ала оглупяването при "Нощен труд" си е закономерност: писането на глупости няма как да не се отрази негативно на функционирането на мозъка.
Втория тип можем да назовем "съзнателно манипулиране". Специфичното тук е в съзнателното изкривяване и премълчаване на фактите, в едностранното им разглеждане и страстния обвинителен тон, с който се поднасят. Оправдателният девиз тук е: "Такова е моето мнение и аз имам право да го кажа". Тук няма обективност, няма истина, само полу-истини, които неизбежно се превръщат в лъжи и манипулации. Един контент-анализ на статиите на Волен Сидеров неминуемо ще извади точно такива мерзости на повърхността, въпреки че според мен подобна фигура едва ли заслужава чак такова внимание. Тук просто е взет за емблема на тази гърбава журналистика, която, естествено, той не съумя да се стърпи и демонстрира едно към едно и в "Сблъсък". Какво да се прави, псеудоманията (страстта да се лъже) е като клептоманията (страстта да се краде) - не може да се удържи.
Трудно е да се каже кой от двата типа никаква журналистика е по-опасен. Вторият е по-лесен за демистифициране, но пък е някак по-рафиниран и поради това по-убедителен. Той все пак чете, ако и избирателно. Докато първият води до тотално опростачване, а в своята самоубеденост, че върши нещо значимо, дори не може да бъде опроверган. Разбира се, манипулативната журналистика също не е кой знае колко вслушваща се в чуждия глас, но с нея поне е възможно да се спори, да се интерпретират изнасяните факти и т.н. Докато при глупостта единственото, което можеш да сториш, е да действаш според максимата, че по-умният винаги отстъпва. Защото за всичко друго на този свят има лек, само за глупостта - не.

Митко Новков







Петък,
ранна утрин