Джазът като автобиография

- Пол Върсър Елингтън, бихте ли описал с няколко думи "организацията", която ръководите. Това биг-бенд-"привидение" ли е в истинския смисъл на думата? Някои например биха го нарекли "музикален музей" или нещо друго?
Пол: Има хора,които биха го нарекли и по-лошо. Все пак струва ми се, че не можем да бъдем наречени "оркестър-привидение", защото сегашният оркестър изразява чувства и емоции различни от тези на оригиналния оркестър на Дюк.
- Вие сте поел ръководството на този оркестър само в името на семейната традиция или по някакви други причини?
Пол: Правя това просто защото го искам. Никога не съм бил принуден да работя. Това е въпрос на любов, а също и необходимост да общувам с джазовите музканти.
- Композирате ли музика?
Пол: Да, само че още уча някои неща.
- Дюк имаше на разположение уникални музиканти, оригинали, ако мога така да се изразя. Не се ли страхувате, че сега някой, който се опитва да ги следва, е на път да се окаже имитатор в някаква степен.
Пол: Ако те не са обучени, както трябва, ако нямат подходящото образование, те ще изсвирят това, което е изсвирил Бен Уебстър нота по нота. Но ако са образовани джазови музиканти, каквито например са Бен Уебстър или Пол Гонсалвес, никога не биха свирили едно соло два пъти по един и същи начин.
Пейшънс Хигинс: (тенорсаксофон, лидер на саксофонната секция, дългогодишен участник в оркестъра): Джазът преди всичко означава индивидуалност. Тук никой не имитира нищо. Ние просто изразяваме нашето уважение към големия композитор, но сме индивидуалности. Аз седя на стола на Пол Гонсалвес, но не свиря като Пол Гонсалвес, Пол Мърсър Елингтън седи на мястото на Дюк Елингтън, но не е Дюк. Пол също е индивид, който расте и се развива. Дюк беше новатор и едва ли би се зарадвал, ако бъде имитиран. Лорънс Браун (тромбонист от оркестъра на Дюк) не свиреше като Бен Ървис. Дори когато Дюк беше още жив, той не искаше новите попълнения в оркестъра да свирят като своите предшественици.
- Каква е репертоарната политика, кой прави аранжиментите?
Пол: Да направиш един концерт е почти като да напишеш една песен. Не можеш да изкараш целия концерт в едно и също темпо, трябва да се опиташ да променяш настроението на публиката в рамките на концерта. А що се отнася до писането на музика, тук човек има собствен вкус. Ако правя песен за оркестъра, трябва да съм в състояние да я напиша така, че всеки човек след това да може да си я тананика сам. Песента да може да се запомни - това е най-важното за мен.
- Доколкото зная, оркестърът на Дюк Елингтън преди всичко е концертирал и е прекарвал по-малко време в студиото.
Пол: Дюк Елингтън беше най-голямата попзвезда на своето време. Разбира се, сега ние сме в съвършено различна ситуация и най-важното за нас е да запазим спомена за Дюк жив.
- Чувствате ли комерсиален натиск от страна на попмузиката в Америка?
Пол: Притеснявам се, като видя някой на сцената, който само синхронизира текст с устните си. Притеснявам се също, когато видя, че някой пише музика и текст за песен и използва времето си да учи някакъв инструмент или как се пише музика само защото по този начин ще го сметнат за по-интелигентен от другите.
- Как се избират музикантите сега във вашия оркестър?
Пейшънс Хигинс: Музикантите сега се избират по същия начин, както някога, когато Дюк Елингтън е бил жив. Някой идва при Дюк и му казва:"Хей Дюк, имам един голям саксофонист, ти трябва да чуеш това момче". А в случая с Били Стрейхорн:"Хей Дюк имам един невероятен пианист и ти трябва непременно да го чуеш". Когато аз бях избран в оркестъра, диригент беше бащата на Пол-Мърсър Елингтън. Музикантите в бенда му съобщиха за мен и той ме взе. Ето така се избират музикантите.
Когато Дюк Елингтън наеме някой, той се доверява на неговото музикално майсторство, така че този музикант може да препоръча други хора. Мърсър и Пол следват тази традиция - това е традиция на доверието. Ако ти наемеш някого и той реши, че някой друг е добър музикант, ти просто приемаш тази препоръка. - Можете ли да опишете какво представлява Ню Йорк днес по отношение на джаза?
Уоли Уотсън-барабани: В Ню Йорк, в най-добрите дни на Дюк Елингтън е имало около 20 клуба, в които се е свирело джаз. Сега има около пет, защото музикалният бизнес се промени и, както Пол каза преди малко, самата музика се промени. Джазът вече не е най-популярната музика в САЩ и това се дължи по-скоро на хората, които управляват музикалния бизнес отколкото на самите музиканти. Както в САЩ, така и тук парите говорят... Просто хората, които управляват бизнеса, намират, че могат да спечелят повече пари от това, което днес се нарича попмузика.
Пол: Аз обаче виждам как все повече хора идват, за да чуят "жива" музика, защото са преситени с нещо, което не е истинско. Тези например, които идват да чуят нашия бенд, след това си отиват доволни, защото виждат живи хора, които влагат сърцето и душата си в изпълненията. Мога да обещая, че каквото и да правя за в бъдеще, това ще бъде жива музика, а не генерирана от компютър само защото някой ме е помолил да му направя услуга.
Уоли Уотърс: Мисля, че публиката, общо казано, която не е слушала симфоничен оркестър, а само рап е силно изненадана от силата на симфоничния звук, когато го чуе. Мисля, че същото се отнася и за хората, които идват да чуят нашия оркестър. Хората от информационните средства имат голяма власт в представянето на този вид музика пред младите хора. Ще ви разкажа един случай. Обади ми се един продуцент на рапмузика и ми съобщи, че има великолепна идея, за която молеше да му помогна. Той искаше да добави истински ударни инструменти към някаква рапмузика, но не знаеше дали това е възможно. Очевидно той никога не беше се докосвал до истинска, жива музика, защото според него ударни инструменти са се записвали преди много години, но не и сега, когато всичко се прави от компютър. Самият аз, Джак и Пейшънс преподаваме в училища, за да учим децата какво е джаз, какво е музиката въобще, защото джазът не е само американско наследство, той е световно наследство.
- Пейшънс спомена Били Стрейхорн. Добре известно е, че Били е бил нещо като "alter-ego" за Дюк Елингтън. Вие имате ли "alter-ego", Пол?
Пол: Неговото име е Томи Джеймс и, разбира се, Джак, който балансира нещата, но Томи е един от тези хора, при които линията между гения и лудостта е много крехка. Томи е пианист и солист и всеки друг, който свири на пиано, се страхува да се изправи срещу него.
- Пол, трудно ли е да вървите по стъпките на дядо си?
Пол: Някой ме попита може би преди около час трудно ли е да бъда винаги в сянката на Дюк Елингтън, а аз отговорих, че ако това действително е така, то това е най-великата сянка, под която може да бъде човек.

Емил Войников





Диалози с оркестъра на Дюк Елингтън