Знам , че яростта не е най-добрият съветник. Въпреки това май няма да мога да я скрия. Защото подобна дебелашка нелоялност отдавна не ми се беше стоварвала. Става дума за досадната вече история с българските нобелови кандидати, с предложенията по-точно: Йордан Радичков и с всички средства защитения Антон Дончев. От какво ли? От една научна статия на френската преводачка на много български автори Мари Врина-Николов, която може да бъде прочетена в liternet.bg и тогава ще лъсне цялата скалъпена история за "поругаването" на "българщината" от авторката. Но къде-къде е по-лесно да извадиш нещата от контекста и да ги изопачиш! "Труд" се потруди да затвърди поговорката ни: "Направиш ли добро, хвърли го на пътя." То не бяха плювни, не беше кал! Да, има една преводачка на български автори във Франция - Мари Врина-Николов, която се е заела не само да превежда, но и да се бори на френския книжен пазар да се появи най-стойностното, написано у нас, и то съвременно, естествено онова, което евентуално ще заинтригува френските читатели. А нас просто ни засърбяват ръцете и устите да обидим, да омаловажим, да преиначим и унизим този, който иска само доброто за нещастния български писател, когото и без това малко добри чужди преводачи се хващат да превеждат. Няма уважение, няма благородство. Има омаскаряване. Простащината, интригантството (за кой ли път у нас) омърсиха литературата. Реших, че след като "Труд" поде тази грозна кампания срещу Мари Врина, редно е, задължително е да се даде думата и на нея! Забавеното публикуване на нейния отговор в същия вестник е явна стратегия. Хич не ме интересува стратегия за какво - ясно е, че същността е долнопробна! По-важно, че един друг вестник - "Дневник", смятан поне от мен досега за по-добрата алтернатива, постъпи по същия грозен и некоректен (евфемизми) начин! Взе и одобри в лицето на редакторката Валя Стоянова моето интервю-отговор на Мари Врина и... не го пусна. Две седмици. Междувременно ми се наложи унизителното обаждане през ден-два, защото всеки път чувах обещания, че ето, утре, в понеделник, вдругиден и пр., интервюто ще излезе. Две цели седмици търпях и се опитвах да бъда любезна, като си казвах, че това е ежедневник и има много, още по-актуални събития за публикуване и обговаряне. Пък и ние от литературата, от българската, сме свикнали да ни оставят последното ъгълче, да ни пренебрегват в името на уж по-големите цели като икономика, политика, шоу-бизнес, спорт и още, и още. Нищо не се случи. Не се почувства неудобно и съответната редакторка на "Дневник". Затвърдих високото си мнение за българския гьонсуратлък! Но всяко зло - за дърво (съвременна версия - б.а.) - интервюто си намери точното място. Е, това вече трудно се понася - само специализираните издания ли ще останат единствен остров на лоялността, когато става дума за нещо, от което не падат пари, като изкуството? Свободата на пресата свобода само за избрани ли е? Ей така си питам и си отговарям наум с уклончиви фрази, които често се изобразяват с чертички или многоточие. Защото в случая не става въпрос за онези, които и без това са наясно кой крив, кой прав, а тъкмо за по-широката аудитория, която все още си живее с илюзиите и митовете от миналото. Не само по отношение на историята, но и по отношение на литературата, пък и защо не на политиката... И вместо да се опитаме всички тях да ги прочетем като съвременно мислещи хора, ние пак обуваме цървулите и слагаме, е хайде, не капите, но каскетите.
Едва ли след цялата долнопробна история на българските кандидати за Нобел им стана по-добре! Същото може да се каже и за неорганизираните в стройни агитки нормални хора - пишещи и четящи. Само на кои им е добре?
Случаят отново ни прати да си учим уроците. Небрежно е преподавано!

Силвия Чолева