Кому е нужно?
- Иска ми се да се върна към предисторията на раздухания наскоро от в. "Труд" скандал около вашата статия "Исторически кризи и митове на националната идентичност: няколко илюстрации от българската литература на ХХ век" от сборника "Балкански идентичности". Защо тя предизвиква такъв скандал?
- Трябва да призная, че бях силно изненадана от статията "Една французойка срещу Антон Дончев" на г-жа Ива Йолова от в. "Труд". Впрочем това заглавие ме връща към хиляди подобни, прочетени в архивите на в. "Литературен фронт" от най-твърдите години на тоталитаризма. Тази история наистина има предистория, и то тя беше подготвена преди повече от година. Може би господин Нольо не си спомня, но пък аз много добре си спомням, че във в. "Труд", в същата рубрика на г-жа Йолова, на 21 декември 2000 г. заедно с Николай Стоянов тогава те обвиниха българския посланик Стефан Тафров, че бил "кадровик" и зачеркнал Антон Дончев и самия Николай Стоянов от канените във Франция писатели. Това беше по времето на инициативата "Хубавите чужденки" - представяне на български писатели пред френската публика в Париж и в провинцията. Тя продължи цяла седмица и беше наистина много хубава. Мисля, че в този случай се смесват два пласта. Първо, отношението на г-н Нольо. Преди известно време, когато превеждах за неговата издателска къща, той ме тачеше като преводач и ме хвалеше за моите преводи на Йордан Йовков и Йордан Радичков, но явно имам два "гряха" пред него. Сега си позволявам да ги спомена, защото преди дни излезе статия, която ме засяга точно по тази тема. Първият "грях": по време на "Хубавите чужденки", когато се решаваше кои български писатели да бъдат канени във Франция, той искаше на всяка цена да наложи своите писатели, между които бяха Антон Дончев, Анжел Вагенщайн и неговият добър приятел Николай Стоянов. Тогава не скрих, че за мене Анжел Вагенщайн е по-скоро един известен сценарист, а Николай Стоянов според мен не е такъв голям писател, че да представя българската литература във Франция. Бях на мнение, че - понеже списъкът трябва да бъде ограничен - трябва да има място и за талантливи млади писатели. А относно Антон Дончев - държа да кажа, че никога не съм твърдяла, че е расист. За каква раса става дума? Като издател г-н Нольо получава субсидия от френския Център на книгата, за да може да плаща хонорарите, които се полагат на преводачите. И тъй като цели 2 години той забави тези хонорари, а в същото време заради "случая Николай Стоянов" се държеше твърде некоректно с мене, апелирах пред френския Център на книгата и пред Дружеството на френските литературни преводачи, в което членувам, и спечелих. Това беше вторият ми грях. В крайна сметка - всяко зло за добро. За мен има нещо хубаво - сега аз издавам своите преводи в реномирани издателства като "Фебус", "Фата Моргана", "Льо Шерш Миди", с които чудесно работя, а г-н Ноло издава писателите, които харесва. Българската литература само ще спечели от това! Мнението на утвърдени специалисти за моите преводи както във Франция, така и в България (например това на покойната Дора Валие, на Цветан Тодоров), е много по-ценно и скъпо, отколкото твърденията на един френски издател. Който на всичкото отгоре не може да говори български, а в същото време претендира, че самият той превежда български автори... А аз, докато имам възможност да превеждам писателите, в които вярвам и които вярват в мене, ще бъда щастлива.
- Струва ми се странно, че една научна студия възбуди такива отрицателни емоции в България. Като че ли не сме чак толкова толерантни към различното мнение и сякаш това ще се отрази негативно на българските предложения за Нобелова награда?
- Засягате любопитен момент. В моята студия аз естествено не се изказвам за или срещу Антон Дончев. Това не е работата на литературния критик, а просто разглеждам начина, по който дадена литература, дадени творци създават и боравят с исторически и културни митове. Всяка литература има такива, всяка култура. Спирам се на тетралогията на Димитър Талев, на "Време разделно" на Антон Дончев и на "Барутен буквар" на Йордан Радичков.
- Там цитирате мнения на Вера Мутафчиева, Тончо Жечев, Румен Даскалов, все сериозни имена...
- Да, не само аз мисля по този начин. Относно "Време разделно" критическият ми интерес беше насочен към това как властта и идеологията са използвали литературата и киното, за да манипулират общественото мнение. А какво точно се случи преди две седмици? По съвсем огледален начин един български уж демократичен вестник използва научната ми студия, която впрочем беше написана още преди две години на френски и която няма нищо общо с днешния дебат в България по повод предложенията за Нобелова награда, отново да се манипулира общественото мнение. В скоба искам да прибавя, че същият демократичен вестник получи моя отговор по факс на 21 януари 2002 г., а го публикува чак на 2 март.
Човек може да се запита защо им е това днес, защо им е била нужна моята статия, но интересът всъщност е много прозрачен.

- Как според Вас влияят интригите и завистта на популярността на българската литература навън?
- Цялата тази история, целият този шум беше да се направи нещо ново от нещо старо. И наистина, как да се вдигне шум около един роман, написан през 60-те години. Става дума за писател, който не е нов на литературната сцена, за произведение, което сега беше издадено за 16-и път. Такива многошумни премиери правят ли се за книги, които днес излизат в чужбина на френски, на английски, на немски, например? В цялата тази история мен наистина ме натъжават три неща. Първо: как може българската култура и литература да се популяризират в чужбина, ако нейните създатели и меценати се затварят в себе си, в своите неинтересни никому вътрешни жалки зависти, интриги, кавги. Не се организират шумни премиери за нови български книги. Второ: ако се реагира по този начин срещу чуждото мнение без сериозни аргументи, само с жълти думи и намеци, какво тогава е останало от прочутата толерантност на българина? Тя е толкова важна и ценна сега, особено на общия фон на Балканите. И от това следва друг много важен въпрос: какво се очаква от интелектуалеца? Да изкаже това, в което вярва, или това, което ще се харесва? Дали ще доживея до мечтаното време, когато българската културна политика ще подкрепя и морално, и делово тези, които полагат усилия да разпространяват тази култура и се борят безкористно за нея...
- След цялата тази история ще продължите ли да популяризирате все така активно българската литература във Франция?
- Разбира се. Знаете ли, моята връзка с България е вече от 30 години. Непрекъснато чета, общувам с приятели, а, слава Богу, имам много приятели в България - писатели, хора от науката. Обичам и уважавам достатъчно българската литература, за да зная какви са нейните ценности, оригиналност и богатство. Именно една от целите на моята студия, мисля, съвпада с интересната книга на Иван Еленков и Румен Даскалов "Защо сме такива? В търсене на българската културна идентичност". И това според мен е един въпрос, който засяга всички култури и народи. Със същия въпрос бих могла да апелирам и пред френската литература и френския народ. В този случай да не допуснем едно криворазбрано "българско". И ще цитирам Добри Войников, който призоваваше своите съвременници да не "вземат модата вместо цивилизацията". Аз бих искала да кажа: да не вземем национализма, вместо истинската култура. Има полезни културни митове, които сближават хората - не само хората в дадена страна, но и в целия свят; но има други, които само ги затварят в себе си и ги обричат на изолираност. Струва ми се, че образите във "Време разделно" са такива.
- Как избирате авторите, които превеждате, и кой е последният автор, преведен от вас?
- Аз имам един принцип. Ако едно произведение влезе в съзвучие с мене, ако го обичам и като музика, и като глас, и като текст, го превеждам. След това вече става една битка с френските издатели, защото те не са запознати много с българската литература. А и си гледат търговските интереси, което е нормално. Последната ми преведена книга беше "Естествен роман" на Георги Господинов, току-що привърших с превода на "Спомени за коне" на Йордан Радичков, която трябва да излезе през май, превеждам и Емилия Дворянова, Алек Попов и Антони Георгиев, разказите на Господинов.
- Къде е утехата след всичко, което се случи?
- В литературата, в работата, в чудесните приятели, които имам в България където се чувствам абсолютно вкъщи. Всяко чудо - за три дни, както се казва.

Въпросите зададе Силвия Чолева


Мари Врина-Николов е френска българистка и преводачка. Тя има защитена докторска дисертация и хабилитационен труд за професура по българистика.
Автор е на многобройни изследвания в областта на теорията на превода, лингвистиката и историята на българската литература. Превела е на френски редица произведения от Алек Попов, Антони Георгиев, Вера Мутафчиева, Виктор Пасков, Георги Господинов, Емилия Дворянова, Иван Бориславов, Йордан Радичков, Йордан Йовков, Ивайло Петров, Кирил Кадийски, Севда Севан и др. Носител е на многобройни литературни и преводачески награди, включително и на БАН. В момента Мари Врина-Николов е аташе по езикови въпроси към Френското посолство в Будапеща.

Разговор с
Мари Врина