М-М-М!
Има една стара градска песен от Балканите - за бедния рибар, дали знае мрежи да плете и в тях сърцето й да улови. "Фестивал Балкански Музикални Мрежи" спуска мрежа в музикалното море и се опитва да улови "специфична и уникална съвременна градска музика от региона". Началото е поставено с първия от поредица обещани концерти, наречен "Балкан Експрес".
Концертът маратон във Военния клуб всъщност бе мрежа от концерти - в една нощ, на едно място. Но за друго единство трябва много въображение... Взимаме го с нас в лодката и претърсваме заедно мрежите - много музика, миксове, мозайка от културни жестове, млада публика... Има ли уловени сърца?


Мрежите. Като видях афиша на "Балкански експрес", започнах да поставям нечутата още музика в мрежи. Един постер е визитка, ако не на музиката, то на програмата й, идейното й определяне. Защо се играе с клишето "Ориент експрес" - за да се асоциира с нещо познато на глобалното съзнание, като същевременно се прокламира оттласкване от ориенталското? Това деконструиране ли е, или конструиране на нова идентичност? И доколко тя е натоварена с позитивност? Не е ли обратното, заради политическите конотации на Балканите като "буре с барут"? А защо ги има тези коне? Просто заради каданса - клише за волност, динамика и т.н., или заради един друг балкански музикален празник с други балкански музиканти? И ако е така, не е ли малко плагиатско и некоректно по отношение на "Балкански коне"?
След концерта като че ли улових нещо в смисловата му мрежа - твърде напомняща ситуация, в която няма копие и оригинал, център и периферия, професионализъм и дилетантство, високо и ниско. Нещо против постмодернизма?
Колажът от концерти с колажна музика, наречен "Балкан Експрес", напомня на колажността като средство за изразяване и техника за структуриране, която може да се види в музикалната картина на света през постмодерната епоха. Търсенето на градивен материал за нови музикални проекти в традиционното творчество и екзотичните култури е не толкова откривателство, колкото възстановяване на клишета. Клишетата, градиво на музикалния колаж, се превръщат в архетипи. Търсачите също може да са "млад" архетип - "Анастасия" или "Балкански коне" за идващите след тях.
Все пак, колкото и пре-мрежено, по постмодерному да е ситуирана, идеята "Фестивал Балкански Музикални Мрежи" ми се видя с доста неясни контури. Обявената от организаторите, агенция "S. Style", главна цел е: "да се обсъди стратегия за създаването на централно и югоизточноевропейска музикална мрежа, която да организира концерти с мото "Музиката - най-лесният път за общуване и обмен на прогресивни идеи". Бъдещите стъпки са: реализиране на компактдиск и видео на участниците в мрежата през 2002-ра, работа за присъединяване на други групи в мрежата "от Виена до Истанбул", изработване на програма за обмен на мрежата през 2003-та. Звучи като от формуляр за кандидатстване с проект. Сигурно и така е било. Но в залата на Военния клуб не беше толкова добре формулирано.
И след като мрежата на прокламирания контекст отсъстваше, публиката сама си плетеше нейната. Как и какви музики улавяше е може би по-интересният ракурс към фестивала. Защото, да речем, и музиката на "Кисмет", и тази на Борис Ковач са достъпни в Голямата Мрежа. Виж www.ladaaba.com; www.boriskovac.com или www.tonecasualties.com/data/TC/kismet.html.

Музиките. "Исихия", които започват концерта, са най-пестеливи. Свирят три парчета, програмата им е по-малка от половин час. Представят екстатична музика. Отначалото бавно встъпление, после постепенно наслагване на тембри. Етното идва от екзотичните инструменти - рог, каба и джура гайда, кавал, две тамбури, тъпан, траки. И от пеенето, напомнящо църковни песнопения. Повечето са мултиинструменталисти, сменят по няколко инструмента. Неизменни са мощният саунд - звуковия фон прави синтезаторът, а ритъма като пулс маркира тъпанът.
Там-та-та, там-та-та - ритмична остинатна фигура. Два кавала държат равен тон. Вокалистът Калин, с голям червен кръст на дрехата си, надува рог. Може и да прилича на юдейски шофар, но асоциацията е по-скоро с призива в онова романтично и съдбовно време, когато едни мъже "за христова вяра и българско име" грабват меча, а други повече за първото избират пътя на безмълвието, съзерцанието и покоя - исихията. Включва се и каба гайда с бавно встъпление, ускорява се темпото, усилва се динамиката. Мощен конгломерат от звуци - вибрират, увличат, като морски вълни те потапят в дълбините на някакво първично чувство. Може да се видиш в кожи или в расо. Да се върнеш в мрака на праисторията с магическия тъпан. Или в здрача на средновековието с бавната вокализа: о-о-о... Така започва втората пиеса. Като черковно пеене звучи вглъбено и мъжките гласове си хармонират с ритмичния фон на двете тамбури.
Залата излиза от унеса и продължително ръкопляска. Третата пиеса започва със силна динамика, мощен саунд, ярки удари на тъпана. Мелодията на кавала напомня бавна българска народна песен. По-късно се улавя "една от най-българските ритмични схеми" - 7/8. Към певеца с бурдонен двуглас се присъединяват тъпанджията и кавалджията. Финалът ми се губи, защото тази музика те спасява от умозрението. Наистина има нещо мистично. Мисля си за това, докато чакам настройването на инструментите за втората група. Казват за "Исихия", че пишели история с музика. Не знам дали ми допада идеята, но това, което правят, звучи истински. Улавя те. И не мислиш дали е "етно-амбиънт" или нещо друго.
Не мога да кажа същото за втората група - "Лот Лориен" от Варна. Задържат се дълго на сцената. Правят десетина пиеси - едни звучат по-класически, други по-близко до фолклора, трети - дали етно, дали ню уейв - напомнят за Ения или Нона Йотова. Общото е, че са като пъзли с редувания на интонационни образи. В тематичните колажи се включват и звукови инкрустации - морски вълни, чайки на плейбек, кратунка на живо - екзотично присъствие в по женски изгладената им музика. Композициите - разбрахме, че са на китариста Кирил Георгиев - са кратки. Мелосът се носи от цигулката на лидерката Галина Койчева. Вокалът звучи фрагментарно и остава впечатлението, че не е използван пълноценно. Иначе певицата Бора Петкова има какво да предложи. Предпочита се обаче накъсването на смисъла, от песните се пее един куплет, мотивът се доразвива от цигулката. Може би такава е концепцията - да звучи мозаично, загатнато? На мен ми звучеше бледо и към края скучновато. За разлика от "Исихия", "Лот Лориен" като че ли нямат харизматично присъствие на сцената, не могат да излъчват внушения.
Май така го усеща и публиката. Двигателната и звуковата й активност е ниска. Седят по столовете, насядали са и по земята - кротка работа. След малко ще изригнат с първите звуци от китарата на Горазд Чаповски от "Кисмет". Много "корава" група, тежка музика, тъмна и агресивна. Певец и певица се редуват, повечето песни са на английски. Екзотиката се носи от тъпана, който дублира комплекта барабани. Много малко етно, повече дарк уейв. Явно най-активната част от публиката това иска. Някои се клатят и подскачат на място, други куфеят с буйни подскоци. От програмата на македонците ще запомня по хамалски здравия звук - най-силен в концертната вечер и по рокерски танцуващата публика - най-ентусиазирана в този миг от проявата. След полунощ на сцената излизат Борис Ковач и Ладааба оркестър. Нагласянето на инструменти и пробите на звука са тягостно продължителни. Интрото в програмата им също - отначало тонрежисьорът ги представя дълго, после Борис Ковач изнася на сцената още по-дълъг монолог. Той е колкото музикант, толкова и актьор: говори, танцува, има изразителни мимики и жестове. Публиката май не го разбира. Жалко, защото в поставения от него Апокалиптичен Балкански Танц има много ирония и самоирония, а музиката е великолепна. Правят я майстори, които редуват с декадентска изтънченост и пънкарски непукизъм танцови мелодии "на всички времена и народи" - танга, валсове, румби, калипсо с оригинални импровизационни сола - най-вече Ковач с неговия саксофон. Парчетата им звучат по нашенски, познато - ритъмът на румбата ли е като този на кючека или обратното? Но в никакъв случай леко и светло, а тревожно, ярко. Неслучайно обложката на един от последните албуми на Ковач - има ги 9 в дискографията си - е фрагмент от "Големия град" на експресиониста Ото Дикс - във фовистичен изблик на червеното танцуват червенобузести хора и облечени в черно музиканти надуват саксофони и тромбони.

Мозайки. Мозайка са участниците, подбрани според организаторите на базата на предишен опит, сътрудничество и целите на фестивала. Това ли са "всички участници", с които организаторите са контактували през последните 4 години от дейността си?! Прочетох някъде такава информация. Още по-мозаична е публиката. Преобладават млади хора с развлечени дрехи, които предпочитат да стърчат прави и да подскачат, най-щуро и високо по време на изявата на "Кисмет". Една млада госпожица си носи малко кученце. Повечето пушат в залата. Пие се бира и вино, предлагат ги на бара в дъното на салона. Има и нетолкова телесно преживяващи музиката. Не са същите, които "куфеят" на "Кисмет". Част от тях са "експертите" - така наричам такива като мен, които са в залата не само за купона, а и заради Мрежите. Разпознаваха се Нешка Робева - явно етното я вълнува и след "Два свята", Теодосий Спасов - говорихме си за мрежите и той каза, че всичко може да се напише и улови, само душата - не, певицата Ивелина Балчева, арт-мениджърите Краси и Пепи от "Аква Сторм" ("Балкански коне" имат вече мултимедиен диск, честито!), Николай Иванов от "Ом" - особено възторжен, заразен от еуфорията на публиката, блусарят Тони Карадимчев, Виктор Лилов от "Тропикалисимо", етномузиколожката Лозанка Пейчева - идваше от премиерата на балета "Гето" в Националната опера и след хореографията на Марио Пиаца не можеше да преглътне "подскачащия ентусиазъм" на "хаотично и бездарно" танцуващата според нея публика на концерта.
Попитах момиче от публиката какво е за нея Балканска Музикална Мрежа? "Мисля, че са нещо балканско, но и такова, модерно, повлияно... Харесва ми точно заради това - тая смесица между двете".
Мозаични бяха реакциите на експертите - музиканти и журналисти в публиката.
Виктор Лилов, водещ на "Тропикалисимо" на RFI - едно от малкото предавания в български ефир за етномузика, не криеше пристрастията си. За него "Исихия" не са група, която си струва да се чуе, защото не са професионалисти. "Лот Лориен" звучали като читалищен състав. "Кисмет" пък са "неадекватни на мероприятието", напомняли му комбинация между "U 2" и "Депеш Мод" в македонски вариант - "много неприятно". Единствен плюс за Борис Ковач - "доста авангарден проект за доста тесен кръг публика". За проекта - очаквал нещо по-балканско. Попитах го какво означава това. Нещо като Борис Ковач - беше отговорът му. Само неговата музика била адекватна на идеята. "Например, бих си представил да участва Иво Папазов".
Аз си представях пък Николай Иванов и група "Ом". Оказа се, че си няма "своя" група тази вечер: "Независимо от абсолютно противоположната стилистика на всички музиканти, които видяхме тая вечер, все пак съществува нещо обединяващо. Ние сме съществуващи в един регион, който така или иначе има общи културни инвенции, общи културни връзки". На скепсиса ми относно музикалните връзки между групите на фестивала, Николай противопостави едно видимо свидетелство: "Всичко минава тази вечер в една страхотна атмосфера. Аз скоро не съм виждал такава публика, не съм виждал да има такава добра вибрация в залата и хората да посрещат абсолютно различни като идея и естетика стилове по един и същ начин".
Потърсих епицентъра на вибрацията в момента. Борис Ковач в бял костюм и восъчнобял грим на лицето говореше протяжно на публиката. На английски, за Октобер Фест в Берлин и как трябвало да има Бурек фест през октомври, защото бурека е хубаво нещо. Докато размахваше баничка в ръка, "Ладааба оркестър" маркираше ритъма на "Ла данца апокалиптика". Някой се провикна: говори си на сръбски бе, ние не сме американска колония! Вибрираше публика около македонския тъпанджия Зоран Ориянски от "Кисмет". Пуснах мрежата и хванах и тук антиамериканизъм. Докато обясняваше, че предпочита етикета "етно" пред "Уърлд Мюзик", Зоран си призна, че по-високо в своята йерахия поставя "националната музика" - "Не може американци да стават знаме на секой, а они американци немат грам история. Та що ние можем да го извадиме тапанот и да кажем: то е македонска национална музика, а не Уърлд Мюзик! То е то!"
Туйто! Язък, като слушах в Интернет едно парче на "Кисмет" със зурна, реших, че си е баш етно с този екзотичен инструмент. Според Зоран, обаче, е "национално". На концерта зурна не звуча, но имаше тъпан и тарабука и техният майстор ги представи така: "За мен тези инструменти са нещо повече от идентитет. Аз не можам да свирам гитара како Джими Хендрикс никогаш. Но можам да настъпам во Денвер, како настъпахме со тапан, и да гледат 3000 души що е това. И не може да го купат 100 години. Им давам да пробват - не знаат. Ше можам да покажам со това, що е мое, национално. То е како язик - то е музички язик. Ний имаме зурла, тапан, тарабука - що е наше. Сито друго е чуждинско. А ово е наше. Како Балкан, общо сборам сега, не за Македония".
Общи като Балкани са не само музиките ни, но и комплексите. Контрирах Зоран - нима китарата на техния лидер Горазд Чаповски не звучи на моменти като Джимихендриксовота и нима той не пее на английски? Да, песните им комбинирали "македонско пеене со английско", за да може всички да ги слушат. Това е рок и за да звучи модерно, а не "малко селски така", не трябва да излизат само "со тапан и со зурли". Коравата група иска да го постави "на модерна основа - зурла, тапан и китари". Защото "това е веке друга приказна, това може сите да го слушат". Национално, ама не чак толкоз, а? Да не ни обявят в Европата и Америката за селяни...
Връщаме се в оная точка на глобалното село, в центъра на София, на сцената на Военния клуб. Борис Ковач вече не говори, а конкурира завидната си двигателна активност с майсторско свирене. "Танцувайте! Това е последния танц, последното балканско танго..."
Не е последното. Публиката е тук от осем, вече е един през нощта, и иска още. Готова е за всякакви балкански музики - танга и валсове, дарк уейв с тапан, мистично пеене с гайда, може би е готова и за хора, и за кючеци, кой знае? Забавляват се, танцуват, и изобщо не ги интересува как експертите ще нарекат тази музика и колко разнородна и разнолика е тя. Събира ги идеята за балканска музика.
Остава заедно да я изпълним със съдържание. М-м-м! Предвкусвам, че нещо ще се случи!

Венцислав Димов


Венцислав Димов е научен сътрудник в Института за изкуствознание при БАН. Автор е на книгата "Етнопопбумът" (С. "Българско музикознание. Изследвания", 2001). Водещ е на предаванията по "Дарик радио" "Фолкмагазин" (от 1993 г.) и "Студио етно"(от 1997 г.)
Мрежи, музики, мозайки