Фарсът Кронщайнер

Името на австрийския българист Ото Кронщайнер изплува в публичното пространство около юбилея на Вазов през 2000 г. Успоредно с награждаването му с най-високото българско отличие, ордена "Стара планина", получи разпространение неговата идея да въведем паралелна употреба на латиницата в българския език. По този начин сме щели да подпомогнем процеса на евроинтеграция, да заличим лошото мнение за кирилското писмо като "руско" или комунистическо, да повдигнем репутацията на българистиката като една от загиващите "малки филлогии" в Европа. Идеята отключи поредица от скандални дебати в медийното пространство. Междувременно Кронщайнер беше станал почетен доктор на Софийския университет, след като вече имаше такава титла от ВТУ през 1990 г. Скандалът кулминира в решението на Академичния съвет на ВТУ да му отнеме почетното звание - действие, предходено от писмо на самия Кронщайнер, който пък го захвърли обратно в лицата им. Последваха нови дебати, включително по БНТ, но никъде в тях не беше поканена другата страна, тази на обидената-отнемаща общност във ВТУ. Припомням всичко това като предистория и донякъде като обяснение на полемичния патос, с който е написана книгата. Въпреки документалния характер на използваните материали, тя е по-скоро памфлет, публицистично слово, което проповядва своите мнения и пристрастия. Представени са стенограми, решения и писма; откъси от интервюта и статии; мнения на наши и чужди специалисти, подредени в хронологичен ред. Документалният текст е обкръжен със страстен коментар, с полемична заявеност на мнението, с обвинитилен патос и може би някъде на дъното - с опит за оправдание или поне с желание за съчувствие. Прочетох внимателно цялата епопея на този скандал, като се опитвах да остана "отвън", и сега вече мисля, че той е симптоматично сходен на друго събитие от близо същото време - случаят с Иван Бориславов. Ще се опитам да обобщя наблюденията си.
Един скромен в научната си репутация австрийски българист (неслучайно нашите старобългаристи, където би трябвало да са и неговите академични заслуги, категорично отказват да се намесят в скандала), решава и приватизира вече утвърдения Славистичен център в Залцбург, на който е бил директор до 1998 г., като го превръща в частен Австрийско-баварски институт за българистика. Очевидно е, че това начинание изисква пари, по възможност съчетани с известност. За щастие по същото време в България текат идеи за евроинтеграция и глобализация. Една кривонамислена поръчка "отгоре", най-вероятно от президентството, се опитва да напъха културата с нейните хилядолетни традиции в аршина на политическата активност. Австрийският професор я изпълнява съвестно, като добре забравя това, което е говорил в/за България по-рано; той със сигурност получава поне известност... Оттам нататък всичко се случва според познатия роден сценарий. Сервилната медийност раздухва идеята до събитие (всъщност гротескното в случая се поражда именно от несъответствието между една глуповата идея и нейния публичен отзвук; кой щеше да й обърне внимание в друга страна, например в Гърция?). Тъмносинята щурмовашка вълна прелива в желанието за угодливост. Другите журналисти най-често не разбират за какво точно става въпрос. "Дума" налапва във въздуха възможността да наплюе официалната линия. Онези българисти, които очакват да получат нещо от новия частен институт, хукват да мъкнат вода от девет дерета, за да защитят директора-собственик. А пък професорите във Велико Търново се обиждат, защото са останали извън всяка игра, след като вече са дали нещо. Тяхната реакция е най-искрена, но в същото време подхранвана от провинциалния мит за нерушимата Истина на националната идентичност.
Скандалът Кронщайнер е политически. Той няма нищо общо с българската култура - и слава богу! Комично раздуханата идея вече изчезна, остава обаче опасността да се появят нови "идеи" под диригентството на некомпетентни политици.

Милена Кирова







Думи
с/у думи


"Случаят" Ото Кронщайнер и кирилицата, българистиката, малките филологии. Съставителство и редакция Иван Радев, Димитър Кенанов, Сава Василев.
УИ Св. св. Кирил и Методий,
Велико Търново,
2002