Право на естественост
Тези дни една жена поиска да умре. Едно вдървено човешко тяло, поддържано от съвременната техника, се докара пред Съда за човешките права в Страсбург, за да поиска своето право на смърт. Тялото нямаше глас, говореше чрез портативен компютър, обслужващите го му вливаха някакви течности в някакви отвори около шията... само очите се движеха, сякаш искаше да ни увери, че е живо. Сякаш искаше да се увери, че го виждаме. Борбата за правото на смърт не е от вчера, а дебатите по въпроса съпътстват цялата история на човечеството. И е много интересно с какви правни аргументи ще подплати решението си Страсбургският съд, създаден от една цивилизация, по условие загърбила смъртта, интересуваща се от нея само като отпадък от консумацията, загрижена единствено найлоновите, хартиени, стъклени и прочие боклуци да не пречат на борещия се за правата си на самоценност човек.
Правото на смърт - доброволният избор да престанеш да съществуваш - досега винаги е било отхвърляно* от Съвременния свят. И това като че ли е една от последните нишки, които ни свързват с големите световни религии. Струва ми се, че ако погледнем зад постоянния аргумент, че правото на живот е над всичко, ще видим, че актът на свободен избор на смъртта - обяснително или подразбиращо се - винаги е бил разглеждан от светската западна цивилизация като намеса в работата на Универсума. В Универсума всеки елемент влияе със самото си съществуване върху останалите и самоволното му изчезване е винаги неестествена (и може би опасна за човека) намеса в хода на природните работи.
Няколко дни след като поддържаното от медицината тяло се яви пред Съда за правата на човека, без да прави връзка със случая, папата, в неговата Страстна седмица, заяви, че човек трябва да може и да умре.
Това изказване, на пръв поглед радикално променящо досегашната позиция на Католическата църква, страстен противник на правото на смърт, всъщност едва ли променя нещо в тази позиция; по-скоро то - по парадоксален начин - ни насочва към правото на живот. И неговите граници. И наистина, във връзка със "Страсбургския случай" човек може естествено да се попита: кое е по-голяма намеса "в работата на Универсума" - да оставиш смъртноболния да умре, или да продължаваш изкуствено живота му (докога?). Кое е по-близко до Подредбата (Божествения промисъл?) - изкуственото крепене на вмъртвеното тяло или естествената му смърт?
И въпросът в никакъв случай не опира само до един човек или до разрешаването на евтаназията. Поне аз, в изказването на папата, виждам загриженост за прекомерното разрастване на - да го кажем така - системите за поддържане на живота. Да напомням ли опасенията, че науката и технологиите от инструменти се превръщат в господари? Мисля, че папата визира точно това - човек не трябва да губи контрол над системите и инструментите, които е създал. Човечеството знае за опасностите, свързани със системите и инструментите за унищожаване на живота, папата алармира то да се замисли върху системите и инструментите за продължаване на живота. Мисля, че изказването му зове към търсене на едно нормално (разумно?, съобразено с Универсума?) боравене на човека с тях.
Медицината днес е всесилна, утре ще бъде всемогъща - ще ни лекува генно, ще ни прави безсмъртни. Изправени пред тази перспектива, може би е дошло време да признаем, че човек има право да бъде болен, има право да умре.
Разбира се, в същото време трябва да му признаем и правото да иска да е безсмъртен... с една дума, нека му признаем правото да бъде естествен.

Христо Буцев

____
* В Холандия правото на евтаназия бе въведено официално (за първи път в света) от 1 април т. г.; Върховния съд на Великобритания (за първи път) разреши евтаназия за г-ца Б. на 22 март т. г., но тези факти, както и различните подробности от споровете що е нелечима болест и пр., не променят съществено нещата. (б. а.)