Загубени в пространството
"Линч" на Мила Искренова е талантлив, но с потискащо въздействие спектакъл. Скепсис, отрицание, насилие - това са доминиращите послания в него. Конструиран е от епизоди, всеки поставящ проблем и въпрос, а отговорите гласят - животът е илюзорен и преходен; човекът е самотно същество и всеки негов опит за близост поражда насилие; Бог не съществува; изкуството е осъдено на гибел; неистовият стремеж към материалните придобивки унищожава духа; всички ние сме загубена прашинка някъде във Вселената, оставени сами на себе си, лутащи се без мисъл и цел.
"Сама се стреснах от черните краски на спектакъла си, когато го видях готов" - сподели Искренова. - Това е може би, защото когато го правих, бях в много тежък период от живота си. Тогава изпитвах огромна нужда от съкровено общуване с другите, но заедно с това и силен страх, че ако разкрия същността си, ще бъда публично опозорена. Защото обществото одобрява хората, които са самоуверени и непоклатими в действията си, агресивно целеустремени и вдъхващи респект. Сантименталност, ранимост, идеализъм - това са качества, които днес събуждат презрение. Заедно с това исках да изразя всичко, което виждам около себе си, страха ми какво се случва с хората в момента, с младото поколение и това, което идва след него. Спектакълът е изграден върху импровизацията с актьори. Задавах им лични въпроси, а те трябваше, импровизирайки, да изразят емоционалната си и интелектуалната си биография. Установих, че никой не вярва в християнския смисъл в Бог, а стремежът към сила, власт, материално благополучие е естествен и определящ. Така че постарах се творбата ми да бъде едновременно моя протест и моето предупреждение. Казвам: Аристократичният дух умира, изкуството е принизено до рекламен бизнес, варварството е в настъпление".
Подчертавам идеята на "Линч", защото апокалиптичните краски в нея не са характерни само за дадената творба. Те са симптоматични за цялото модерно изкуство днес и по-точно за модерния танцов театър. Във времето, когато Интернет изтрива разстоянията между хората, човек се чувства все повече сам, все повече безпомощен пред действителността и уплашен от идващото бъдеще. Искам да отбележа, че тази е най-зрялата творба на Мила Искренова - както в режисьорско отношение, така и в постигнатите от нея стил и атмосфера. Свидетели сме на изобретателна хореография и нестандартни пластически решения, на богатство от сценични хрумвания (едно от тях е появата на сцената на цигуларя Валентин Геров, който изпълнява пиеса от Рахманинов). Твърде силен е и вмъкнатият текст на писателя Ясен Атанасов. За съжаление публиката, състояща се предимно от студенти, бурно се забавляваше с гротескните и комичните ситуации (на които Искренова е майстор), недостигайки до кодираните трагически послания в тях. Но това, което наистина се запомня, е пластическата подготовка на главните персонажи - студенти от III курс на НАТФИЗ. Те танцуват заедно с артисти от балет "Арабеск" и в случая са равностойни техни партньори. Разбрах от Искренова, че тя ги занимава три години с модерни техники. Според нея нужни им са още две, за да се превърнат в перфектни съвременни танцьори. Милен Николов, Борис Георгиев, Анатоли Лазаров, Иван Пасков, Борислав Захариев са имената на студентите, които ще заемат местата си във все още рехавите редици на създаващия се у нас нов тип съвременен актьор. Запомнящо е присъствието на артистите Диана Герова, Росен Белов, Станислав Димитров, както и на солистите от "Арабеск" Теодора Стефанова, Юлия Почева, Ангелина Гаврилова, Стефка Табакова и Милен Петров. Музикалното оформление на Михаил Големинов с откъси от авторския му диск "Писъци", художник е Мира Каланова, перкусия Васил Найденов.

Маргарита Михайлова