Пианисимо - различният поглед към пианото
Международният фестивал за клавирна музика "Пианисимо" се наложи като сериозна част от музикалния живот в столицата. Петото му издание предложи и музикални новости, и музикална наслада. Новости - поради много добрата информираност и очевиден афинитет към тях от страна на организаторите - проф. Стела Димитрова - Майсторова, доцент Димитър Цанев, доцент Даниела Андонова и Милен Панайотов. Наслада - защото концертите бяха мислени не само и не толкова като прегледи "Нова музика за пиано", а като рецитали на много добри пианисти с почерк и стил.
Фестивалът започна не съвсем "клавирно" - с нещо като спектакъл на "Боуд пиано ансамбъл" от Колорадо, САЩ: десетина млади хора, облечени в черно, явно безгрижни към калориите, се суетяха около роял със свалени капаци и усърдно теглеха нанизани на струните найлонови конци. Всичко това под ръководството на директора на групата Стивън Скот, чиито творби се изпълняваха. Гледана от балкона на Студио 1 на БНР, групичката, загрижено наведена над рояла, поразително напомняше екип от "Спешно отделение". Поразително е, че всички се вземат насериозно и внушават това чувство и у другите. Как иначе този бизнес ще върви цели 25 години при това с успех и с концерти къде ли не по света!. Сюжетите на двете изпълнявани пиеси са заимствани от европейски митологии и понеже аз произхождам от страна с много по-дълбока памет от времето на рояла, си помечтах за богаташ, който да плаща на наши момчета и момичета да се въртят около въображаем модел на Еолова арфа, например, и също да ходят по разни фестивали. Всичко това пиша без намек за "вредност" или "упадъчност" на явлението, защо пък и такова да няма. В края на краищата децибелите бяха съвсем прилични, човекът - Скот - е осигурил приятно занимание на група хора и това не е лошо.
Чутото в следващите два дни, в рамките на 4 концерта, показа отново, че новата музика е обширен синтез от разнообразни интелектуални и художествени влияния, че тя далеч не е затворена в себе си звукова мечта, че вдъхновенията й докосват различни видове общувания - природа, личности, знания, митология... Новата музика, творците, изпълнителите, интелектуалните кръгове, в които тя се ражда, са често съвременни Аркадии в много динамичен вариант. Това говорят кратките бележки за участниците в "Пианисимо" 2002.
На фестивала слушахме много добри изпълнители, всеки от които се откроява със собствено емоционално излъчване и интелект. Сред тях откроявам българката Мария Мартинова - млада пианистка с доста богата вече творческа биография; чувствителна, с афинитет към красивото в музиката. В търсене на красотата - в източните фантазии на Петер Фойхтвангер, в изтънчения темперамент на Пиацола, в кристалния звук на Тору Такемицу или умозрителния Петр Ебен, в чудната "сънна" хубост на двете пиеси на Арво Пярт - до ефектния ритъм и завладяващ темперамент в "Танцувай" на Джоан Макгрегър.
Мария Мартинова чухме и в дует с великолепния англичанин Стивън Гудман - след рецитала му двамата представиха четири интересни, остроумни пиеси от Дьорд Куртаг, Люк Стоунъм, Гейбриъл Джаксън, Пол Нюлънд. Самият рецитал на Гудмън беше една поредица от скучновати творби от английски композитори, в които по-интересното бяха, всъщност, обясненията на пианиста.
Дуетът Мартинова-Гудман и на двамата американци - Пери Таунсенд и Джон Рут показаха, че инструментът "клавирно дуо" може да звучи деликатно, изтънчено, нюансирано и да изпълнява музика, изтъкана от най-различни емоции. Жалко, че американците свириха само около 25-30 мин. - един своеобразен цикъл от Таунсенд: Титулни илюстрации - Пластове, Капчици, Прозрения - и Последна илюстрация. Отново пример за многобройните композиторски вдъхновения и отправни точки за музикалната инвенция.
Изпълнението на дуета Таунсенд - Рут беше финалът на един дълъг концерт, който започна с рецитал на хърватина Максим Мървица: три пиеси от Иво Йосипович, Саня Дракулич, Даворин Кемпф и на бис - Франо Парач. Не познаваме кой знае колко музиката на съседите и тази музика показа, че балканската душевност е извор не само на неочакваности, но и на много романтична нежност.
След Мървица - няколко световни премиери: Фридрих Голдман - малко грубичко изпипана, а и не особено интересна Студия за 2 пиана; Ивелин Димитров - Подражания - свободно лутане на авторовата фантазия сред изобилни пластове звуци в търсене на някоя звукова асоциация; Володимир Рунчак - доста масивно Ноктюрно с вариации. Изобщо звуковата натовареност до този момент понатежа и може би като отмора се възприе Сонатата на Андрей Диамандиев. Соната, разбира се, тук не е традиционната класическа форма, а може би изчерпването докрай на огледалния свят от звуци. И - накрая една поредна закачка на Петър Петров - Студиум ХVIII, рагтайм.
Не успях да чуя последния концерт от фестивала - Юбилеи - почит към Веселин Стоянов, Димитър Ненов, Лазар Николов, Стефан Икономов, Симеон Пиронков, Родион Шчедрин. Дан на фестивала към едни от творците на новата европейска музика.
Много музика, много новост. За жалост всичко това, събрано в много малко дни. Прекалената натовареност не помага да се изпита насладата, която, иначе, тази музика би доставила. Вероятно финансови причини са попречили музиката да бъде разположена, както би трябвало, по-комфортно, в по-голям брой концерти и не по два дневно. За да се осъзнае красотата й в момента. Дано пък догодина има повече възможности...

Наталия Илиева