За въшките и хората
"В Аушвиц са изтребвали с газ единствено въшки". Под това заглавие във френското списание "Експрес" през 1978 г. е публикувано интервю с Луи Даркие, бивш ръководител на комисариата по еврейските въпроси, според когото еврейският геноцид е измислица на "сатанинската пропаганда". В края на същата година вестник "Монд" публикува статия за нацистките концентрационни лагери със сходно послание от Робер Форисон, доцент по френска литература в Университета Лион. В същия брой е поместено и опровержението на Жорж Велерс, сътрудник на Центъра за съвременна еврейска документация, последвано от декларация на историците, коментари, дискусии, конференции. През септември 198О г. в сп. "Еспри" големият френски историк Пиер Видал-Наке отговаря на Форисон със станала вече класика статия - "Един хартиен Айхман". Заедно с други анализи на ревизиите на историята, тя е включена в книгата "Убийци на паметта", която Видал-Наке посвещава на майка си, загинала в Аушвиц.1
Робер Форисон се радва на по-широка известност от своя предшественик в преразглеждането на историята на нацизма. Пол Расиние, бащата-основател на ревизионизма във Франция, е бивш социалист, концлагерист в Бухенвалд и Дора, автор на 13 книги. Още през 1950 г. в "Лъжата на Одисей" той започва критиката си на литературата върху концентрационните лагери: "Газови камери не съществуваха в [лагера] Дора. Вероятно не са съществували и в Бухенвалд... Моето мнение за газовите камери - имало е, но не толкова, колкото твърдят". До края на живота си през 1967 г. Расиние постепенно превръща своите съмнения в истини и подозренията си - в доказани факти за лъжите около еврейския геноцид.2 Негационистите отиват още по-нататък в ревизията на възгледите за Холокоста. Подобно на Расиние те се възползват от помощта на крайната френска десница - Морис Бардеш още през 1978 г. публикува в списанието си "Защита на Запада" "доказателствата" на Форисон за използването на газовите камери. От друга страна обаче те намират подкрепа и в ултралявото антиционистко и антизападно издателство "Ла Вией Топ". Така започва движението на "негационизма". През септември 1979 г. в Лос Анжелис се провежда голям конгрес на симпатизантите на тази кауза. През 1981 г. Робер Форисон е осъден от девет асоциации на бивши депортирани да заплати един символичен франк.
Припомних си тези отдавнашни истории, когато видях името Робер Форисон на една българска сергия за продажба на книги. То беше изписано на корицата на посветената му книга "Холокауст. Измамата на столетието". Послесловът й се състоеше от писмо до автора - някой си Юрген Граф. Четейки Юрген Граф, имах чувството, че чета Форисон. Възгледите и аргументите не се бяха променили: Газовите камери и геноцидът са две страни на една и съща "измама"; Газовите камери не са съществували, освен ако не се смята борбата срещу въшките - прочутият газ Циклон Б e инсектицид, използван и срещу бяс, и за "опушване на лисичи бърлоги"...; Т. нар. "окончателно решение на еврейския въпрос" е измислица (освен ако под това не се разбира прогонване на евреите в посока изток, т.е. емиграция, а не ликвидация); Хитлер не е издавал заповеди за убиване на хора заради тяхната религиозна или расова принадлежност; не само Германия трябва да носи отговорността за Втората световна война, евреите не са по-малко отговорни; основният враг на човешкия род не е бил Хитлер, а Сталин, и по-голямата част от евреите, които са били жертва на различни погроми, са загинали в контролираните от Съветския съюз територии; геноцидът е творение на ционистката пропаганда, което е нужно за изграждането и финансовото укрепване на новата израелска държава, на която Германия заплаща огромни обезщетения; лъжата Холокост се поддържа от огромен медиен и политически апарат, който пречи на всякаква свобода на словото; творците на лъжата усещали наближаващото й изобличаване и все по-деформирано представяли смисъла на ревизионистичните изследвания - като "фалшификации на историята", а не като търсене на истината.
Купувайки си книгата, бях убедена, че увеличаващото се издаване у нас на фашистка литература е нещо случайно, преходно, маргинално. Че в едно демократично общество не трябва да се забранява достъпът до публичното пространство на различните интерпретации за миналото.
Ала този достъп е свързан с определени правила. Мисля, че издаването на "изследването" на Юрген Граф се разминава с някои от тези правила. (Имам предвид единствено първото издание на "Холокауст. Измамата на столетието", което купих тази есен за 5 лева; второто издание е променено - най-малкото изображението на гърба на корицата, както и цената, са различни.) От тази книга лъха особена смесица от примитивност и фалшификат: няма адрес на издателството, няма copyright на превода (какъв е този преводач Аспарух Етцел и от какъв език е превеждал?), няма редактор, няма издателско каре; очевидно авторът на текста, отпечатан на гърба на корицата, не е Роберт (!) Форисон, както некоректно ни заблуждават нас, читателите (текстът е компилация от думи на Форисон и на автора на предговора "А. К. Фогт"). Казват ни, че този "труд е добре документиран", а всъщност липсват бележки (неуточненото подхвърляне например, че Дейвид Ървинг бил "най-добрият познавач на Хитлер и Третия Райх" - ?!? - не може да се смята за прецизна "документираност"). Липсват и бележки на редактора, липсват необходимите препратки към вече състояли се авторитетни дебати по достоверността на скандалните "факти". Преводът гъмжи от правописни грешки - "Салман Рюшти", "Законът Гасо", "Полаков", полският президент "Й. Сциранкевич", "Вайл", Мартин "Бросцат" (някъде известният немски историк е изписван и като М. Брошарт...)
Но по-страшен от грешките ми се стори самият начин на мислене на този пропагандист на негационизма, самият му стил на аргументация: "... безброй други, кичещи се с титлата "оцелели", са бодри и жизнерадостни" (с. 141); "такива примери дават ясно да се разбере как се фабрикуват тези "съобщения на преживели" - някой си "преживял геноцида" си смуче глупости от пръстите и всички други "преживели" повтарят глупостта му" (с. 89); "само фактът, че има "безброй оцелели" от "лагерите на смъртта" противоречи на твърдението, че германците в продължение на години са изпращали евреите в лагерите, за да ги убият" (с. 141). (В тази мисловна традиция очевидно не се броят за факт многобройните свидетелства - като например думите на генерал- губернатора на Полша Ханс Франк, цитирани от изследователката на геноцида Анет Виеворка, според които "още не сме успели да убием всички въшки и евреи, но ще успеем...". С обичайната си ирония Граф продължава: "С други пикантни подробности ни ощастливява преживелия геноцида евреин...." (с. 94); "Това, че в концентрационните лагери наистина има безброй смъртни случаи от епидемии и лишения, но не е съществувало никакво систематично унищожение, показват четири отделни съдби"; "как се печелят 85.4 милиарда дойче марки, разказвайки небивалици"...
Въпреки заплахата, която представляват застиналата, несложна авторова мисъл и пропагандисткият жар, реших, че всяко говорене за тях би било ненужно остойностяване и, в крайна сметка, реклама, тъй че се отказах да се занимавам повече с книгата на Граф и свързаните с нея - продължаващи да се тиражират вероятно доходоносно и до днес - негационистки сюжети на същото издателство. Още повече, че диалогът се нуждае от общ терен. Една от причините за невъзможния диалог с негационизма според Пиер Видал-Наке е именно липсата на общ терен - не би могло да има размяна на аргументи, не би могло да има диалог между един астрофизик и един "изследовател", който смята, че луната е топено сирене. И ако все пак сега се решавам да изкажа публично притесненията си за нарушените правила и за експанзията на духа на негационизма изобщо, то е, защото по време на организираната наскоро от катедра "Книгоиздаване" в СУ "Св. Кл. Охридски" дискусия върху ползата и вредата от издаването на нацистка литература, имах възможност най-после на живо да видя и чуя издатели на "жарката" литература. Главният редактор Галин Йорданов беше убеден, че запълва "една пазарна ниша" (като не правеше разлика между сергия и пазар, а също и между сергия за колбаси и сергия за книги); беше горд, че е дал възможност да звучат гласове на неофициални "историци" или "изследователи"; убеждаваше ни, че продукцията му е адресирана към образоване и към образованите; твърдеше, че тя е по-ценна за каузата на "нацията" в сравнение с продукцията на "травеститите" от "по-снощи" по бТВ... Неговата реч ме караше да си спомням тезите на една класическа книга, която би трябвало да се издаде, за да се запълни наистина интелектуална липса - изследването върху авторитарната личност, в което Адорно показва защо антисемитизмът не е отделна черта, а е свързан и с други изрази на ненавистта към различното и представлява проява на един по-общ синдром, "авторитарен синдром"...
И така, Юрген Граф не е историк и преведената от издателство "Жар-птица" книга не е резултат на "изследване". (Впрочем това е казано и в самата книга, но главният редактор го беше забравил по време на дискусията. Подчертавам този симптоматичен детайл за професионалната принадлежност на пропагандиста Граф и заради други претенциозни "познавачи" като Волен Сидеров, който го смята за "изследвач". А изреждайки своите авторитети, изобличили "непредубедено" "т.нар. 'холокост'" (!), българският журналист греши не само името на Удо Валенди.) По същия начин и Дейвид Ървинг не е "най-добрият познавач на Хитлер и Третия Райх". Историята е автономна дисциплина в модерното общество и тя има своите вътрешни йерархии, както и легитимни начини те да се подлагат на съмнение. Аз не съм историк, но вярвам, че има такова нещо като "неопровержими доказателства", извлечени от професионалните историци чрез цялостен анализ на наличния до момента документален корпус. Разбира се, че няма изначално истинни интерпретации, но има анахронични и по-малко анахроничини, повече доказани и по-малко доказани. От такава гледна точка не е вярно много от онова, с което ни занимава "Измамата на столетието": не е вярно, например, че няма описания на функционирането на газови камери (в издание на Музея Аушвиц са публикувани четири такива описания); не е вярно, че Форисон нямал достъп до резултатите от работата на комисията по история на Втората световна война относно общия брой на депортираните по извънрасови причини, защото тези резултати са публикувани от френския историк Азема в едно широко достъпно издание; не е вярно това, че преди Лойхтер никой не е направил експертиза на газовите камери - историците говорят за краковската експертиза от юни 1945 г. относно газовата камера в Биркенау, крематориум 2 и др.. Впрочем Пиер Видал-Наке публикува и статията "Циклон Б" на химика Пит Блох (от Цюрихската политехника), която коментира "химическите" аргументи на Форисон и псевдо-техническия арсенал, извикан на помощ за доказване на "непредубедената теза". "Методът на ревизионистите" е наистина особен метод. Според анализа на Пиер Видал-Наке, Надин Фреско и други професионални историци, този тип преинтерпретации на историята обявява всяко пряко свидетелство на оцелял евреин за лъжа или басня; всички самопризнания на нацистките свидетели по време на юридическите процеси са елиминирани, защото се смятат за изтръгнати със сила; всяко свидетелство преди освобождението от лагерите се смята за фалшиво или третирано като "слух"; всеки нацистки документ оттогава, съдържащ пряко признание, е елиминиран - например свидетелството от дневника на Гьобелс през май 1943: "за модерните народи няма никакво друго решение освен екстерминиране на евреите" - докато в същото време всяка проява на расизъм в лагера на съюзниците е взета от негационистите като "ярко доказателство". Негационистите елиминират от разказите си и всички факти, които могат да покажат логиката на масовото изтребление - в техните текстове не се говори за масовото унищожение на душевно болните и за това, че някои от изпълнителите на тази специална "операция" са приложили таланта си в Треблинка, не се говори за елиминирането на циганите, за подвизите на Einsatzgruppen. По повод на ползвани от негационистите свидетелства, доказващи, че селекцията е била "свързана с производствени задачи", историците питат защо и деца е трябвало да отиват в Аушвиц като индустриален център за производството на синтетичен каучук и къде са изчезнали онези, които са регистрирани като налични във влаковите композиции, пътуващи към лагера, но не са били регистрирани в самия лагер. В този смисъл елиминирането на документи, на една огромна маса от необорими доказателства - необорими именно защото са цялост, а не наръч от отделни листчета, подчертава Видал-Наке - елиминирането на написаното на хартия е не по-малко страшно. А то не се отнася само за елиминирането на думите за Холокоста. Затова тук и сега си струва да продължим да говорим за неговата логика.

Лиляна Деянова


Доц. д-р Лиляна Деянова е преподавател по социология в Катедра "Социология" в СУ "Св. Климент Охридски". По-известни публикации: "Социология на символните форми" (1996), "Травматични места на колективната памет" (2000). Съставител на "Социология на личността", "Биография, памет, разказ", "Духът на "Анали", "Медии и преход" (в съавторство).



























1 Вж. за запознаване с проблематиката Pierre Vidal-Naquet Les assassins de la memoire Ed de la Decouverte, 1987; Nadine Fresco. Fabrication d'un antisemite, Seuil, 1999; Negationisme et revisionisme, relations internationales, 1991, N 65; Deborah Lipstadt, Denaying the Holocaust. New York, The Free Press, 1993; Pierre Vidal-Naquet. Un Eichmann de papier, Esprit, septembre 1980; Pierre Vidal-Naquet Les assassins de la memoire Ed de la Decouverte, 1987; Alain Bihr et al. Negationistes: les chiffoniers de l'histoire, Paris 1997; Henry Rousso. Le syndrome de Vichy de 1944 a nos jours. Seuil 1990.

2 Неговата странна биография е друга тема. Във впечатляващо задълбочената му биография от Надин Фреско само бележките са над 200 страници.