Кралството е пълно
с ексцентрици
Павел Павликовски е роден във Варшава през 1967 година. Емигрира в Англия, където се дипломира като режисьор и добива известност с документалните си филми. Специализира една година в Унгария и след завръщането си през 1997 дебютира в игралното кино с "Акордьорът". На Шестия международен София Филм Фест Павел представи най-новия си филм "Единствен изход", спечелил наградата за най-добър британски филм на фестивал в Единбург '2000, наградата за обещаващ млад творец на Британската академия и 4 награди от Солун '2000, включително и за най-добър филм.

- До каква степен филмът ви е автобиографичен?
- Не е точно автобиографичен. По-скоро с майка ми бяхме изпаднали в ситуация, подобна на тази от филма - тя беше много объркана, а аз се държах доста цинично. Хареса ми комбинацията от син, който знае повече от майка си, и самата майка, която е много чувствителна, а трябва да оцелее в свят, чийто закони не познава и не разбира. Спомних си този момент от детството и го заложих в основата на филма. Останалото е плод на въображението ми. Това, което съм преживял лично и съответно исках да изразя във филма, е изолацията на чужденците в чужбина.
- Защо се насочихте към свръхексплоатираната тема за любовта?
- Любовта ли? Всичко в киното е свръхексплоатирано. Насочих вниманието си по-скоро към личностите, които под влияние на някаква емоция се изправят срещу правилата на подредения свят и се подлагат на ударите му. Любовта е най-силната емоция, затова и филмът ми може да бъде окачествен като любовен, но аз лично го възприемам като обяснение в любов към рускините, които са съчетание от силна страст и чиста лудост, а и моята съпруга е рускиня, та знам (смее се). Беше ми непосилно да направя филм с английски главен герой или героиня. В Англия повечето хора твърде рано приключват с мечтите си, независимо дали стават банкови чиновници или престъпници. Единственото им спасение остава ексцентричността, затова и кралството е пълно с ексцентрици.
- В "Единствен изход" показвате някаква сюрреалистична Англия...
- Ако се абстрахирате малко и погледнете под друг ъгъл - да, определено е такава. Това е страна, която се държи на някакви мистериозни механизми. Има правила, а никой не знае откъде са дошли. Това е единствената демократична страна в света, която няма написана конституция. Можете ли да си представите? Всичко се диктува от някакви странни решения, за които не се знае нито откога, нито откъде идват. Това явление има и своята добра страна - парадоксална, разбира се - дава се възможност и на хубавите неща да се случват (през смях) случайно. Да вземем емиграционните служби например. При всяка среща с тях се чувствах като героя от "Замъкът" на Кафка. Представете си, че попадате на място с хиляди малки прозорчета и на всяко - служител. И един такъв служител ви спира на входа и ви номерира. Номерчето може да бъде и 4271. Осем часа по-късно се добирате до едно от прозорчетата и докато гледате служителя, разбирате, че всеки, минал оттам, представя своя собствена интерпретация на закона. Аз самият посетих това място няколко пъти и си спомням как абсолютно никой не знаеше какви права има. Изобщо атмосферата на пълна загадъчност е добре позната в Англия. Тези неща няма как да ги забележите, ако сте вперили поглед в Биг Бен или в Бъкингамския дворец. Англия се представя пред света с Лондон и с още два-три големи града. Нищо не се споменава за английската провинция. Там мнозина живеят направо на бунището. Това са хора без кариери, които не могат да отидат никъде другаде. Вечно безработни, те са неспособни да се грижат за себе си. Обитават евтини и неприятни места извън града. Маргейт, където заснех филма, е бил известен морски курорт през миналия век. Карл Маркс е ходил в Маргейт да си лекува хемороидите. Т. С. Елиът е написал там "Пустата земя"... Било е доста шикозно място. През 50-те и 60-те години Маргейт постепенно се превърнал в курорт на лондонската работническа класа, защото е най-близкото интересно място до Лондон. В последните години бедните лондонски работници не са толкова бедни и предпочитат да ходят на почивка в Гърция или Испания. Така постепенно градчето запада. И властите решили да настанят там емигранти, душевноболни, хронично безработни... Това, между другото, са двадесет процента от населението на Англия. На такова място може лесно да се вегетира за сметка на държавата, която покрива жилищните разходи, но атмосферата е много странна - сякаш е краят на света. Оттам няма накъде да отидеш и в буквалния смисъл - Маргейт е нещо като полуостров.
- Значи мястото, което видяхме във филма, е съвсем истинско?
- Да, промених само името на градчето. Но не само с Маргейт е така. В предишния си филм заснех място, близо до Йоркшир, което е било индустриална зона. Сега там живеят 20 хиляди души, които са традиционно безработни в последните 20-30 години. Никой няма никакви амбиции. Хората дори не си представят, че биха могли да се преместят другаде. Не правят абсолютно нищо. Всички гледат американските сателити. Представата за естетика и красота е внос от Америка, нещо като карго. Това засяга и много други държави. Англия има своите динамични места, където хората непрекъснато вършат нещо, но също така има "призрачни градове". На пръв поглед те не изглеждат така - има коли, магазини... Но когато се вгледаш в хората, виждаш отчаянието. Дори и при младите е така. В Америка е различно - ако някъде нещата не потръгнат, можеш да започнеш живота си на друго място. Това е част от американската митология. В Англия властва фатализмът.
- Задължителни ли са професионалните актьори, за да се прави добро кино?
- Зависи. Ако правите жанрови филми, по-добре е да имате професионални актьори, защото си вършат работата бързо. Знаят как да изразят емоцията с мимика, жест, интонация. Но ако искате да направите филм "ръчна изработка", ще ви трябват истински типажи. Те могат да бъдат намерени както сред професионалистите, така и на улицата. Просто трябва да гледате внимателно хората и да търсите вдъхновяващите лица. Дина Корзун, изпълнителката на главната роля в "Единствен изход", е завършила ВГИК - изключителна актриса със страхотна техника. Все едно е излязла от книга на Станиславски. Но преди всичко тя е интересна жена, пълна със страст и духовна енергия. Докато Пади (Консидайн) инцидентно изигра ролята на Алфи. Той никога не е учил актьорско майсторство и е съвсем естествен. На него не му трябва метода на Станиславски, за да се изрази. Просто е роден актьор. Самият Пади беше много изненадан, когато се видя на екран. Важното е да знаеш какво искаш - как ще го постигнеш, няма значение. Трябва да манипулираш материала, с който разполагаш. Виж, работата с деца е по-различна. Играта на Тьома Стрелников е много добра, но той имаше толкова силно собствено излъчване, че би могло да се нарисува.
- Каква е разликата между полските и британските продуценти и защо предпочетохте вторите?
- Специално за този филм нямаше никакво значение. Можеше и да са полски, защото парите бяха много малко. Получих ги от ВВС. Това са правителствени пари - "лесни пари". Продуцентите от ВВС са по-скоро наемни работници. Най-видното, което ми осигури моята продуцентка, беше чудесното объркване в ВВС - никой не знаеше какво точно правя с парите, които ми дадоха - също като при комунизма. ВВС е много мила организация. Основното беше, че поисках доста нисък бюджет за филма си и затова ме оставиха без продуцент, който да ми виси на главата и да ми казва какво да правя. Негативната част от сделката с ВВС е, че те не се интересуват от реализацията на филма след неговото завършване. Не правят нищо, за да направят от него хит. Филмът мина добре по фестивалите, но не благодарение на ВВС - изобщо нямаше реклама. Едва когато се появи в кината и предизвика интерес, те изработиха постер. Виж, когато правиш филм със собствени пари или с истински продуцент, дори и да не е станал, продуцентът бута, натиска, рекламира го, за да си върне инвестираните средства. Като обобщение на работата ми с ВВС - бях оставен да направя филма си така, както го разбирам, без никакъв натиск, но пък и след това нямаше натиск и за реализацията му. Но пък самият филм си изкара екстра по разни фестивали и след това беше разпространен и в Европа, и в Америка. Изобщо се справи много добре за непобутван филм.
- Какво значение отдавате на наградите?
- "Единствен изход" спечели повечето от фестивалните награди, за които беше претендент. Затова мога да кажа, че одобрявам наградите. Помагат ти да пробиеш. Моят филм беше направен много наивно. Не съм си мислил какво ще правя с него, след като го завърша. Много държахме да бъде истински, без фалшиви нотки. Бях изненадан, че толкова хора го харесаха. "Единствен изход" буквално ми се отплати - вече не съм такъв циник. Защото, нали знаете обичайните съображения по време на работа върху филм: това трябва да го направим за публиката, онова трябва да добавим, за да можем да го пратим в Кан, от това биха се заинтересували американските продуценти, а сега ни трябва актьор, който да продаде филма във Франция например. А към моя филм подходихме съвсем глупавичко.
- Какви са предпочитанията ви от историята на световното кино?
- Най-общо казано - различните видове неореализъм. Но най-любими са ми филмите на Чешкото чудо. Винаги съм искал да направя филм като "Любовта на русокосата" или "Черен Петър" на Форман. Обичам ранните филми на Кустурица. Харесвам и полското кино, но предпочитам голямата драма на малките хора, поезията на реалността, която изисква поезия на самосъзнанието. Обожавам простичките, но истински истории.
- Споменахте "Любовта на русокосата". От края на този филм ли започва историята в "Единствен изход"?
- Не (замисля се). Не, това са съвсем различни филми, различни типове кино (изведнъж се разсмива). Абе, я не се занасяйте. Няма нищо общо с "Любовта на русокосата". Най-хубавото на тези чешки филми е, че са фокусирани върху малки и затворени общества. Всичко е съсредоточено, както е и в иранското кино. За съжаление, аз нямам такъв собствен свят - чужденец съм. Трябва да се боря, за да си го създам. В "Единствен изход" вкарвам в едно такова "чешко" общество двама външни герои. Много е трудно да измисляш истории, без да имаш собствен културен контекст. Усещането е много странно. И ако помислим, не съм британски режисьор, но не съм и полски - какво правя тогава аз и коя е моята публика? Вие в България си нямате такива проблеми, нали?
- То и кино нямаме вече, ама преди време имахме - гледал ли сте български филм?
- Не, не съм, но имам желание.
- Оттук нататък с документално или с игрално кино възнамерявате да се занимавате?
- Няма особено значение. Доста е трудно да намериш добра история и оригинални типажи. Същото е и с документалното кино. Обичам да се потапям в него, но в Англия пейзажът е изтощен от правене на документални филм - всичко вече е показано. Всякакви хора непрекъснато снимат с дигитални камери, проникват на всевъзможни места. Иска ми се да направя нещо свежо и смислено, противоположно на този агресивен ексхибиционизъм. Вече не пътувам често и не откривам нови места, затова и сигурно ще се занимавам с игрално кино, колкото и да обичам документалното. То е по-забавно за правене, повече прилича на приключение, имаш възможност да излезеш за малко от себе си, да докосваш истинските неща.
- Бихте ли снимал филми в Холивуд?
- Да. Бих направил там филм, ако ми предложат свестен сценарий и ме оставят да го реализирам, както си знам. Това едва ли ще се случи, но си имам агент в Америка. Той непрекъснато ме затрупва със сценарии - един от друг по-ужасни. Сигурно бих могъл да се справя с напълно финансиран филм (продължава с усмивка), пък и кой не иска да направи някой и друг милион, така че, да, да, защо не? Погледнато сериозно, наистина не бих имал нищо против да работя в Щатите, защото там има чудесно независимо кино, което е дори по-интересно от европейското. Не че съм голям почитател на американския начин на живот, нито пък на американското общество, което ми напомня на тоталитарното. По-скоро ме привличат огромните отворени пространства на тази земя - по същия начин, по който ме привлича и Русия. Хората имат възможност да пътуват, без да им се налага да носят друг багаж, освен хаоса в главите си. В Англия всичко е дефинирано от традиции, класи и културни стереотипи. Не можеш да направиш свеж филм, без да ти кажат: "банковият ти чиновник в четвъртата сцена никога не би се държал по този начин в живота". А Кен Лоуч и Майк Лий правят филмите си само с такива герои - заседнали някъде в класите, които обикалят в кръг без възможност да излязат от него. Майк Лий според мен е емблема за британски режисьор, филмите му показват дори повече истински английски живот, отколкото можете да видите в действителност, но на мен, честно казано, ми омръзна да ги гледам. Що се отнася до американското комерсиално кино, то се опира преди всичко на актьорите - дори Майкъл Дъглас и Ръсел Кроу са добри, макар да играят стереотипни роли. Не се знае какво би се получило, ако попаднат на режисьор, защото те са звезди, които правят каквото си искат, а не режисирани актьори. Все пак за мен основното е добрата идея. Преди време моят агент ми изпрати сценария на "Американски прелести", обадих му се и казах, че да, бих заснел филм по този сценарий, а той: "Беше шега. Спилбърг вече закупи правата срещу половин милион." Би било чудесно и аз да направя някой такъв филм, но това е утопия.


Разговора води Димитър Таралежков



Разговор с
Павел Павликовски