Богат, беден

Миналата седмица Канал 1 ни направи свидетели на две звездни (по определение) събития - връчването на американските филмови награди "Оскар" и на българските театрални награди "Икар" от Съюза на артистите в България. Две церемонии, по презумпция предназначени да покажат "блясъка на славата", да посочат границата, отвъд която една професионална дейност се превръща в почти неземен, божествен акт на творчество. Забележителното е, че за да се случи този показ, той трябва да бъде превърнат в зрелище, да се конституира като спектакъл; или, както казва французинът Ги Дебор, да се състои като "икономика, развиваща се заради самата себе си". Спектакълът няма друга цел освен себе си, той се случва не заради друго, а заради собственото си случване. Да създаваш спектакли, означава да изпаднеш в тавтология: "Фундаментално тавтологичният характер на спектакъла произтича от простия факт, че неговите средства представляват в същото време и негова цел". С други думи, спектакълът не се прави за някого - бил той зрител или критик; спектакълът се прави за себе си. Оттук колкото повече спектакълът е пищен, бляскав, богат, толкова е по-добър; бедният спектакъл не е добър спектакъл. За да стане добър, той по необходимост трябва да се самоотрече, да се самозадраска; непрестанно да препраща отвъд себе си, да изплисква извън своите граници. Да се има не като цел, а като средство.
Казвам това, за да очертая двата различни начина на правене на спектакъл на Изток и Запад, които, струва ми се, доста добре бяха онагледени от церемонията "Оскар" в понеделник и церемонията "Икар" в сряда. Първата беше достатъчно богата, за да страда от притесненията дали ще се случи като добър спектакъл: ето защо при нея всичко беше подчинено на зрелището - зрителите имаха нужда от фойерверки, от голи гърбове и стилни смокинги, от силни чувства (които им предложи носителката на наградата за главна женска роля Хол Бери). Всичко това те получиха в достатъчност, че дори в излишък. Няма значение, че от сцената твърде подозрително лъхаше на кич и прекалена политическа коректност; въпросът беше да става шоуто, да се произведе спектакълът - този най-съкровен и желан продукт на постмодерния капитализъм. Останалото е без значение...
На втората, естествено, липсваше тази убеденост в собствената бляскавост. Твърде задъхана икономически е местността, където се случва, за да е сигурна тя, че се справя с всички изисквания на шоу бизнеса. Следователно остава й друго: вместо да прави само и единствено спектакъл, тя го маскира като нещо повече - например като твърдост на актьори, режисьори, сценографи, драматурзи и т.н. да правят театър именно тук, в България.
Мизерността на времето и мястото е оново обстоятелство, което изплисква спектакъла, придава му друг смисъл, различен от неговия. На този фон дългата реч на Христо Бойчев съвсем не се яви неадекватна, макар някои да я провидяха като такава, напротив: по отношение на спектакъла тя наистина не беше уместна, но спрямо нещото повече си беше в пълен синхрон и порядък. По правилото: когато бедността ти пречи да направиш спектакъл, направи от бедността спектакъл.
Телевизията много лесно прие холивудската версия и доста трудно бе съотговорна за българската. С което за пореден път се демонстрира като зрелище, което няма друг смисъл извън самото себе си. Ето защо всичко, надскачащо "зрелищните" граници, на екрана стои някак тромаво, някак полу-поканено. То е като беден роднина: няма как да го пропъдиш, но гледаш много-много да не го показваш. Също както церемонията "Икар" се случи в показа на Канал 1: нито докрай шоу, нито докрай отвъд шоуто - един спектакъл, който точно в своето безсмислие търсеше своя смисъл.

Митко Новков







Петък,
ранна утрин