Играта на царя
Ако освободим играта от всички теоретични конструкции, тя може да се сведе до две характеристики: на ужким и правила. В началото на прехода на страниците на вестник "Култура", позовавайки се на различни западно-европейски авторитети, обичах да напомням (впрочем, не само аз), че политиката е игра - като театъра, боулинга, покера...
Покерът специално беше тема на романа на Георги Марков "Портретът на моя двойник", издаден 30 години преди прехода. Там се разказваше за измама на карти, при която онзи, който мами, се оказва измамен. Литературните качества на романа позволяваха нишката на измамата да бъде продължена извън сюжета, така че в неин обект да се превърне самата система, измамена от измамниците, които се мамят. Нещо като "вътрешна емиграция" с пет карти в ръка. Доста по-късно авторът, сам герой в собствения си роман, вече "външен емигрант" в Лондон, беше убит с тъй наречения български чадър заради подривната му дейност спрямо системата. Според някои и тази версия е измама. Не съм съвсем сигурен, но мисля, че романът на Георги Марков имаше мото "Играта е по-съвършена от живота".
Когато царят след половин вековна емиграция реши да се завърне в политическия живот в страната, опонентите му разпространиха слуха, че обичал хазарта и в резултат имал големи дългове. Може би и той да е попаднал на измамници.
Така или иначе, в началото на прехода напомнях, че политиката е игра, предвкусвайки новото време, когато в нея вече няма да има фатализъм, затвори и кръв, въобще победители и победени, а само периодична смяна на ролите; няма да има герои и ятаци, а само имиджи и имиджмейкъри.
... обаче не му беше дошло времето: в центъра на политиката застанаха БСП и СДС, които продължаваха да развяват знамена, черепи, присъди, предателства, омрази..., мислеха се за напълно истински, бяха партии на биографичния натурализъм, на старото време. Докато дойде царят за втори път, за да не бъде цар. Вероятно някой като във вица му е нашепвал в ухото: Заложи на седемнадесет. Или на друга дата.
6 април 2002 година. Симеон Втори стана лидер на едноименна партия, след като месец по-рано беше казал, че това едва ли е възможно, както стана министър-председател въпреки твърденията, че това пък е съвсем невъзможно; преди да стане министър-председател, дълго се говореше, че ще става депутат, а още по преди - президент... След десетилетие на биографичен натурализъм в българската политиката царят започна да прескача през ролите й като звезда във вихъра на кариерата си.
Тук ще цитирам Итало Калвино, който цитира Мидълтън Мъри: "на сцената на Глоуб Тиътър едно крещящо момче, преоблечено като Клеопатра, представя истинската царствена Клеопатра в момент, в който тя си представя как е представена от момче, преоблечено като Клеопатра". На българската политическа сцена един мълчалив цар, преоблечен като партиен лидер, царствено представя истински партиен лидер в момент, в който той си представя как е представен от цар, преоблечен като партиен лидер. Същото важи и за другите му роли.
Вече е ясно, че онези, които гласуваха за Симеон Втори, на следващите избори за когото и да гласуват, ще знаят, че политиката е игра. Поне в частта "на ужким". Правилата...

Георги Лозанов