Екстаз на отчаянието

За Аврахам Б. Йехошуа, писател-пацифист, от години ангажиран с каузата на здравия разум, който според него трябва да доведе до раждането на Палестинска държава, до връщането на окупираните по време на Шестдневната война територии и до мирно, но разделено съжителство на двете държави, събитията от последните дни бележат сриването на много надежди.

- Наистина ли мислите, че вече може да се говори за война?
- Война, но не война, защото битките са по улиците, докато правителството още снабдява палестинската общност с гориво, електричество, вода - нещо, което не се случва по време на традиционните войни. Война по семейному, бих казал, племенна междуособица, в която двете страни все още са трайно свързани помежду си.
- Докъде, според вас, се простира вината на Арафат? И докъде - на Шарон?
- Арафат трябва да бъде осъден по възможно най-строг начин. Няма думи, с които да бъде изразено разочарованието от неговото поведение, от неговото съучастие в насилието и тероризма. И Шарон носи много отговорности, но повечето наследени от неговия предшественик, Ехуд Барак. Не Шарон, а Барак и по-точно правителството, в чийто състав влизаха десет министри-пацифисти, създаде предпоставките за тази национална трагедия.
- Няма ли смекчаващи вината обстоятелства за Арафат?
- Той е Шекспиров образ, сложен и изкривен. Когато всичко свърши и ни се удаде възможност трезво да го преценим, на бял свят ще излязат неговата жестокост, подлост, глупост. Както Милошевич и Кастро, той се оказа проклятие и гибел за собствения си народ. Беше и продължава да бъде символ на Палестина и палестинските стремежи, но е и хаотична фигура, която никога не съумя да обуздае и да наложи контрол над многото издънки на своята организация. Няма съмнение, че той е отговорен за насилието.
- И за последната вълна от терористични действия ли?
- Според мен властта му вече не е толкова голяма: нито за добро, нито за зло. При това мисля, че за него представлява огромна трудност да следи кой се крие в сянката на собствената му фигура и ползва протекциите му. Но преди беше в състояние да ограничи разрастването на терора. Не го направи.
- А отговорността на Шарон?
- Неговият истински голям грях е, че заложи на окупационната политика и допусна изграждането на нови селища в заетите територии - сега палестинците настояват заселниците да си вървят. Другият му грях се състои в това, че не разговаря достатъчно с палестинците и по този начин осуети всякакъв шанс за мирно решаване на проблема.
- Каква е вашата реакция спрямо такова страшно явление като камикадзетата?
- Смразяващо е. Действията им са израз на най-черно отчаяние. Затова настоявам, че първата крачка на израелците трябва да бъде освобождаването на окупираните територии. Целият свят е съгласен, че палестинците трябва да имат собствена държава, дори 80% от израелците вече не поставят това под съмнение. Защо е нужно да се стига до подобни предели на отчаянието, при положение, че има решение и светът те подкрепя?
- Какви чувства предизвикват у вас военните действия на Шарон от последните часове?
- Не ги разбирам и не споделям целите им. Конфликтът ще е продължителен и мнозина още ще умират, докато обратно, би трябвало да се работи на компромисни основи и да се позволи на палестинците да излязат от този, както аз го наричам, екстаз на отчаянието.
- Бъдещето на Арафат?
- Ако го сменят, ще бъде добре. Всеки е за предпочитане на негово място. Това ми е голямата надежда.

(със съкращения от Ла Стампа, 30 март 2002)

Фабио Галвано




Разговор с Аврахам Йехошуа