Различни критерии
за професионализъм


Игнат Солженицин пристигна в София за концерта миналия петък с Новия симфоничен оркестър и диригента Росен Миланов. Пристигането му събуди невиждан по отношение на класически музикант медиен интерес. И не защото някой от преследващите го журналисти бе чул и тон, изсвирен от него - такова нещо не бива да се мисли за родните търсачи на новини; синът на Александър Солженицин като такъв бе огледан отвсякъде в контекста на "великата си фамилия". Талантът и професионалната стабилност на младия все още пианист се наложиха в Моцартовия фа-мажорен концерт, К 413; той музицира съвсем естествено, с изряден щрих, малко педал, изработено фразиране и добре експонирана спонтанност. Опитът му на диригент очевидно му помага в предвиждането на това, което може да се случи от страна на оркестъра, и това, което може да не се случи. Случиха се някои хубави общи изграждания и динамични и темброви съ-звучия с оркестъра; не се случиха онези изящни моменти, в които клавирният тембър като че ли "изплува" от оркестъра. Всяка следваща среща с пианиста Солженицин би била интересна. Особено за Новия симфоничен оркестър, за който всеки пример на подобно разбиране и отстояване на професията все още е крайно необходим. Това показа и изпълнението на "Пролетно тайнство" от Стравински; очевидните върховни усилия на диригента и на музикантите не можаха да скрият простичкия факт, че липсва информация у повечето участници в оркестъра за самото произведение. Особено у духачите - дотолкова това личеше от начина, по който повечето от тях изсвирваха своите сола. Проблемът със сглобяването си остана до края на пиесата, а претенциите за динамичен баланс между щрайха и духачите биха изглеждали направо нелепи спрямо демонстрираното равнище на професионализъм.
Коренно различна бе картината на матинето на Камерния ансамбъл "Софийски солисти" в неделя. В поредния свой концерт от юбилейния си цикъл музикантите бяха дирижирани от Емил Табаков, който записа името си в историята на ансамбъла за периода 1979 - 1988 г. В зала "България" се събра доста публика, въпреки много слабата реклама на концерта (все пак и общинските средства би трябвало да имат своите приоритети). Програмата бе направо изящно съставена - кратки пиеси от Мюфа, Корели, Бах през Хайдн, Бокерини и Големинов до Григ, Шуберт, Масне, Дебюси и Прокофиев. Бе празник за всеки от присъстващите. Бе демонстрация на висш музикантски пилотаж; на майсторство и заслужено професионално самочувствие; на съчетание между звуково въображение и дисциплина, между респектиращи единомислие и баланс и щедра темброва инвенция. Чуваш резултата от всекидневно много сериозно дълбаене, което отдавна е прогонило дори мисълта за лекомислено, лесно "правене" на нещата. И тук младите хора са вече мнозинство в ансамбъла, но очевидно професионалното им възпитание има други стойности. И примера, който предпочитат да следват.
Емблематично бе и участието на предпочитания от "Солистите" цигулар Минчо Минчев. Вдъхновението бе споходило и него - толкова увличаща бе атмосферата, създадена от новото запознанство на Емил Табаков с музикантите: и след въздействащата интерпретация на Концерта за две цигулки от Бах заедно с концертмайстора на ансамбъла Людмил Ненчев, Минчо Минчев ни припомни как фантастично може да преобърне наслоени звукови представи с изпълнението на прочутото "Размишление" от Масне, към което, струва ми се, той отдавна не бе посягал. Най-прекрасно бе да усещаш какво удоволствие от това "музикално ставане" струи от сцената - щастие, което се предаде и на публиката, озарена, че е съучаствала в толкова красива и смислена музикантска среща.

Eкатерина Дочева







Кресчендо
декресчендо