Мартенски музикални дни
Случиха се за 42-ри път. И отново доказаха, че Дните са фестивал, който все още успява достойно да носи тежестта на добрите традиции. Но и да прибавя към тях нови щрихи. Въпреки тегобите на мизерното ни битие организаторите се стремят да запазват високите критерии - в програмирането и в избора на участници. В програмирането показват, че са добре ориентирани в съвременните тенденции за правене на фестивал. А по отношение на изпълнителите - че могат да правят минимални компромиси и да проявяват максимална изобретателност. Резултатът е една умна, убедителна, цялостна драматургия. Достойнство, с което комай само русенският фестивал може да се похвали засега.
Добрите традиции. На първо място бих поставила уважението към българската музика и музиканти. Тази година още при откриването прозвучаха две силни композиции: Четвъртата симфония на Константин Илиев и световна премиера на Въведение и Псалм от Симеон Пиронков (посмъртно).
Фойерверковото изпълнение на "Празник" от Лазар Николов беше почтителен поздрав за предстоящата 80-годишнина на композитора. Мислех си по повод на това изпълнение колко важно е родните ни творци, истинските, да имат подобни ревностни защитници като Драгомир Йосифов, например, който като диригент направи всичко възможно творбата да блесне по най-привлекателен начин. Или като Цветана Иванова, осъществила премиерата на Деветата клавирна соната на същия композитор - възторжено се говореше за нейната интерпретация. Както и за кларинетиста Росен Идеалов със сонатата "Автопортрет" на Стефан Драгостинов. Само така - не формално и не служебно пресвирена - добрата българска музика би имала шанс пред слушателите и би заинтригувала и чужди изпълнители. Банална констатация, но за жалост често се налага да си я повтаряме.
В Мартенските дни винаги е присъствал и един друг важен акцент: опознаване на съседите. Години наред румънски артисти и автори са били неотменна част от програмата на фестивала. Тази година погледът към комшиите бе изведен като важна линия в програмата. Гръцкия камерен оркестър не можах да чуя (отзивите бяха повече от ласкави), но затова пък присъствах на финала, който бе отреден на голям турски симфоничен оркестър. За пръв път подобен гастрол в Русе. Първият частен турски оркестър "Борусан", ръководен от най-известния турски диригент Гюрер Айкал, имаше с какво да ни учуди: със съвсем младите лица, които преобладаваха в него, с това, че по-голямата част от тях бяха жени. А на въпроса ми дали само турски музиканти свирят в него, диригентът ми отговори, че съставът е като Истанбул - многолик и многонационален. Оказа се, че в него свирят и българи. А това, че на диригентския пулт застават често и наши артисти, вече го знаехме. Емил Табаков е тачен там, Васил Казанджиев също е доволен от работата си с оркестъра. Така че можем да позавидим на турците. Които, впрочем, се оказаха с много добър щрайх, проблемни духови групи и доста спорна естетика по отношение прочита на съвсем класическия репертоар, с който се представиха (Моцарт, Бетховен, Брамс) - гръмко и енергично изсвирен, грубичко на места. Но затова пък публиката бе въодушевена. Солистката - първата голяма турска цигуларка Суна Кан - също бе възнаградена (напълно основателно) с много аплодисменти.
Другата важна и цялостно проведена линия във фестивала бе насочена към музиката на ХХ в. И особено наблягането върху актуални в момента за света тенденции. Имам предвид проекта Crossover. Поглед, обърнат на запад, и музика, представена от добри чуждестранни състави. Присъствието на ансамбъл като "Фолхардинг" в програмата на Дните си е истинско постижение. Защото става реч за първокласни изпълнители с отдавна утвърден авторитет не само в Холандия, където работят. Необичайният състав (3 тромпета, 3 тромбона, 3 саксофона, флейта, валдхорна, пиано и контрабас/електрическа китара) им дава възможност за множество звукови експерименти. А виртуозното владеене на инструментите - възможност да бъдат убедителни. С известни уговорки, все пак, тъй като пиесите, които свирят, не винаги са шедьоври. Но затова пък ясно е изведен стремежът към търсене. А то, както е знайно, може да доведе до намиране само когато е здраво стъпило на най-висок професионализъм. За "Фолхардинг" това ушебийно е основно и задължително условие. Диригентът, с когото се представиха, също е сред водещите имена в Холандия в момента - Юриен Хемпел, асистент на Валери Гергиев в Ротердам. Срещата ни с този оркестър и диригент в Русе бе една среща с днешния ден на музикална Европа. А това е голям плюс за фестивала. Имам предвид изпълнителското ниво. По отношение на музиката - свободното преминаване през границите, както гласи наименованието на проекта - тук вече човек може да покаже и известна доза скептицизъм. Волното движение между жанрове, стилове, епохи - всичко това дава наистина безгранични възможности. Но изисква и мощен талант, за да се премине отвъд екзотиката на опияняващата свобода. В това отношение може би най-интригуващата творба в поредицата съвременни композиции чухме в един друг концерт, преминал под названието "Нова класика": "Екзотика: Сола" от Маурицио Кагел (от 1972 г.). Споменавам я, защото предлага интересен възглед: как човек има свое виждане за изкуството на другите култури. И как това виждане може да бъде само наподобяващо, как не би могло да проникне в дълбочината и същината на "другия". Двамата изпълнители - перкусионистите Татяна Колева и Рон Колбърс , седнали върху килимче на сцената, не само свиреха на различни инструменти от различни краища на света, но и трябваше да пеят. Нещо, което е непривично за практиката на един инструменталист.
"Интерпретациите" им нямат никакви амбиции за автентичност на звученето. Те просто предлагаха своите най-общи виждания за Китай или Африка, или... провокативна теза на присмехулника Кагел, който съвсем не случайно е сред водещите фигури в съвременното музикално творчество. Тук обаче искам да се върна към изпълнителите. Защото присъствието на Татяна Колева от две години насам на Мартенските дни си е истинско попадение. Млада, талантлива, много инициативна, от години работеща в Холандия, тя очевидно е била инициатор и съратник за масираното присъствие на холандци тази година. И то само от "каймака". Неин неотменен партньор в перкусионните дела бе Рон Колбърс - музикант, свирил с редица прочути, сред които и ЙоЙоМа, а в момента участва в проекти със съвременна китайска музика, която прави "бум" в света. В Русе бе сред изпълнителите на Лазар Николов, както и на Сонатата за две пиана и ударни от Бела Барток. Репетициите им заедно със Стела Димитрова, Димо Димов и Татяна Колева за тази свръхтрудна творба бяха само в рамките на два дена (!!!) А изпълнението бе чудесно.
Към Crossover проекта се присъедини и германският струнен квартет: String Thing от Хамбург. Млади, сърдечни, непосредствени. Великолепни професионалисти, разбира се (иначе Гьоте институт едва ли би ги препоръчал!). Концертът им бе под мотото "класика-джаз-уърлд мюзик". С музиката на света, изглежда, не са издълбоко запознати - експлоатират познати, стандартни модели, навяващи асоциации за ориент, или латино, да речем. Джаз импровизациите бяха малко в концерта им (както сами казват - впускат се в тях според случая). Звучат приятно, в свиренето им се прокрадват и елементи на поп. Може би и неосъзнато. "Защо музиката, която слушат младите, да не може да бъде свирена и на класически инструменти?" - казват те. При това го правят с възможно най-аристократичния състав - струнен квартет (малко модифициран, вместо втора цигулка - контрабас). А виолистът на състава предизвикателно подхвърля: "Мога ли в днешно време да се возя в карета, след като има други превозни средства?" Той самият обаче е учил при Лигети... На публиката този концерт достави удоволствие.
И бе поредното доказателство, че можеш да търсиш в каквато си щеш посока, но задължителното условие е да бъдеш железен професионалист. Другото е несериозно.
Пропукването на традициите. Най-обезпокоителното тази година в Русе бе крещящото отсъствие на русенския оперно-симфоничен оркестър. Всъщност - не съвсем, защото именно те откриха, и то блестящо, фестивала, водени от главния си диригент Георги Димитров. И след това изчезнаха. Съвсем. А най-шокиращ бе фактът, че чак от Пловдив трябваше да дойде филхармонията, за да участва в концерт, който при това не бе симфоничен, а оперен. (Синдикални лидери на русенци написали писмо до София, че не искат да свирят под диригентството на Михаил Ангелов. "По обясними причини" - гласи красноречивата формулировка.) Споменавам това не като куриоз, а като ужасен, пълзящ синдром на непрофесионализъм и липса на морал. Оказват се заразителни по родната ни земя. Поне от времето, което помня, филхармонията на Русе е бил носеща и неотменна опора за фестивала. Днес безсмислени крамоли разяждат единството на русенските музиканти. В ущърб на публиката. Която, според разкази на потърпевшите, през сезона дотук е имала доста рядко възможността да се радва на своя си оркестър. Както и на оперните спектакли, подготвени от Русенската опера. Тя също отсъстваше от програмата и тази липса се усеща. Като носталгик бих могла да кажа: беше време, когато... Но това е повод за друг разговор. Затова продължавам с още един съществен момент от тазгодишните Мартенски музикални дни.
Експериментите. Те са най-вече по линия на младите музиканти и академията "Саша Попов". За първи път бе сформиран младежки фестивален оркестър от участниците в различните курсове на академията. Още в деня на прослушването са били излъчени млади инструменталисти за този състав. За седмица е трябвало да подготвят, под ръководството на англичанина Робърт Коен, една съвсем нелека програма - три инструментални концерта и една непозната пиеса от шотландската композиторка Сали Биймиш. Гледах тези млади хора на репетицията - как следяха и слушаха диригента с всеотдайност, как си разменяха усмивки с него, как се вслушваха в прочутите си солисти (Минчо Минчев и самият Коен), с каква отговорност подкрепяха връстниците си - двамата младички русенски пианисти Силвия Кьосева и Дилян Иванов. Като обяснение в любов беше това тяхно общуване. Което, за голяма изненада, се оказа още по-пълноценно и осмислено по време на самия концерт - вместо да падне нивото, заради обяснимото вълнение, младите се бяха активизирали още повече. Казват, че концертът им следващата вечер в софийската зала "България" бил още по-добър. Една продукция на Мартенските музикални дни, успешно изнесена извън рамките на фестивала и много аплодирана. Урок от академията, който участниците сигурно ще помнят завинаги. Но най-същественият урок е, който получаваш от можещи и щедро раздаващи се артисти. Минчо си го знаем - явно такъв ще си бъде винаги. Но се питах какво привлича Коен тук, за поредното му гостуване в Русе, след като целият свят е гостоприемно отворен за него. Изглежда вярното усещане, че има с какво да е полезен и как да увлече тези млади хора. Сигурно сладостта на това усещане го води тук. За нашите млади възможността да свирят заедно и редом с такъв музикант от световна величина е от голяма полза. В случая се възползваха най-пълноценно от тази възможност. Нещо, което за жалост не сториха кандидат-композиторите ни.
Този година на Мартенските дни им беше сервиран великолепният шанс да работят със световноизвестния композитор Луис Андрийсен от Холандия. Било е предложено млади българи да изпратят на състава "Фолхардинг" свои композиции, които да бъдат работени и анализирани по време на курса на Андрийсен. Отзовали се само двама... Жалко за пропуснатата възможност. Изглежда любознателността и стремежът към професионално усъвършенстване не са сред добродетелите, изповядвани от нашите млади композитори. Защото по елементарна логика те би трябвало краката си да изпочупят, за да се доберат до авторитет като Андрийсен (харесваш или не музиката му, той безспорно е уважаван творец в цял свят, от най-висок ранг). Тук обаче мнозина дори и не разбраха, че е пристигнал в България. А казват, че много трудно се съгласявал да пътешества...
Очаквани и неочаквани емоции. Концертът за 70-годишнината на Маестро Михаил Ангелов с музика от Росини трябваше да бъде празник. И стана - с пълна зала и бурни аплодисменти. С желание е подготвял диригентът този свой юбилей с рядко звучащи фрагменти от "Вилхелм Тел" и "Мойсей", с поканени от него самия солисти - младата Ина Кънчева, чиято звезда блесна благодарение на Монсерат Кабайе и към която Маестрото сега проявява грижи в подготовката й за големите сцени, гласовитият Камен Чанев, чиито тенорови височини възпламеняват публиката. Към тях се присъедини единственият български бас, който не е отдаден само на международната си кариера - Димитър Станчев. И много важното действащо лице в този концерт - хор "Дунавски звуци", отбелязали през тази година почти рекордно участие в Мартенските дни. Съставът, ръководен от Михаил Ангелов вече от 30 години. Вярно, не бяха във върховна форма, а гръмовният звук на хора имаше почти помитащ ефект. Но въпреки това публиката изживя своя празник - минимална компенсация за опероманите заради отсъствието на любимия им жанр. И засвидетелствана почит към музикант с големи заслуги към българската музикална култура. Самата аз бях изненадана, когато от програмата си припомних всички премиерни заглавия, които Михаил Ангелов е реализирал на българска сцена. Болшинството се помнят като значими събития. Към което се прибавя и заслугата му, че е основал и "Софийски солисти". А за този концерт Пловдивската филхармония пропътува половин България, за да изсвири увертюрата на "Вилхелм Тел" и да акомпанира на солистите и хора... Коментарите не са излишни - те би трябвало да предстоят.
Сред приятните изненади бе концертът на Павел Герджиков и Йовчо Крушев - хубаво, много дълбоко музикантско представяне на творби от Рахманинов и Стравински. И "Райок" от Шостакович, който особено много възрадва русенската публика. За мнозина бе откритие. Васил Казанджиев, който дирижираше изпълнението, бе леко смутен от невъздържаното веселие, с което се възприе тази в същността си трагична творба. Но нали уродствата на миналото трябва вече да виждаме отстрани, с усмивка и освободени от болката? Та как иначе бихме могли да се отнесем към "правилата", спуснати "отгоре" за това кое е истинска и реалистична музика? Хорът (мъжкият състав от хор "Проф. Васил Арнаудов") се забавляваше от сърце, всеки бе намерил в гардероба си старо сакенце или каскет, Драго Йосифов вдъхновено изсвири клавирния финал, а самият Павел Герджиков бе във вихъра на артистичния си талант. Много добро програмно попадение!
Дочуто за нечутото. Съжалявам, че не чух концерта на "Софийски солисти" - за великолепното изпълнение на Малки литургии на Месиен се носеха почти легенди. Възторжени бяха отзивите за Георги Бадев, за дуото Аглика Генова и Любен Димитров, за изключителния валдхорнист от Австрия Ханс Йорг Андерер, за цигуларката Ваня Миланова...
Дори само изброеното дотук е достатъчно, за да свидетелства, че "Мартенските музикални дни" продължават да се радват на добро здраве, въпреки общия нездравословен национален музикален климат.
Крехките плещи на мъжествената в сраженията директора на фестивала Ива Чавдарова и този път успяха да понесат непосилните трудности от финансов и субективен характер. Надеждата е, че с помощта на верния си екип, ще може да издържи и до догодина. За да се случат още много и интересни неща за 43-и път. В Русе.

Юлиана Алексиева

Юлиана Алексиева е музиколог, отговорен редактор в програма "Христо Ботев" на Българското национално радио. Автор и водеща е на предаванията "Неделен следобед", "Музиката, която обичам" и др.