"Изсмукване" на памет
"Една французойка срещу българската история" - толкова богато на послания е избраното от вестник "Труд" заглавие! От една страна, нашата - българската - история, нашата - българската - идентичност, а от друга - вечно зломислещата на българите Франция, представена от една своя нагла гражданка, копие на оная скандално известна Коломбел, която раздаваше ритници във Френското консулство в София.
Тук не бих искал да анализирам подробно прочита на г-жа Врина, която без съмнение предлага една твърде едностранчива интерпретация на романа на Антон Дончев, приравнявайки го към заснетия по-късно филм на Людмил Стайков. Съгласен съм, че двата "художествени факта" - романът и филмът - не бива да се смесват, поне що се отнася до специфичните за всеки от тях достойнства или недостатъци. Бих се осмелил все пак да заявя, че ако романът не е бил действително "поръчков" (оставяйки настрана ясната още през 60-те години "поръчка на времето" по отношение на мюсюлманското малцинство), то филмът (заснет през 1986 г.) със сигурност представлява едно художествено оправдание на извършения по онова време "Възродителен процес". Кинематографически погледнато, филмът е добър образец на своя жанр, гарниран с очаквания за български исторически филм свръхдозиран коктейл "секс и насилие", който неслучайно привлече чужди майстори на кървавия екшън, впоследствие създали негови твърде скудоумни кавърверсии.
Със своя прочит на "Време разделно" Мари Врина представя една от двете наложили се перспективи към романа на Антон Дончев, докато другата рязко го отграничава от филма. Общият смисъл на последната е горе-долу от типа "вярно, че филмът е посредствен и идеологически оцветен, но романът не е отговорен за това и си остава един от най-добрите исторически романи, писани от български автор". Оттук насетне, четейки "Труд", разбираме, че не е работа на разни дилетанти - още по-малко на разни чужденки и в частност на нахални французойки - да съдят за качествата на романа. Напротив, както мнозина от участниците в дискусията са склонни да мислят, това е работа на "безпристрастни литературни специалисти".
Тази реакция много ми напомня на наивния призив по повод неотдавнашния и ненапълно отшумял българо-македонски "езиков спор": нека оставим историческите работи на историците, а лингвистичните - на лингвистите, т.е. на специалистите-учени, които да ги "решат". Работата обаче е там, че точно тези специалисти - историци, филолози, етнографи - бидейки част от академичния авангард на всяка една национална идентичност, далеч не са склонни да решават подобни проблеми, а обратно - по-скоро са изкушени да ги създават. По същия начин и литературните учени често лобират пред Нобеловите комитети за автори и художествени творби със съмнителни качества и в частност - за такива с тяснонационалистически характер. Въпросът, който възникна във връзка с Нобеловата кандидатура на Антон Дончев, е дали и неговият роман "Време разделно" не е пример за такава творба. Друг е проблемът, че открай време самите Нобелови награди са по смисъла си тъкмо паради на националните литератури, като "престижът" на всяка нация се мери и по придобити литературни отличия.
Известната и на Запад българска историчка Мария Тодорова се опита в една наскоро публикувана статия* да разграничи двете произведения със заглавие "Време разделно" - литературното и кинематографското, привиждайки в романа на Антон Дончев една по-универсална екзистенциална и морална проблематика, която не може да се чете и оценява в националистически смисъл. Според Тодорова, Дончев не обрисувал национални, а "чисто човешки типажи". Тя подчертава, че най-хуманният герой в романа е юрукът Исмаил, докато злият Караибрахим е по произход българин, а пък сменилите вярата си повествователи - Венецианеца и отец Алигорко, са всъщност най-жизнеутвърждаващите фигури. Все пак, остава следното съмнение: ако искаш да изразиш универсални човешки стойности или да се вдълбочиш в спецификата на човешката ситуация в света, нима най-неутралната и идеологически неангажирана перспектива се предлага от историческия контекст на едно все още далеч от недвусмислена документална потвърденост насилие, по чиито "следи" тръгнаха и българските историци-адвокати на Възродителния процес през 80-те години. Нима толкова деликатни проблеми на човешките взаимоотношения, като засегнатите от Антон Дончев, се изследват по най-адекватния начин през призмата на един недвусмислено доказан фалшификат като известната летописна бележка на поп Методий Драгинов, която инспирира творческата фантазия и на Дончев, и на редица други български писатели и историци? Фактът, че големият злодей - Караибрахим, е "етнически българин", а не турчин, едва ли имунизира срещу едно "етнизиращо" четене на сюжета на "Време разделно".
От всичко изговорено в "Труд" стана ясно, че един "художествен факт" като този роман не може да се преценява по "морално-емоционалния" начин на Мари Врина. Затова почти всички дебатиращи се питат: ами ако решим да премахнем сцените на насилие от световната литература, колко са великите произведения, които биха останали непокътнати? Същевременно, както забелязват патриотично настроените апологети на Дончев, доведеното до крайност искане за "политическа коректност" би могло да се използва и срещу редица шедьоври на световната литература, които обаче имат щастието да са от "добрата страна" на шенгенската граница и така да се ползват с един непоклатим ценностен статут. Проблемът е обаче в начина, по който се третират в публичното пространство въпросните литературни произведения и по-точно в степента на присъствие на надеждна контрапозиция, която да релативизира националистичния им заряд. В България никой не смята, че такава алтернативна позиция е нужна. Обратно, както показва "Труд", тя е принципно осъдена.
Ценните наблюдения на Мария Тодорова (със сигурност доста по-дълбоки и стойностни от забележките на Мари Врина) са като че ли до голяма степен опровергани от реакцията на "Труд", която сама по себе си показва ясно и отчетливо идеологическите аспекти на социалното битие на Антон-Дончевия роман. Фактът, че той се изживява тъкмо като повик на "националната памет", а не като универсално философско-екзистенциално послание, беше потвърден от целия досегашен дебат по страниците на "Труд". Всъщност "дебатът" се превърна в едно колективно осъждане на "посегателствата" върху "българската история и памет". Ала така се потвърди и антиестетската максима, че не съществуват "художествени факти" като такива, затворени в себе си и откъснати от възприемащата страна. Що се отнася до самото "възприемане" на художествените произведения, то е по определен начин идеологически предструктурирано от един контекст, в който се вписват и самите произведения. Да се вярва, че български роман, посветен на периода на "турското робство", може да бъде разглеждан и оценяван просто като естетически факт сам за себе си, извън политическите си импликации, означава да се пропусне главната част от играта. Да се счита, че "художественото творчество" не е отговорно за откривана в него от външен наблюдател националистическа тезисност, е най-малкото наивно.
Не по-малко от националните историци, писателите са отговорни за създаването и популяризирането на определена национална митология. Не се съмнявам, че романът "Време разделно" притежава и едно "общочовешко" измерение, което е и една от причините да бъде толкова често превеждан на чужди езици, колкото може би никое друго българско литературно произведение. В случая не става дума за реалните или претендирани качества на романа на Антон Дончев, а за определени страни на ясните му функции в българското патриотично възпитание от последните десетилетия. Тези аспекти са явни в реакцията на "Труд" и в тази на пишещите до вестника възмутени граждани. Всички те заявяват, че една "чужденка" си позволява да "посяга" на всичко, което е свято за нас - българите - на нашата история, памет и т.н., нищо че тези святи за нас неща бяха в основата на едно не толкова отдавнашно насилие. Нищо че в името на същите святи неща нашите - български - писатели и историци, редом с другите представители на глезената ни от бившия режим и инфантилна интелигенция, най-малкото мълчаха по време на това насилие, а по-често го подкрепяха, обосноваваха "научно" и го насърчаваха. Нищо че подобни святи неща насърчиха напоследък доста хора в съседни нам страни към взаимно изтребване.
В Бългaрия oтдaвнa нямa жив свидетел нa турскитe клaнетa, нo същитe, както припомня вестник "Труд", сa чaст oт нaшaтa "пaмет". Чия е обаче тази "памет" - нa "бългaрския нaрoд", нa "бългaрскaтa нaция", нa нейнитe истoрици и писатели или нa всички нейни грaждaни? И най-вече какво означават тези гръмки категории - дaли нaпример бългaрските мюсюлмaни имaт същoтo oтнoшeние към тези т.нар. "травми на националната памет", съществуват ли те за тях и имат ли те "спомена", който съгражданите им от мнозинството претендират да имат? Един по-заядлив критик-французин би задал и следните въпроси: каква част от мюсюлманите "етнически българи" или "турци" се считат действително за "българи" в граждански смисъл и прави ли нещо мнозинството, за да се почувстват те такива, освен насилствено да ги конвертира и да им проглушава ушите с "национални идеали"? Разбирам колко заядливо звучат омръзналите призиви за "политическа коректност" към малцинства и чужденци на българина, който сам се чувства в позицията на угнетено малцинство пред богатата Европа, в която не го искат нито "наглите националисти французи", нито гледаните с надежда немци. Какво друго му остава на "средния българин" - на този идеализиран адресат на вестник "Труд", на този клетник, който дори парното не може да си плати, освен да брани нараненото си национално достойнство и величието на една славна и драматична история? Какво друго освен патетично да рецитира "Аз съм българче" и всяка вечер един любим шоумен да му повдига самочувствието с майтапи за черни, турци, цигани, грозни жени, педерасти, тъпи западняци и пр.? Болезнената фрустрация, на която са симптоми агресивният тон на вестник "Труд" и на неговите публикации по темата, не може да намери друг изход, освен в илюзията, че една гражданска солидарност пред кризата се постига чрез изхвърлянето на другите зад борда.
Накрая бих казал две думи и за един съществен детайл - излъчващата едновременно майчинско умиление и някаква скрита трагика икона на Богородица, която фигурира върху обложката на едно от изданията на Антон-Дончевия роман, както и върху логото на инициирания от "Труд" дебат. Символизмът на пукнатината, която пресича иконата, е ясен: това е "разделното време", пресичащата границите на историческите епохи драма на националното разделение. Иконата е впрочем един добър символ както на универсалното с неговите извънисторични измерения, така и на ограниченото национално почитане на неговата магнетична святост и чистота.

Чавдар Маринов


* Вж. сп. "Критика и хуманизъм", бр. 3/2001.

Чавдар Маринов е докторант в СУ "Св. Климент Охридски" и във Висшето училище за социални науки (Ecole des hautes etudes en sciences sociales) в Париж.
По повод дискусията във вестник "Труд" Една французойка срещу "Време разделно" и българската история