The Drama Is Not Dead

Македонският народен театър "Драма" (Скопие) показа на българската публика два спектакъла от своя репертоар на пиеси, които представят два основни раздела в репертоара на всеки традиционен театър - класически и съвременен.
Пиесата на Мирослав Кърлежа "Господа Глембаеви" е поставяна в Народния театър "Иван Вазов" през 1947 от Раша Плаович (превод на Младен Исаев и Богомил Нонев) и в спектакъла играят Георги Стаматов и Петя Герганова, Иван Димов, Никола Икономов, Борис Михайлов, Констатин Кисимов и др. - актьори, утвърдили се още преди 40-те. Оттогава у нас тя не е поставяна. Споменавам този исторически факт, защото само от имената на актьорите, участвали в спектакъла, част от българската театрална история, става ясно, че това е класическа пиеса с роли и психология.
Режисьорът Любиша Георгиевски я поставя с респект към нейната класическост. Той разказва бавно и спокойно историята от Ибсеновски тип в пиесата на Кърлежа - история за тъмното минало в тъмното настояще на една банкерска фамилия, акцентирайки социалния й патос, поставяйки особено внимание върху работата с актьора. Подобен пиетет към тежкия класически театър, с типичната за него патетика и оперност на театралния жест е твърде далеч от динамиката на търсенията в съвременния театър, но за сметка на това е част от един "ритуал", на който очевидно македонският театър много държи и благодарение на който се съхранява паметта на театралната традиция.
В спектакъла на Александър Поповски "Балканът не е мъртъв" от Деян Дуковски, е показано едно далеч по-свободно отношение към драматургията, отколкото в този на Георгиевски. Ироничността в пиесата към исторически събития на Балканите е илюстрирана еднозначно карикатурно чрез сценичните образи. Ясната знаковост (особено в "рамката" на спектакъла) извежда представлението в патоса на посланието за толерантност и любов. Разбира се, пиесата на Дуковски може и така да бъде "подредена" в ясен причинно-следствен разказ, тъй като нейната структура на "фрагмента" дава възможност за размествания, но тя е, струва ми се, далеч по-високо предизвикателство към възможностите на театралния език от това, което видяхме на сцената.
Запознанството с последната пиеса на Дуковски е безспорно най-интересната част от гастрола, макар че българската публика вече я познава в превода на Йордан Ефтимов в списание "Сезон" (зима 2002). Пиесата е в две части: "предигра" в три прелюда и "игра" в 39 сцени. Всеки прелюд и сцена имат свое заглавие и представляват вариант на една и съща тема. Няма да кажем много с това, че тя представлява постмодерен драматургичен текст. Деян Дуковски продължава (след "Буре Барут") преобръщането на клишетата в мисленето както за региона на Балканите, така и на типични, опорни за представите на западноевропейската култура, модели. Това е, както той я нарича, "игра", в която те се разместват едновременно, поставяйки ги под въпрос, но и давайки си ясна сметка за тяхната устойчивост. Чрез езиковите, чрез жанровите трансформации в отделните сцени, парчетата от втвърдените идеологии се разхвърчават и придобиват особено силна театралност - колкото по-спонтанно се играят образите, толкова по-силен и видим би бил антиидеологическият импулс на текста.
Чрез няколко любовни истории биват разигравани клишетата от различни сфери на историята и преобърнати в различни жанрови пародии: пародия на мелодрама (например отказът на бащата на Елени да даде ръката й на турчин и причината засегнатият Кемал Ататюрк да започне "Реформата" в турската империя); пародия на екшън (отношенията между комитите и комитите и Осман бег са почти като в "Криминале"); пародия на антична трагедия (сцената "Цвета + Антигона"), пародия на театрално представление (цитат от представянето на актьорската трупа от "Хамлет") и пр. и пр. Пиесата завършва със сцената на сватбата на Осман бег и Цвета, също като пародия на традиционната комедия, завършваща със сватба.
Казано накратко, пиесата на Деян Дуковски дава всички основания да перифразираме заглавието й - "Balkan Is Not Dead" (перифраза на известния графит) - още веднъж като "The drama is not dead".

Виолета Дечева

















Реплика
от ложата