Умножаване на образа. Умножаване на сянката

Фотографията, казва Барт, ни дава сигурност, че нещо е било; тя е изкуство на случилото-се-някога-присъствие. Барт говори тази сигурност за образа, проявен върху хартията, но забравя човека зад фотоапарата: за да има снимка, някой трябва да я направи, следователно той трябва да бъде там, да е "хванал момента", за да запечати образа. В известен смисъл снимането е критическа работа: не може да пишеш критика, без да си видял/прочел/чул. Така фотографът е в някаква степен критик на образа и чрез образа. В този смисъл да те снимат е все едно да те подложат на критика.

Умножаване на образа. Мястото. Точно така "критикуван" се чувстваш, влизайки в арт-клуб "Папараци". Няма да бъде изненада, ако на входа някой не те пресрещне, за да те снима. Папарашка снимка - нито си я искал, нито си е очаквал, но ти се случва. За да покаже, че си посетител на едно място, което събира не толкова заради консумацията, колкото заради фотографията. А тя е по стените на всички помещения, включително в тоалетната. Снимки най-различни: и на световно известни имена, и на български автори - млади и по-утвърдени. Отвсякъде те дебнат образи, които някога са били, събития, които някога са станали; прокрадваш се през тях сякаш заобиколен от история, от минало, от случило се. Не зная дали само това представлява музеят, но в "Папараци" усещаш много от него; идва ти да зарежеш скоча, да скочиш и да се потопиш в гледането. Защото предугаждаш: образът не може да се случи без твоето око, за да го бъде, трябва да го видиш и тъкмо твоето виждане го умножава - удвоява и утроява, за да го утвърди и закрепи. Отговаряш на папарашката снимка с папарашко око, превърнало случайността на влизането в необходимост на виждането. Изненадваща реципрочност на фотографията: spectator-ът именно в качеството си на spectator се явава в същото време и operator, създател на образа...

Умножаване на сянката. Изложбата. Зрител и фотограф: диалектическо сцепление, но и пространство за разцепление - арт-клуб "Папараци" е сред малкото места в София, което експонира художествена фотография. Поредното съединяване на любители и професионалисти, на гледащи и снимащи се случи с "Покана за възприятие" на Милан Христев. Големи платна, раздвояване и разтрояване на образа на природния обект, който е един, но фотографското майсторство е превърнало в много. Според психофизика Георги Илиев: Играта на светлината ражда обектите и самата тя иска да бъде видяна; според мен: играта на светлината умножава сянката, за да бъде видяна. Едно непрестанно препращане на присъствие между светлината и сянката, между светлото и тъмното; двете се отдават една на друга и взаимно си отдават живот и смърт, в-дъх-новяват се, за да може почти веднага, още в следващия момент да си вземат дъха. Сянката се явява същностен момент на снимането, нещо повече, именно тя е, която изгражда образа; сянката е самият образ. С което потвърждава убеждението на този, с когото започнахме: Фотографията по свое желание създава или умъртвява тялото ми. Милан Христев създава сянката, за да покаже смъртността на тялото. А това, че тялото е природно, усилва "Поканата за възприятие": щом дори в Природата царува сянката, не сме ли всички ние - аз, ти, той, тя, само сенки, въобразили си, че съществуват? Едно присъствие, уловено върху фотографската лента миг преди да потъне в Царството на сенките...

Митко Новков





Милан Христев Покана за възприятие, арт-фото изложба във фото-галерия Папараци.