Време за носталгии
На 14 април се проведе поредната сбирка на форума "Ничия земя", този път посветена на "проблема с публичността в България". Колко тя е деформирана, манипулативна, злонамерена - най-вече заради безконтролността на многотиражните вестници, читателят ще разбере от подробния разказ за тази сбирка, който "Култура" ще публикува в следващия си брой. Разговорът обаче, протекъл неочаквано бурно, ме настрои носталгично. Накара ме да си спомня далечните 1990, 1991, 1992, 1993 и т.н. години, които в някаква степен (поне според мен) предопределиха сегашното състояние на българската публичност. Затова, изпреварвайки същинския разказ, ще се опитам предварително да го коментирам през призмата на спомените.
Има истина в твърдението, че в далечното начало на демокрацията публичността се свеждаше предимно до площадни действа. Не единствено, обаче. Същинската, сериозната критическа публичност се случваше в медиите. Не в големите партийни вестници, наследени от комунизма, нито в нововъзникналите (също партийни) издания, а на терена на културната периодика. Всички важни неща, които тогава се казаха (и които са актуални и днес), се появиха върху страниците на "Литературен форум", "Век 21", "Литературен вестник" и, разбира се, "Култура". Впоследствие всеки от тези вестници изживя собствена еволюция, някои деградираха, други съвсем изчезнаха... Но в началото, поне така ми се иска да мисля, имаше обща кауза - важните неща за обществото да се кажат и обяснят, не само да се изкрещят.
Какво обаче се случи после? Ами започна войната между тези вестници. Причините за нея са твърде много и твърде различни за отделните издания - имаше и идеологически, и психологически, дори меркантилни мотиви; някои търсеха политическо прелегитимиране, други обслужваха персонални обсесии, в трети просто работеха дебили. По-важното е, че общото в тази война се свеждаше до битка за монопол - върху думите, мислите, идеите. Затова и тази битка, като всяка друга, преминаваше през завземане на чуждата територия с цел окончателно изтласкване на "врага" (от публичността). След ред хаотични действия стратезите (най-вече политическите парвенюта) все пак стигнаха до извода, че врагът трябва да се чисти един по един, че войната на всички фронтове е неефикасна. И ударът се центрира първо срещу "Култура". Защо? Това е тема, достатъчно дълга, за да я коментирам тук. Войната срещу вестника обаче беше факт.
И така, на война - като на война! Години - от 1990 поне до 1995 - бяха попилени в тактически и стратегически отстъпления и настъпления, в удари под кръста, в икономически натиск, доноси, политическо бояджийство и т.н. "Култура", естествено, не се даде, но изгуби много сили. Същото се случи и в отсрещния окоп. Разпиля се излишна енергия, за дълго беше компрометирана територията на тези вестници и... публичността беше превзета от други, премести се на друг терен. Разбира се, утеха би могло да бъде обстоятелството, че политическият щаб на войната в лицето на "Век 21" си получи заслуженото - вестникът просто умря, а неговият главен редактор днес е известен по-скоро като дребен търговец на вино, отколкото като преуспял политик. И друг един военен стратег доста години търпя "политическо наказание" чак в Индия... Не това е важното, обаче. Цената, която платихме, беше твърде висока за една война, в която всички се оказахме победени. И ако това не се разбере сега, когато раните вече заздравяват, след още 12 години пак ще има сбирка на нечия "Ничия земя", посветена на публичността. Ако въобще остане нещо от истинската критическа публичност...

Копринка Червенкова