Лабиринтът на окото
В окото е заключен лабиринтът на същество, което е в състояние на вечно бдение, вечно търсене, едно зрящо неспокойствие. То не може да заспи, защото не може да разреши загадката на битието си - това е темата на постановката на Йозеф Надж "Бдящите" по текстове от Кафка - "Съзерцание", "Изпитание", "Описание на една борба", и романите "Замъкът" и "Процесът".
Това будуващо несънуващо същество е затворено в лабиринта на собствената си парадоксалност, на лудостта от неспирното гледане, от наблюдението на абсурда. Стремежът на хореографа Йозеф Надж е да осъществи свой прочит на текстовете на Кафка. Той се опитва да преведе думите в жестове, но не буквално, а като лично изживян опит. Затова споделя: "Имам сантиментална връзка с Кафка, аз играя живота си, паметта си и, както казва Бекет, винаги забивам все същия гвоздей". Това е спектакъл за алогичната реалност. Да гледаш, да бдиш, означава да съзнаваш привидността на живота, но да изживяваш лудостта от бдението, тъй като тя се оказва трагична истина.
В спектакълът на френския хореограф от унгарски произход присъства специфичното усещане за кафкиански преживяното битие като самота и отчуждение, водещи до потреса на отчаянието. Езикът на Надж заимства елементи от мим-пластиката, включва силови акробатични моменти, чист експресивен танц, дори бойни техники. Това безспорно се дължи на личността на Надж - той се е занимавал с литература, драма, бойни изкуства, буто и съвременен танц. Опитът му оставя следи в творчеството му, но всичко е удивително хомогенизирано, мисълта протича и удържа хетерогенността на внушенията. Надж търси философския елемент в движението, онова, което постига значение и символизира. В музиката на Маурицио Кагел звукът е ту гротесково огъващ, ту ослепителен, ту непреодолимо нежен, ту плавен, ту капещ, накъсан и рязък. Хореографията е в диалог с музиката. Спектакълът е пределно напрегнат и въздействащ, на места шокиращ.
Изпълнителите са разнородни като визия и като характер: от типично балетни силуети през мощни мускулести фигури до плътни зрели мъже и старци. Те са французи и етнически унгарци от Румъния, Югославия и Унгария. Присъствието им е силно технично. Тялото у Йозеф Надж е усамотено в себе си, то е предмет, от който се отчуждаваш, то не носи същност, няма лице, а е обитание на самота, изоствено е от душата, превърнало се е във вещ, чужда на логиката, парадокс от материя. С влизането в залата се вижда как мъже с хирургически инструменти издевателстват върху едно тяло. После телата заемат нечовешки позиции, един актьор в продължение на около петнайсет минути стои на ръба на един стол, а втори влиза в друг стол и го подмятат, сядат върху му. Телата са или толкова тежки, че не могат да помръднат, или така олекотени, че за тях законите на гравитацията не важат. Един танцьор създава впечатление, че ходи по стената, стои хоризонтално, противопоставя се на вертикалното движение на двойката. Изумява един миг, когато вятър нарушава тишината и отвява най-напред дрехите, а сетне и самия мъж, който се опитва да се противопоставя. Това са само няколко мига, които зашеметяват (ефектът е постигнат чрез обтягане на ластици).
Тези бдящи залутани хора трябва да събудят в себе си нов живот, телата трябва да затрептят, за да метаморфозират в дух. Ето защо те се търсят едно друго, мъжете увличат жените. Те търсят смисъла в близостта, във взаимността... Движенията са лудически, конвулсивни. Тялото и духът, въпреки отчуждението застават бдящи пред бдящата вселена. Спектакълът завършва пред врата, през която е невъзможно да се премине. Освен по мистичен начин. И тя бавно започва да се открехва. Погледът е попаднал в самия себе си, в своя център, окото е преодоляло лабиринта на търсенето си и сега гледа друго око. Бдящите са събудени.
Спектакълът "Бдящите" е част от световното турне на трупата на Йозеф Надж, който след София ще бъде показан и в Унгария. Той е част от политиката на Френския културен институт да представя съвременни френски хореографи и техните забележителни постижения.

Петър Пламенов