Господин главен редактор,

Запознах се със страницата, която вестникът Ви публикува във връзка със "случая Дончев", и открих развеселен, че в тази малка трагикомедия ролите са много добре разпределени. Първо - начинът, по който съм представен в редакционната бележка, ме дискредитира чрез полуистини и неистини. Госпожа Силвия Чолева си играе на обиден отмъстител, а накрая госпожа Врина се окичва с ангелски пера. (Тъй като на френски наричаме "гарван" този, който има навика да изпраща "писма за дискредитация" и понеже госпожа Врина използва тази очарователна практика срещу мен, то би било по-точно да се каже, че тя се представя като гарван с паунови пера...) Да, в тази трагикомедия костюмите са сполучливи, текстът е перфектно заучен, а режисьорът си е свършил добре работата. И все пак на никого не му се ръкопляска след края на представлението. Защо? Може би защото зрителят остава с лошо усещане за лъжа и омаскаряване.
Госпожа Чолева се оплаква, че е срещнала трудности с публикуването на нейните преднамерени измислици, но според мен обаче това обстоятелство е един щастлив знак и доказателство за сериозното равнище на българската преса.
Позволете ми да допълня и доуточня изградения на страниците на вестника Ви мой портрет.
Най-напред никога не съм претендирал, че съм единственият издател на българска литература във Франция. Но "Духът на полуостровите" е на практика единственото френско издателство, работещо активно с езика на Вазов (15 книги са преведени на български и вече присъстват в нашия каталог). Гордея се с този факт и не мисля да спра дотук. Ние сме издали повече от 100 автори, голяма част от които много престижни; превели сме ги от 20 различни езици.
Твърди се също, че съм бил "доскоро гимназиален учител по френски". Не преподавам от вече близо 15 години. Но истина е, че тези две години, които прекарах в езиковата гимназия "Захари Стоянов" в Сливен, за да подпомагам прекрасните си български колеги, са толкова ценни за мен в човешки и професионален план, че ги чувствам, сякаш че бяха вчера.
Що се отнася до вмененото ми участие в така наречената кампания за нобелизиране на Антон Дончев (дирижирана от Николай Стоянов!), това чисто и просто предизвиква смеха ми. Във Франция казват, че смешното не убива, но въпреки всичко трябва да бъдем нащрек. Повтарям: за мен Дончев би бил идеалният лауреат в областта на романа, както Йордан Радичков - в сферата на разказа, и Кирил Кадийски - в тази на поезията. Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това журито в Стокхолм да отличи един от тези трима автори - без значение кой в крайна сметка, защото в негово лице би била отличена цялата българска литература.
Бих искал сега приятелски да обърна внимание на госпожа Мари Врина, че не можеш да лъжеш всички непрекъснато. Това завършва с излагане. И така:
1. За фамозните "Хубави чужденки": За да може проявата да се осъществи, аз воювах повече от пет години с всички средства. През цялото това време на мравешко упорство ми помагаха само двама човека: Николай Стоянов, който не преставаше да показва (по един изключително безкористен начин) стойността на идеята в държавните среди, в тези на медиите и на литературата. В по-късен етап се включи и Александра Велева, съветник по културните въпроси в българското посолство във Франция. След като България беше официално поканена, дойдоха така наречените "труженици от 25-ия час на денонощието" - тези, които не бяха помръднали и малкия си пръст до момента, очаквайки обаче междувременно, те да вземат наготово опечените кестени. Начело с вече споменатата госпожа Врина и господин Стефан Тафров, тогава посланик на България във Франция. Първата се захвана да поразчисти листата на посочените автори (което впрочем тя потвърждава в интервюто за вашия вестник). Не се подбираха никакви средства: един от авторите, който нямаше шанса да й се харесва, се оказа расист, друг пък изобщо не бил писател, а трети (понеже е добре известно, че колкото по-голяма е една лъжа, толкова по-лесно тя може да бъде погълната), та третият писател бил някогашен офицер от политическата полиция. Стари методи от времето, което се считаше за отминало - но нали госпожа Врина признава чрез вашите страници, че е била ревностна читателка на "Литературен фронт".
Втората особа (Стефан Тафров) упражни всички видове натиск спрямо мен, заплашвайки ме по телефона, за да бъде изваден от листата на селекционираните автори Анжел Вагенщайн (нито той, нито госпожа Врина бяха чели неговата книга). И заради поведението на Тафров "Хубавите чужденки" едва не бяха анулирани.
2. По въпроса за хонорарите: Представеното от госпожа Врина ми дава повод до потърся защита срещу оклеветяване в съда. Признавам, че се поколебах дали да се занимавам с твърденията й, защото, както казва един руски писател, "не се размазва мушица с железарски чук". Госпожа Врина винаги е получавала до последния сантим хонорарите си от "Духът на полуостровите" за своите преводачески дела, макар че понякога те бяха твърде посредствени.
3. За компетенциите на госпожа Врина: Нека вашите читатели знаят, че всичките преводи на Мари Врина, публикувани в "Духът на полуостровите", бяха изцяло поправени лично от мен или от човек, на когото съм поверил това задължение (в подобен случай името на личността се отбелязва в книгата). Издателите нямат обичая да въвеждат читателите в своята кухня, но въпреки това аз съм готов да покажа на всеки заинтересуван която и да е произволно избрана страница, преведена от госпожа Врина и поправена от мен. Тогава всеки може да се убеди със собствените си очи, че "Червено и черно" не е само заглавие на един от най-прочутите френски романи... Аз определено изпитвам голям респект към паметта на Дора Валие и към репутацията на г-н Цветан Тодоров. Но изтъкнатото от госпожа Врина в интервюто й, че тяхното мнение струва много повече от това на човека, който заплаща нейната работа (в случая моята скромна особа), е по-скоро комично. Представете си някакъв търговец, който иска да ви продаде, да речем, кола без колела, която отказва и да потегли. И на вашия протест продавачът ви отвръща, че мнението ви не го интересува изобщо, че вие имате само правото да платите и да си мълчите, тъй като други двама негови познати твърдят, че въпросната "трошка" може да победи във "Формула 1".
4. Относно претенциите ми да бъда преводач от български език: Може би госпожа Врина не е забелязала, че под преводите ми никога не стои само моето име, а и това на съпругата ми Вероника Ненчева - преводачка на Антон Дончев, Анжел Вагенщайн, Николай Стоянов, Севда Севан и лауреат на присъдената й преди известно време награда за най-добър превод на българска книга "Ние, врабчетата" от Йордан Радичков. Тази литературна кооперация между българка и французин ми се струва чудесна формула; в крайна сметка в нашия случай тя работи твърде добре.
Вярно е обаче, че Мари Врина има двойно повреждане по отношение на нашия съпружески тандем, защото тя трябва да превежда не само от един, но от два чужди езика - българския и този на литературата.
Впрочем, аз й изпращам всичките си благопожелания за успех в похода й към моите събратя-издатели, а на тях пък им желая кураж.
Моля Ви, господин главен редактор, да приемете моите отлични пожелания.

Ерик Нольо
директор на издателство
Духът на полуостровите





Бел. ред.
С писмото на Ерик Нольо Култура приключва участието си в литературните манипулации на в. Труд.