Пренаписване на авто/биографиите:
Фани Попова-Мутафова
Фани Попова-Мутафова, дъщеря на ген. Добри Попов и съпруга на Чавдар Мутафов, е известна преди 1944 със своите статии в сп. "Българска мисъл", "Златорог", "Златоструй", "Литературни новини", "Стрелец", "Съдба", "Философски преглед" и др. След 1944, след пауза от почти 20 години, нейните исторически романи "Солунският чудотворец", "Дъщерята на Калояна" и "Иван-Асен II" са преиздадени отново. Жизнената траектория на Фани Мутафова се оказва проблематична за вписване в новата социалистическа действителност.
В протокол - 4 на Управителния съвет на СБП от 17.ХI.1944, озаглавен: "Разглеждане дейността на съюзните членове през времето на фашисткия режим в България", срещу името на Мутафова е записано: "Най-ярко проявена фашистка писателка у нас. Основателка на разколническия писателски съюз "Иван Вазов"." Пак в същия документ пише: "Съгласно чл. 14 от устава, ако някой от изключените, но не осъден от Народния съд, след време покаже добра воля и със своята литературна дейност заличи вината, поради която е изключен, може по преценка на Управителния съвет да бъде отново приет за член." Народният съд "обвинява Ф. Мутафова, писателка, гр. София, че със статии, речи, книги и други действия е провеждала, и то користно, прогерманска политика. Същата е способствала да бъде насадено в нашата художествена литература национал-социализма и българския шовинизъм." Фани Попова-Мутафова е осъдена на 7 години строг тъмничен затвор. През 1948 са възстановени гражданските й права, а годината, през която се възстановява членството на Мутафова в СБП, е 1963.
Спорните биографични единици от житейския път на Фани Попова - Мутафова, които съществуват в една част, а липсват в друга част от сравняваните текстове, са общо 7 на брой.
Биографема - 1 (дъщеря на генерал Добри Попов, завършил Военната академия в Торино и живял със семейството си в Италия) и биографема - 2 (учила пиано в Мюнхенската консерватория) липсват единствено в Речника на българската литература (1982, т. III). Тъй като акцентът на биографичните бележки там е върху скъсването на Фани Мутафова с предишните й убеждения, може би обяснение за отсъствието на горните две биографеми е наличието в тях на пространствени топоси като Торино и Италия, Мюнхен и съответно Германия, които биха могли да препратят читателя към имена - символи от близкото минало или настояще: Хитлер, Мусолини, фашизъм или империализъм, капитализъм.
Биографема - 3 (съпруга на Чавдар Мутафов) липсва в автобиографията на Фани Мутафова от 1962. Тук могат да се изградят няколко хипотези. След като автобиографията е с подпис: Фани Попова - Мутафова, то тя не е намерила за необходимо да обяснява подробно фамилното си име, тъй като Чавдар Мутафов е бил също писател, член на СБП, това е институцията, към която тя се обръща и която е била добре запозната с факта, че те са съпрузи. От друга страна, отказът да спомене съпруга си би могъл да означава и символичен отказ от поемането и на неговите "грехове". Чавдар Мутафов също е обвинен във "фашистка дейност и разпространение на прогермански идеи", осъден е от Народния съд през 1944, както и Фани Мутафова. Тоест в ситуацията на Фани (съдена от Народния съд и въпреки този факт, молеща СБП за възвръщане на членството си в него, показваща "добра воля" за скъсване със старите идеи) изглежда неразумно и неуместно споменаването или напомнянето на още едно име на "обвиняем", на "заклеймен" от народната власт, пък било то и името на собствения й съпруг.
Оттук и отсъствието на биографема - 5 (осъдена от Народния съд) в автобиографията й (ЦДА, ф.551, оп.3, а.е.198). Доброто познаване на институцията, към която се отправя молбата, проговарянето на нейния език и осъзнаването на механизмите й на действие позволяват да се предложи отговор, адекватен на нейните очаквания и гарантиращ удовлетворение на молбата. А като доказателство, че Фани наистина владее изкуството да "разговаря с властта", се явява липсата на биографема - 5 (осъдена от Народния съд) в биографичните бележки в Речника на българската литература (1982, т. III). Тоест подаването на очакваните от нея отговори на "разкаяние" довежда до опрощаване на старите й "грехове", което съответно се легитимира чрез тяхното публично забравяне/изключване от общественото съзнание.
Биографема - 4 (творчество през периода 1924-1944) липсва в нейната автобиография, т.е. липсват цели 22 години съзнателна човешка дейност. "Социалният свят се стреми да отъждестви нормалността с идентичността, разбирана като постоянство към самото себе си на дадено отговорно същество, т.е. предвидимо или поне разбираемо, по модела на една добре конституирана история (обратно на историята, разказана от идиот)" - тази теза на Пиер Бурдийо е показателна за отклоненията от "нормалността", съществуващи в авторитарното общество. Фактът, че в напълно официален документ Фани Мутафова отказва да си спомни цели 22 години от своя живот, без тази "амнезия" да се третира като психическа болест, криза на идентичността или като анормална постъпка, разкрива как авторитарният социум (противоположен на "социалния свят" на Бурдийо) и институциите в него изискват факти, отговарящи първо на собствените им предварителни очаквания, а след това на достоверността.
И точно такива факти им поднася в своята автобиография Фани - биографема - 6 (дейност през периода 1948-1962) съществува единствено там. "Изкупването на греховете" започва със съвестно и активно включване в новия обществен и литературен живот, като целта е демонстриране на одобрение и подкрепа на "идеите, които мероприятията на Народната власт въплътяват в ценна действителност." (ДПА, Ф. 1, оп. 42, а.е. 9) Поведението се оказва пряко определено от идеологически мотиви вътре в рамките на социалните отношения, в рамките на това, което наричаме "институции". Чрез своята автобиография Мутафова афишира искрено желание за приобщаване към новото общество, като от степента на тази искреност зависи успехът на нейното реабилитиране. Тя е от онези творци, които избират активния творчески живот пред пасивния отказ от присъединяване към новата власт. Този неин избор е улеснен от факта, че компромисите, които трябва да направи, не включват промяна в стила или дори в тематиката на произведенията й (имам предвид историческите й романи). В условията на тоталитарната система индивидът често е принуден да си прави самокритика. От тази слаба страна на официалния наратив се възползват с успех голяма част от българските интелектуалци, които, макар че са извършили множество тежки "отклонения", все пак успяват да убедят партийните ръководства, че са се "поправили". И ако първата стъпка за демонстриране, че "си се поправил", е усърдната дейност в различни низови организации и кръжоци, то тя носи само разрешението за преводаческа дейност.
Следващата стъпка, гарантираща официалното "вписване" в социалистическата реалност, е официалната самокритика, чиято награда е позволението за лична творческа дейност. Ролята на подобна самокритика при Фани изпълнява биографема - 7 (предговор към "Дъщерята на Калояна") Преиздаването на "преработени и допълнени" произведения се превръща в доказателство за "поправянето" на автора им. Отсъствието на тази биографема в биографията на сина на Фани Мутафова - Добри Мутафов, и в Речника по нова българска литература (1994) може би разкрива мечтата на близките, както и на обществото, по идеализираните стари представи за "абсолютния добър герой".
За да се придобие още по-реална представа за живота и личността на Фани Попова-Мутафова, трябва да се спомене и фактът, че в поредица свои публицистични статии, събрани в сборника "Новата българка" (1942), тя открито изразява своето възхищение от "благословеното и гениално дело на Адолф Хитлер" или от "гениалния усет на Мусолини". Според Фани Попова-Мутафова "фашисткият принцип достойно оценява отреденото от природата място на жената, защото от доброто изпълнение на майчинството и грижите за децата зависи създаването на здрави и силни поколения, зависи подобрението на рода, зависи моралното и материално благополучие, както и честта и достойнството на нацията" ("Недвусмислено становище", 1941). Наличието на подобни текстове в творчеството на Фани Попова-Мутафова би могло до известна степен да обясни и по-строгото отношение на т. нар. комунистическа власт към нея. Отказът да се спомене този сборник в Речниците на българската литература, както и в биографиите, писани за Мутафова след 1989, всъщност лишава нейния образ от възможността да бъде наистина цялостно интерпретиран и изследван.

Вписване в социалистическия реализъм
Дъщерята на Калояна (1936 vs 1962)

През периода 1944-1962 официалното отношение на властта към Фани Попова-Мутафова продължава да бъде отрицателно. Всяко споменаване на името й непременно е съпроводено с използването на епитети като "великобългарски шовинизъм", "фашистка пропаганда", "привърженичка на идеалистическата теория" и др. За нея първият етап - усърдната дейност в различни низови ОФ организации и кръжоци (1948-1962), носи само разрешението за преводаческа дейност. Но всъщност това е и периодът, през който Фани Мутафова изучава езика на новата власт. Именно това натрупано знание й помага да извоюва позволението за лична творческа дейност, като направи следващата стъпка, гарантираща официалното "вписване" в социалистическата реалност - официалната самокритика. Ролята на подобна самокритика при Фани има предговорът към "Дъщерята на Калояна".
В личния архив на Фани Попова-Мутафова към предговора, написан от нея за изданието на "Дъщерята на Калояна" от 1962, е прикрепена и рецензията на нейния идеологически съветник Димитър Ангелов за романа (Национален литературен музей). Т. нар. "бележки" са без отбелязана година, но тяхното съдържание подсказва, че именно те са я ръководили при преработката на книгата и списването на предговора във вид, допускащ преиздаването й. Основните "забележки" към романа са свързани със: идеализиращата преценка на ролята и действията на латинците; отрицателен образ на Михаил Епирски, идеализиран образ на Инокентий III; идеализиран образ на Франциск Асизки; идеализация и надценяване на царя и царската власт; повърхностно описание на дейността на богомилите; недостатъчно правдиво описание на страданията на народа.
Интересно е да се провери до каква степен писателката се съобразява с тези критики. При сравнението между двете издания на "Дъщерята на Калояна" - от 1936 и от 1962, се оказа, че цялостният текст, който отпада от първото издание, е с обща дължина не повече от половин машинописна страница - стр. 178, където папа Инокентий III след срещата си със св. Франциск получава прозрение, че църквата може да се спаси, ако "се следва примера на босия скитник, носещ мир и любов, за разлика от еретиците." Това е и пасажът, който Димитър Ангелов препоръчва да бъде отстранен. Папата, освен символ на църквата и религията, трябва да остане свързан и с представите за охолство, власт и гонение на еретиците. Тоест той е образ, препращащ към няколко отречени от социалистическото общество идеи и негативно натоварени пространствени топоси: религиозната вяра, Запада, силния политически авторитет. И следователно подобен образ е невъзможно да бъде положителен, т.е. да проявява разбиране към бедните обикновени хора, да не говорим за еретиците.
Като отговор на останалите критикувани моменти и като компенсация за старите си възгледи, Фани Попова добавя около 50 нови страници в изданието от 1962. Латинофилските позиции са заменени с изтъкване "по-ярко суровото потисничество на латинците, които упражнявали не само феодална експлоатация, но и религиозно-народностно потисничество над населението в завзетите земи: българи и византийци" чрез вмъкването на сцени, в които кръстоносците убиват невинни хора и ограбват дори църкви. В тоталитарното общество историята се препрочита от позициите на днешната гледна точка и поради това в латинците се открива първообраза на "загниващото капиталистическо общество", на "дебнещата империалистическа заплаха от Запад", а показването на възхищение и симпатия към тях от страна на един съзнателен, здравомислещ член на социалистическото общество е недостойно, неразумно, съизмеримо с предателство към Родината, към Партията, към Системата.
Богомилството, страданията на народа и управлението на царете са допълнени с картини, акцентиращи върху социалната насоченост на движението, бедността на народа, некадърността на управляващите и продажността на болярите. На V конгрес на БКП се взима решение да се пристъпи незабавно към написването на коренно променен български учебник по история, за който една от препоръките гласи: да се направи "партийно-целеустремено осветляване на богомилското движение." И тъй като културните дейци при социализма са идеолози, то писателите също трябва да следват новите директиви на Партията. Препрочитът на историята открива в болярите образа на "буржоазната аристокрация", на която са отречени качества като лоялност, неподкупност и благородство. И разбира се, богомилите са едни от първите предвестници на революцията, на бунта на потиснатите маси. Според Манифеста на комунистическата партия "историята на всяко досегашно общество е история на класови борби." Следователно вниманието на читателите трябва да се насочи към тях, а не към събитията в царския двор. Царската власт пък е ненужно да се идеализира, поради обявената вече народна република, както и поради привижданата от властта синонимност с монархо-фашизма.
Фани Мутафова се вслушва внимателно в отправените към нея критики и прави по-голяма част от очакваните от нея промени. Резултатът е, че "Дъщерята на Калояна" става нейната първа преиздадена книга (1962) след 18 години действаща забрана за авторски публикации. Но всъщност не толкова чрез направените промени в самото произведение, колкото чрез символичния акт на съгласие те да бъдат извършени, както и чрез демонстративния публичен отказ от "идеалистическите си възгледи за историята", Фани Попова - Мутафова бива допусната да се впише в социалистическия реализъм. "При едно критично разглеждане на моите исторически романи аз открих в тях известни отражения на идеалистическия мироглед, от които се постарах да се освободя. Поради това трябваше да отстраня известни части от романа и да прибавя нови, които бяха необходими, за да се постигне една правдива картина на изобразяваната в романа епоха." (Предговор. В: Дъщерята на Калояна. С., 1962). Официалната власт не проявява интерес дали Фани Попова - Мутафова наистина е преработила всички посочени места в романа, нито се интересува от степента на искреност и истинност на подобни декларативни изказвания, а само и единствено от превръщането им в публично документиран факт.
Оказва се, че подаването на очаквания от властта отговор-самокритика води и до получаването на също така очакваната реплика-награда: членството на Фани в Съюза на българските писатели е възстановено през 1963. През 1968 "Дъщерята на Калояна" излиза без въпросния предговор. Последният ход, който утвърждава окончателното "вписване" в новия социум, е толерирането на "белите петна" в паметта - индивидуална и обществена. И ако индивидуалната амнезия може да се обясни по-скоро като напълно рационален акт, който съотнася "индивидуалното съзнание" с "общественото", то обществената забрава е по-скоро жест на толерантност от страна на Системата, който позволява известно заличаване на моменти от миналото.
Интересно е наличието на сходни "бели петна" за въпросните писатели и в периода след 1989. В последните години се извършва опит за реабилитация на тези личности чрез акцентуване само върху живота им преди 1944. Оказва се, че споменът, макар и ориентиран само към посочения период, отново не може да претендира за задоволителна цялостност. (Пример, пропускането на сборника с публицистични статии "Новата българка" (1942) в биографиите за Фани Попова-Мутафова). Тоест дори и този опит за реабилитация продължава да се влияе от "политическото" и да се съизмерва спрямо опозицията "комунисти-антикомунисти", което от гледна точка на изкуството не се отличава особено от предишната употребявана опозиция "комунисти-фашисти".

Мирослава Георгиева


Мирослава Георгиева е завършила културология в СУ "Св. Климент Охридски". Публикуваният текст е откъс от нейната дипломна работа на тема "Пренаписване на авто/биографиите: български "буржоазни" писатели и тяхното вписване в социалистическия реализъм" с научен ръководител проф. Ивайло Знеполски, защитена през февруари тази година.
През периода на комунистическия режим тоталната партийно-държавна власт контролира не просто всички сфери на обществения живот, но изгражда цялото общество съобразно една идеология. Тя, за разлика от буржоазната държава, не стъпва на "неустроена твърд", а първо разгражда не само съществуващите институции, но и съществуващите идентичности; заема се със "строежа" не само на нови институции, но и на "новия човек" и "новите" социални групи. Персонализиран пример за подобен акт на "разграждане на съществуващите идентичности" е изключването на Фани Попова-Мутафова (1902-1977) от СБП. Съпроводено с арест, затвор и присъда от Народния съд, "изключването" се проектира в отричане на цялостното творчество преди 1944, забрана за бъдеща писателска дейност и тотално изолиране от публичната сфера. Настоящият текст ще проследи как и до каква степен става възможно "съграждането" на нова идентичност, пренаписването на автобиографии, вписването в новата действителност.