Случаят Таковата

Вицове, вицове, вицове... Водопади от вицове на екрана на телевизора. Сполучливо или не, всеки ги разказва - от Слави Трифонов до Гала, от Къци Вапцаров до Шами. Впечатляващо пристрастие или, по-точно, пристрастие, което впечатлява: откъде пък се яви тоя афинитет, този стремеж към забавност? Вярно, телевизията е преди всичко медиа на забавлението, но това ли е единствената причина? Няма ли нещо друго под тази повърхност, което да обяснява по-добре, по-смислено увлечението?
Според Фройд удоволствието, свързано със смеха (хумористическо, комическо, на остроумието), възниква от желанието за икономия на психическа енергия; следователно колкото повече от телевизора се опитват да ни разсмеят с виц, толкова повече искат да си/ни икономисат психическа, сиреч творческа енергия. И наистина, ако се вгледаме в предаването "Таковата" на пловдивската телевизия "Евроком България", няма как да не видим скромността, почти никаквия разход на усилие за изграждане на студийния интериор: маса, върху която са поставени мезета и бира; два стола за водещия и неговия гост; дуо цигулка + китара, разположено малко встрани на централните персонажи и служещо за запълване паузите на разговора. Самият разговор: виц след виц, който всеки разказва на другия - гостът на своя домакин, домакинът на своя гост, и двамата следващи принципа "Дума дума отваря".
Стратегията е ясна: вместо да се хабят сили за измисляне на скечове, по-лесно е да се разказват вицове. Въпреки това обаче предаването забавлява, което ни кара да се замислим: с какво? Първият верен отговор е, че българинът обича да разказва и слуша вицове, но той не е достатъчен. Защото слушането и разказването на вицове тук става не другаде, а на маса; именно знакът за пиршество, който са бирата и ястията, предразполага към отпускането на "вице-казването". С други думи, "Таковата" е не толкова предаване за разказване на вицове, колкото за припомняне на времето и мястото, когато и където се разказват (са се разказвали) вицове. То е реминисценция за изобилието на банкета, когато в шеги и закачки, в ядене и пиене "времето минава". Затова тази неопределеност в името, което е чисто заместване: "Таковата" е дума, която вмества не само действия, но и реалии; "Таковата" е тук и сега, но може да бъде и е било там и тогава. И тъкмо този спомен прави предаването забавно и забавляващо. Спомен хубав, мил, носталгичен.
В този смисъл водопадът от вицове на телевизионния екран е не акция за развлечение, а реакция на изобличение. С тях се оформя една несъзнателна опозиция на днешното време, в което място за разтакаване няма: всичко върви на по-скорострелен и от скорострелния ход, няма нито минута покой, нито миг дъх да си поемеш; животът е тичане и светкавичност. Тази опозиционна реакция намира своята кулминация именно в "Таковата": двама души са седнали на теферич (но не сред природата, а сред телевизията), лафят сладко-сладко и за никъде не бързат. Времето се точи бавно, приказките също. Кеф и удоволствие...
Кой впрочем казва там, че българите не сме били ориенталци?

Митко Новков







Петък,
ранна утрин