Когато Бог окупира
историята на човека
Честният хроникьор съди за действащите лица в дадено събитие според това, което вършат, не според това, което представляват. Той има досег само до моментната истина, протичаща в този миг пред погледа, крехка и изменчива, податлива на натиска на много по-тежката и нееднозначна историческа истина, понесла товара на хилядолетни предразсъдъци. Хроникьорът не е защитен от нейното влияние и в периоди на болезнена чувствителност си дава сметка как думите натежават под перото му.
Нещо подобно се случва от няколко месеца насам. Откакто, по вина на 11 септември политика и религия се омесиха в ежедневните събития и стана трудно да се прокара разделителната линия между светско и духовно. Откакто Бог снизходи по телевизионните екрани и първите страници, а вдъхновените свише истории за пореден път окупираха човешките.
Когато през есента ислямисткият тероризъм рани Ню Йорк, Западния Град, подозрение легна върху целия мюсюлмански свят. В последвалите дни най-типичният за нашата епоха расизъм, антиарабският (не само срещу арабина-емигрант и бедняк, но и срещу арабина-смущаващ вестител на една смятана за несъвместима с демократичния Запад религия, която отгоре на всичко е благосклонна към тероризма), стигна невиждан подем.
Биенето на тревога по повод предполагаемото завръщане на антисемитизма - този път традиционен, обърнат против евреите (и арабите са семити) - като следствие от произшествията в Средния изток, отново нажежава думите в ръцете на хората, които предават факти. Аз съм съгласен с Жан Даниел, според когото в днешните покушения над френските синагоги или еврейските институции е нелепо да се търсят симптоми за бъдещи преследвания и погроми, подобни на оставилите черна диря в европейската история през XX век. Европейското общество вече не е като онова, предшествало и породило нацизма. Модерните, компромисни позиции на Църквата са революция, по-важна дори от тази през 1989 г. В католицизма намери място принципът, че спасение може да се намери и в другите монотеистични религии. Прокараните от Йоан XXIII реформи в отношенията с евреите и актовете на покаяние от страна на Йоан Павел II намериха отличен прием в цяла христианска Европа. Никога преди юдейското в Исус не е било толкова подчертавано, нито пък се е обръщало такова внимание на юдейско-христианската приемственост. Скепсисът по тези въпроси в момента е невежа проява на снобизъм. А що се отнася до критиките против израелската политика - не е справедливо априори да се определят като антиционистки, нито пък е прилично да се заклеймяват като антисемитски. Не малко евреи, отсам и оттатък границите на Израел, застават на подобни позиции.
Всеки път като пиша за Израел, държа под ръка страниците на Йешайаху Лейбовиц, един от големите израелски интелектуалци и от най-интересните мислители на миналия век (1903, Рига - 1996, Йерусалим). Неговото определение за "безкултурния" национализъм на Арик Шарон и един от неговите министри, Рафаел Ейтан, е "катастрофа". Пак според него, за евреите е недопустимо да заемат териториите, прекосявани днес надлъж и нашир от Цахал (силите за защита на Израел, б. пр.). В този смисъл дори отказът от военна служба, с всичките неприятности, които може да навлече в страна като Израел, е нещо за предпочитане.
В наши дни хроникьорите следва да съдят израелците по това, което вършат, не по това, което представляват. Антисемитите са нападали и изтребвали евреите заради това, което са смятали, че представляват. Нито една държава или организация, била тя еврейска или мюсюлманска, не бива да си присвоява светски права в името на някаква духовна легитимност, нито бива да си измисля география на интересите, в името на някаква вдъхновена свише история. Нито един народ не може да се налага на друг, като смекчава отговорността си или изцяло се оневинява с трагедиите от собственото си минало. В Израел либералните равини казват: справедливостта е по-важна от земята, а моралът - от традицията.
Мисля, че и задълженията на хроникьора се вписват в тези правила, още повече когато думите започнат пак да парят. Онези, които една есен след един 11 септември заговориха за сблъсък на цивилизациите и които днес виждат в критиките, насочени срещу Шароновото правителство заплаха за цивилизования свят, в крайна сметка по нищо не се различават.

Ла Република, 8 април 2002 г.

Бернардо Вали