Нарочно неточно наричане
Мисля, че всеки е потръпнал от резултата на първия тур от президентските избори във Франция. Името на Льо Пен вече поне двайсет години символизира крайната десница в Европа - символизира патриотарството и омразата към чужденците, т. е. онова, с което Европа се бори на първо място по пътя си към обединяването.
След този резултат както и да се развият събитията, Франция ще бъде отслабена: т.е. един от идеологическите мотори на европейската политика няма да е вече същият; това може да окаже влияние не само на процесите по обединението на Европа, но и на нейната обща (доколкото вече я има) външна политика: на отношенията й с Арабския свят, с Израел, САЩ и т. н.
Целта на тези редове обаче не е политологическа прогноза. По-скоро ми се ще да помислим тук за расизма на Европа.
Ако трябва да се изразим по-меко: може би трябва да свикнем, че в Европа съществуват нагласи, които най-общо наричаме расистки. И че те все по-често се проявяват по време на избори - в Австрия, в Италия, в Дания, сега и във Франция.
Всички политически класи, всички участници в публичното пространство досега се опитват да се борят с тези нагласи - безбройните изследвания разкриват причините за тях, постоянно се вземат мерки (икономически и всякакви) тези нагласи да бъдат премахнати. И все пак, въпреки масираните мерки и масираното облъчване на медиите, тези нагласи са необикновено устойчиви.
Може би защото те се коренят във всеки човек. Всеки има нужда от пространство за живот - разбирано не като квадратура и кубатура, а като (най-общо казано) културен ареал.
Спомнете си аргументите на Ориана Фалачи в нейния раздиращ текст по повод 11 септември. Тя говореше за посегателствата върху нейния културен ареал от страна на пришълците, емигрантите, чужденците (впрочем винаги, когато в Европа става дума за "омразата към чужденците", се подразбира отношение към емигрантите). Фалачи всъщност с много думи изразяваше това, което много европейци мислят: не посягай на моя културен ареал. Колкото и скандално да звучи това, мисля, че трябва да можем да си задаваме въпроси като този: наистина ли жителят на католически (протестантски) в миналото европейски град няма право да се дразни, когато в него изниква джамия?
За съжаление, в многото упреци към американската грандоманщина, изказани също по повод 11 септември, не срещнах аналогична формулировка, но тя много лесно може да се изведе - като знаем как безскрупулно американското се намества в живота на другите, можем да си представим, че има хора по планетата, които искат да кажат на американците: не посягай на моя културен ареал. Напълно ще мога да разбера афганистанците, например, когато страната им се нормализира и започнат "западните" сериали и реклами по телевизията - със сигурност ще има брожения.
Как да живеем заедно не е празен въпрос. Европа постепенно се отърси от нагласата си към разширяване на жизненото пространство. Сега се бори с нагласите си (както нарочно неточно ги нарекохме по-горе) към расизъм. Дали ще успее?
Казвам всичко това, защото и ние имаме за какво да се замислим. Нашият културен ареал (смея да го твърдя) е по-широк от европейския, тук винаги един до друг сме живели различни хора и сме се научили да се разбираме взаимно. И все пак, за кого щеше да гласува семейството от Столипиново (наводнявано седем пъти за една година, без ток през повечето време, живеещо само в блок с роми, обкръжено от невъобразим боклук), ако Жан-Мари льо Пен беше се кандидатирал в България?

Христо Буцев