Пулсираща картина на ужаса

Преди 11 години с кьолнската си постановка на "Госпожица Юлия" Димитър Гочев беше избран за театрален режисьор на годината в Германия. С франкфуртската си постановка на "Ченчи" от Антонен Арто той с чиста съвест може да очаква сходна оценка от театралната критика.
Спектакълът на малката сцена във Франкфурт се запечатва в съзнанието на зрителя най-напред като изчистена и хармонична картина, която съчетава някакъв почти хирургически концептуализъм с динамиката и напрежението на човешките тела а ла Гоя. Великолепно решеното пространство на сценографа Флориан Парбс по неочаквано прост начин визуализира човешкото съзнание и подсъзнание. В ниското, захлупени от няколко перпендикулярни на публиката релси, като под решетка са затворени 11 голи жени и мъже, един неартикулиран "хор", който ту трескаво се лута в клетката си, ту произвежда тревожен шепот и уплашени физиологически звуци, ту пък скупчва боязливите си тела в тесни килии в дъното на сцената. Забележителни са първите минути от спектакъла, когато зрителите виждат само дланите и пръстите на този хор, пъплещи като някакви подплашени, сюрреалистични насекоми по горния ръб на катакомбата. Над този свят на подсъзнателното сцената е сведена до дълга маса, плъзгаща се понякога напред към публиката по релсите, до грамофон и няколко стола, които обаче са предостатъчни за разгръщането на един почти старогръцки трагичен сюжет, радикално модернизиран не само от опиумните халюцинации на Антонен Арто, но и от невероятно прецизната работа на Димитър Гочев с телата на актьорите.
Историята, която е фиксирана в хроника от 17-ти век и преди да стигне до Арто, минава през произведенията на Стендал и Шели, се разиграва през 1598-1599 година в Рим. Франческо Ченчи, свръхбогат благородник и тираничен патриарх, изживява себе си (и действа) като въплъщение на чистото Зло. "Аз съм чудовище, природно бедствие", казва той в пиесата на Арто. И това не е преувеличение, защото, според хрониката, Ченчи е обладан от една-единствена мисъл: да върши най-зловещи престъпления и да откупва свободата си чрез щедри дарения за папата. Освен убийствата и озлочестяванията навън (заради които многократно попада в затвора), у дома Ченчи мечтае да избие седемте си деца (и отчасти го прави), а оцелелите тиранизира по перверзен начин, като дори изнасилва 16-годишната си дъщеря Беатриче, и то в леглото до мащехата й. Докарани до животинско съществование, неговите роднини накрая го убиват по жесток начин и не след дълго сами са екзекутирани от Инквизицията.
Подробният, готически ужас на сюжета не подвежда Димитър Гочев към детайлите, към отделните кръвопролития или пък към някакви морални послания за диалектиката на Злото. С краен брой внимателно подбрани и много сугестивни средства българският режисьор създава непрекъснато пулсираща картина на ужаса, непоносимото страдание и бездната от жестокост. Сцената на инцестното озлочестяване, например, е решена с метафора, над която направо витае ореолът на голямото майсторство: табуираното сближаване на двете тела Гочев маркира с няколко живи охлюва, лигави и лепнещи, които от ръцете на бащата се вкопчват с мускула си в оголената плът на дъщерята. Кръвожадният разгул, животинският страх и безизходната обреченост, от които е замесена историята, при Гочев не крещят, не вият и не се изливат във физиологически течности на сцената - те са максимално стилизирани до сгърчените, утробни пози на героите, до тревожното и заплашително шумолене на телесната маса в ниското, до съвършено безстрастните и отчетливо артикулирани монолози на Франческо Ченчи, в крайна сметка до посланието на трите цвята, в които са издържани сценографията и костюмите: бяло, черно и червено.
Актьорите на горното равнище на сцената, но и статистите на долното очевидно са усетили, че участват в един от онези малобройни щастливи спектакли, в които текст, музика, декор и режисьорска работа постепенно набъбват заедно в някаква цялостна, сферична красота. Особено Йорг Посе (Франческо Ченчи) и Волфрам Кох (Прислужникът) присъстват суверенно и много въздействащо на сцената, към един-двама от останалите Гочев все още има (според мен - максималистични) изисквания, макар че постановката тепърва може да се развива. Но дори и да не се развие, онова, което видя (и изпрати с много аплодисменти) премиерната публика във Франкфурт на Майн, без съмнение е най-добрата постановка на българския режисьор през последните години. Дано само настоящите извънтеатрални борби около новата директорка на "Шаушпил" Франкфурт, в които участват неколцина законодатели на театралната мода, не погълнат в конюнктурните си въртопи този великолепен спектакъл.

Александър Андреев





Ченчи от Антонен Арто, постановка на Димитър Гочев на малката сцена на франкфуртския театър "Шаушпил" - премиера на 13 април 2002 г.